Определение № 234 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2434/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. И., С. С. С. (С. У.) и Л. С. А. (Л. Ъ.) срещу въззивно решение № 260028 от 16.10.2020 г., поправено с решение № 260016 от 08.02.2021 г. и решение № 260070 от 07.12.2021 г., постановени по в. гр. д. № 223/2020 г. на Силистренския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е обезсилил решение № 79 от 22.01.2020 г., постановено по гр. д. № 7462/2018 г. на Тутраканския районен съд, с което на основание чл. 34 ЗС е допусната съдебна делба на нива с площ от 20 007 кв. м, съставляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Тутракан, находяща се в местността „А. Г.“, между С. С. И. (С. С. С.), С. С. С. (С. У.) и Л. С. А. (Л. Ъ.) и „ЕЛВИРА НН“ ООД при квоти по 1/12 ид. части за първите трима и 9/12 ид. части за четвъртия съделител и е върнал делото на районния съд за ново разглеждане от друг състав. По делото е установено, че с решение от 19.07.2000 г. на ОСЗ – Тутракан на наследниците на Ф. И. Б. е възстановена собствеността върху нива от 31,500 дка в землището на [населено място], м. „А. г.”, имот № * по плана за земеразделяне. Общата наследодателка е починала на 02.06.1955 г. и е оставила за свои наследници по закон дъщерите си Е. И. Ю., Х. И. А. /починала 14.01.2000 г./ и Н. И. Р. /починала на 27.03.2008 г./, както и М. И. С. – син /починал на 13.03.1997 г./. С нот. акт № 142/12.04.2012 г. Ф. М. И., който е един от наследниците на последния, е признат за собственик на имота по давност и наследство, а с нот.акт № 115/09.03.2016г. той и съпругата му са продали на ответното дружество процесния имот, който е образуван от имот № *. Ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на Х. И. А., като останалите наследници на общата наследодателка Ф. И. Б., респ. на нейните преки низходящи съгласно представените удостоверения за наследници не са конституирани като страни. Първоинстанционният съд е допуснал делбата на процесния имот между посочените страни и при посочените права като е приел, че по отношение на притежаваната общо от ищците 1/4 ид. част от имота фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС не е осъществен и Ф. М. И. не е придобил тази част по давност, респ. че договорът за покупко-продажба не е произвел вещнопрехвърлително действие за нея, както и че следва да се зачете неоспорената от ищците доказателствена сила на констативния нотариален акт за 3/4 ид. части от имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че районният съд е следвало служебно да конституира като страни по делото всичките наследници по закон на общата наследодателка, на които е възстановена собствеността върху процесния имот, които в делбеното производство са задължителни необходими другари, и извършването на делбата без участието на някой от тях я прави изцяло нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН. Изложени са и съображения, че ищците нямат право да претендират чужди права, но останалите наследници няма как да предявят своите, ако не участват в производството, още повече, че направеният от районния съд извод за липса на осъществявано владение върху имота от страна на Ф. М. И. се отнася за всички съсобственици, а не само за конституираните по делото. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Каква е доказателствената сила на нотариалния акт; и 2. Съсобствениците или сънаследниците са задължителни необходими другари в дело за делба на недвижим имот. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата „ЕЛВИРА НН“ ООД, гр. София е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая поставените от касаторите въпроси са твърде общо формулирани и не са доразвити по никакъв начин в изложението, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за проверка на неговата правилност и по-конкретно на направения от въззивния съд извод, че в настоящата хипотеза първоинстанционният съд следва служебно да конституира като страни всички лица, на които е възстановено правото на собственост върху процесния имот по реда на ЗСПЗЗ. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,