Определение № 156 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. С. Н. и В. С. И. против решение №87/31.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 206/2020 г. от състав на АС – Пловдив. Ответникът по касационните жалби ги оспорва, с писмен отговор. Съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първата инстанция. Съдът е приел, че е безспорно по делото ,че между ищеца и ответницата е имало съдебен спор като с решение на КРС от 04.08.2014 г. същата е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 4 715 лв., с решение на ПОС от 13.07.2017 г. същата е осъдена да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 500 лв., а с определение на ВКС от 15.06.2018 г. е осъдена да заплати разноски на ищеца в размер на 1 500 лв. Прието е за безспорно също така, че на 06.12.2016 г. Н. е дарила на втория ответник, неин син недвижим имот. Съдът е посочил, че първият елемент от фактическия състав на П. иск е ищецът да има качеството на кредитор ,което се извила от наличието на парично или непарично вземане. Прието е, че това вземане не е предмет на иска по чл.135 от ЗЗД ,поради което е без значение правоотношението ,от което произтича като за съществуването му се изхожда от твърдяните от ищеца факти освен ако е отречено със сила на присъдено нещо,както и не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно към момента на разпоредителната сделка. В случая е прието, че с решение от 04.08.2014 г. ответницата е осъдена да заплати на ишеца разноски по делото пред КРС ,поради което същият към момента на сделката 06.12.2016 г. има вземане по отношение на Н. като е без значение за производството по чл.135 от ЗЗД ,че решението в частта на разноските не е стабилизирано,както е и ирелевантно правоотношението,от което произтича. Съдът е приел, че сделката с процесния недвижим имот е безспорно увреждаща за ищеца доколкото длъжникът отговаря с цялото си имуществото за задълженията си към своите кредитори и всяко действие на намаляване на това имущество е във вреда на последните ,още повече ,че в случая се касае за безвъзмездна сделка.Без значение за иска по чл.135 от ЗЗД е обстоятелството ,че към момента на сделката ответницата е притежавала и друго имущество ,както и че същата упражнява трудова дейност. Към датата на разпоредителната сделка 06.12.2016 г. Н. е знаела ,че уврежда кредитора си ,което знание се извлича от факта, че шщата е била наясно,че е осъдена за разноски ,съзнавала е факта ,че с ищеца са страни в неприключил съдебен процес и евентуалната възможност да бъде натоварена с последващи разноски. Посочено е, че доколкото увреждащата разпоредителна сделка е безвъзмездна ,то е достатъчно да се установи,че длъжникът е знаел за съществуването на задължение към кредитора ,а знанието на третото лице ,с което е договарял е ирелевантно. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на Г. Н. се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в приложното поле на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочения правен въпрос е, при извършени множество разпоредителни сделки, да се иска прогласяване на недействителност не на последната, а на някоя от предходните, при положение, че длъжникът е продължавал да разполага с имущество, достатъчно за удовлетворяване вземането на кредитора. По първата част от поставения правен въпрос съдът не се е произнасял, доколкото във въззивната жалба липсва подобно оплакване, поради което така поставен, в тази си част правния въпрос е неотносим към производството по допустимост на касационното обжалване. По въпроса, дали обстоятелството, че длъжникът е продължавал да разполага с имущество, достатъчно за удовлетворяване вземането на кредитора след сключване на сделката е налице трайна практика на ВКС в смисъл, че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. В практиката изрично се подчертава, че правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност е то. В този смисъл решения по гр.д.№ 1379/2012 г., ІV г.о., № 2761/2015 г. на ІV гр.отд. на ВКС и др. Наличието на тази съдебна практика и съобразяването й от страна на въззивния съд води до липса на соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване от страна на В. И. се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставения правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, касаторът обосновава с наличието на друго имущество, от което кредиторът би могъл да се удовлетвори, като отговорът на този въпрос е даден по-горе, съобразно практиката на ВКС, по въпросът, поставен в изложението на касационните основания по жалбата на Г. Н.. Поставя се въпрос, от кой момент възниква вземането за разноски в процеса, предвид наличието на качеството кредитор – от завеждането на гражданското дело или от влизане в сила на решението по него. Въпросът е зададен в контекста на твърдението, че вземането е установено по своя размер след извършването на сделката. Трайна е практиката на ВКС, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на увреденото лице /кредитор/ не е необходимо да е изискуемо и ликвидно /установено по размер/. Това разрешение произтича от целта на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за препятстване недобросъвестния длъжник да намали възможностите си или да се лиши от възможност за удовлетворяване на кредитора-ищец по иска /Р. № 732/12.10.2009 г. по гр. д. № 1785/2008 г., ВКС, ІІІ г. о./. Кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което по начало има вземане, без то да е установено със съдебно решение, като в процеса по чл.135 от ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими от закона доказателствени средства. Предвид съобразяването на съда с тази практика, касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответникът по касационните жалби следва да се присъди сумата 1500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС