Определение № 2291 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 500/19.04.2023 г. по гр.д. № 3184/2021 г., с което Апелативен съд – София, потвърждавайки решение № 264278/28.06.2021 по гр. д. № 6449/2018 г. на Софийски градски съд, в обжалваните части, е отхвърлил исковете на П. З. М., Д. Д. С. и С. Д. С. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумите съответно над 50 000 лв. за първата и над 55 000 лв. за другите две до пълните предявени размери от по 200 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на техния съответно съпруг и баща, настъпила поради ПТП от 11.08.2013 г. Решението се обжалва от П. З. М., Д. Д. С. и С. Д. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси (първите три – уточнени и обобщени, така както е изяснено в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. По иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на увреденото лице срещу застрахователя „гражданска отговорност“ на автомобилистите как следва да се прилага критерият за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадалото лице от ПТП – съпруг и баща, да вземе пред вид всички обективно проявени обстоятелства, обуславящи тези вреди, включително да съобрази конкретната икономическа обстановка в страната с нормативно определения лимит на отговорността на застрахователя? 2. Мотивите към присъдата на наказателния съд имат ли задължителен характер за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, касателно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, или тези факти следва да бъдат установени конкретно със съответните допустими от ГПК доказателствени средства, които са събрани при разглеждането на гражданското дело? и 3. Длъжен ли е съдът да намали застрахователното обезщетение по възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), ако по делото е установено поведение на пострадалия, което се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат? Касаторите считат въпросите обуславящи решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. 11 ППлВС № 4/23.12.1968 г., с т. 7 ППлВС № 17/18.11.1963 г. и с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в нарушение по чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Техният адвокат В. Н. иска да му бъде определено възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство на ищците пред трите инстанции. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че оплакванията във въззивните жалби от ищците/сега касатори срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени техните искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за обезщетение на неимуществените вреди от смъртта на Д. С. М., съпруг на първата и баща на другите две, от смъртта на техния съпруг и баща, настъпила поради ПТП от 11.08.2013 г, срещу ответника/застрахователя „гражданска отговорност“ на автомобилистите, концентрират спора в две посоки: 1) за онези обективно проявени обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което съдът следва да определи по справедливост (чл. 52 ЗЗД), и 2) за поведението на увреденото лице и в частност, дали то е също причина за вредоносния резултат. Въззивният съд е приел, че чрез своето виновно противоправно поведение – на 11.08.2013 г. на път Ш-208 [населено място] – [населено място], И. А. Ф., водач на застрахования при ответника л.а. „Мерцедес 200Д“ с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение (чл. 5, ал. 3, т. 1 и чл. 21 ЗДвП, както и чл. 73 ППЗДвП) и по непредпазливост, в пияно състояние, е причинил смъртта на Д. М. – престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б“, пр.1, вр. ал. 1, б. „в“ НК. Приел е, че първата ищца е съпруга, а другите две са дъщерите на пострадалото от ПТП лице и са в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди (ППлВС № 4/1961 г.). Приел е, че по предявените искове с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ (отменен, но в сила към датата на настъпилото застрахователно събитие) влязлата в сила присъда го задължава да приеме, че поведението на водача на застрахования при ответника автомобил е виновно и противоправно (чл. 300 ГПК), а за определяне размерите на обезщетенията по справедливост са релевантни следните обстоятелства: за съпругата – съпрузите са живели в общо домакинство, изградили са добри и хармонични отношения през дългогодишния си брак, съпругът й е бил в добро здравословно състояние, към момента на неговата смърт тя е 46 годишна и преживява тежко неговата загуба; за двете дъщери – макар и навършили пълнолетие, те също преживяват тежко загубата на баща си, смъртта му в работоспособна възраст ги е лишила от бащината подкрепа и макар че първата е създала собствено семейство и се е отделила да живее в собствено домакинство, смъртта е прекъснала дълбока емоционална връзка помежду им. Съобразявайки икономическата конюнктура в страната, проявление на която са застрахователните лимити и нормативно определения максимален техен размер към момента на застрахователното събитие, въззивният съд е приел сумите 100 000 лв. – за съпругата и по 110 000 лв. - за всяка от дъщерите като справедлив размер на обезщетението. След това е пристъпил към установяване на релевантните факти по възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Въззивният съд е приел за доказано, че пострадалото лице е пътувало на предната дясна седалка без предпазен колан. Намерил е, че от заключението на съдебномедицинската експертиза се установява пряката причина за смъртта на пострадалото лице – тежка черепно-мозъчна травма, а от заключението на автотехническата експертиза се установява конкретния механизъм на настъпилото ПТП, а именно, че ако към момента на удара на лекия автомобил с крайпътното дърво по причина на виновното противоправно поведение на водача на лекия автомобил, застрахован при ответника, пострадалото лице бе използвало предпазен колан, изместването на неговото тяло не би било толкова голямо, та да достигне до дясната колонка на купето, и не би причинило тежката черепно-мозъчна травма, вследствие на която на 11.08.2013 г. настъпва смъртта на Д. М.. Приемайки, че са равностойни поведението на виновния водач и на пострадалото лице за причиняването на вредоносния резултат – понесените от всяка от ищците болки и страдания от смъртта на лицето, пострадало от ПТП, въззивният съд е намалил обезщетенията наполовина. При тези мотиви на въззивния съд първият въпрос е обуславящ, а по него е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, съответства на практиката на Върховния касационен съд. Трайно се приема, че отговорността на застрахователя „гражданска отговорност“ на автомобилистите е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, като за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалото от ПТП лице се прилага т. 11 ППлВС № 4/1968 г. В т.11 ППлВС № 4/1968 г. е изяснено, че с оглед вложения от законодателя смисъл в чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В ППл № 4/1961 г. е прието, че съпругата и децата на починалото от деликт лице са в кръга на лицата, които са легитимирани да получат такова обезщетение. Решението съответства на двата тълкувателни акта, които имат запазено, задължително действие за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). В ТР № 1/21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС е изяснено, че и в тези случаи е необходимо по делото да бъде установена създадена преживе и прекъсната от смъртта дълбока емоционална връзка между починалия и претендиращото обезщетението най-близко лице. Въззивното решение е съобразено и с тълкувателното решение. То съдържа, включително чрез извършено препращане към мотивите на потвърдения първоинстанционен акт (чл. 272 ГПК) обсъждане на онези релевантни обстоятелства, установяващи създадената преживе и прекъсната от смъртта на пострадалото от застрахователното събитие лице връзка с неговата съпруга/първата ищца/сега касатор и с неговите дъщери/другите две ищци/сега касатори. Следователно по първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, включително поради това, че за да е възможно противоречие на обжалваното решение с казуалната практика на ВКС, на която касаторите се позовават/цитират, е необходима идентичност на установените от въззивния съд отношения на близост между всеки от ищците и пострадалия и тези, които са били установени по приключилите с влязло в сила решение дела, включително по възраст и момент на настъпилите застрахователни събития, и разлика в размера на определените обезщетения за неимуществени вреди. Обжалваното решение не противоречи и на установената практика на Върховния касационен съд, доколкото в него се съдържат и необходимите мотиви, според които определените обезщетения са съобразени и с икономическата конюнктура в страната, проявление на която са застрахователните лимити и нормативно определения максимален техен размер към момента на застрахователното събитие. Вторият повдигнат въпрос обуславя решението, но и по него е изключена допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд. В нея се приема, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. В случая, въззивният съд е зачел задължителното действие на влязлата в сила присъда и като е съобразил, че съпричиняването на вредоносния резултат не е елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б“, пр.1, вр. ал. 1, б. „в“ НК, в мотивите на решението е посочил, че установява релевантните факти за възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а именно какво е било поведението на пострадалия към момента на удара в дървото и каква е причината за настъпилата негова смърт, според доказателствата, събрани чрез двете заключения. Т. 7 ППлВС № 17/18.11.1963 г. изяснява, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като е необходимо да има причинна връзка между поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат. Обжалваното решение съдържа необходимите мотиви за конкретния увреждащ механизъм, за поведението на пострадалото от ПТП/от застрахователното събитие лице, чрез което и то е допринесло за настъпилата негова смърт, а с това – и за понесените от трите ищци болки и страдания от загубата на техния съпруг, съответно баща. Според изложените в решението мотиви, която връзка със събраните по делото доказателства с двете заключения на експертизите в настоящото производство не може да бъде проверена, определените застрахователни обезщетения е следвало да бъдат намалени с 50 % по своевременно въведеното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Макар че по третия въпрос също е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по него също е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на производството е неоснователна претенцията на адв. В. Н., осъществил безплатно процесуално представителство на касаторите/на ищците пред трите инстанции, настоящата инстанция да му определи адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът има това задължение, когато е налице основание да ангажира отговорността на насрещната страна за разноските по делото. В случая, касационните жалби не се допускат до разглеждане, а настоящата инстанция няма задължението да определя адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът