Определение № 3241 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1952/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. П. И. и Б. Е. Х. – П., двете със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника им адвокат А. К., срещу определение №116/20.03.2024 г. по ч.гр.д. №143/2024 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение №11968/11.10.2023 г. по гр. дело № 4676/2023 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото и на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ е изпратено на ОС – София по подсъдност. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос приложима ли е специалната подсъдност по чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ към производства, в които искът не е предявен срещу съответния съд, на който делото е подсъдно, а е правоприемник на друг съд, който е закрит със закон. Въззивният съд е приел, че предявените искове се основават на ЗОДОВ – чл. 2в, ал. 1, т. 2 и чл. 2, ал. 1, т. 8, като приложима се явява разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от закона, регламентираща задължението на съда, който е ответник по иска и пред който същият е предявен, да изпрати делото на най - близкия родово компетентен административен, районен или окръжен съд, поради което правилно СГС като правоприемник на Специализирания наказателен съд е прекратил образуваното пред него дело и е изпратил същото на най – близкия родово компетентен съд, а именно ОС – София. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По него има установена практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Според нея в чл.7, ал.1 ЗОДОВ е уредена специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Доколкото в ЗОДОВ няма специална норма за родово компетентния съд, то искове по него се предявяват пред местно компетентния съд по правилата на чл.7, ал.1 ЗОДОВ при съобразяване с общите норми за родова подсъдност – чл.103 и чл.104 ГПК, поради което с оглед цената на тези искове, местно компетентен по тях може да е районен или окръжен съд. В случай, че сезираният съд е същевременно и ответник/ на лично основание или като правоприемник/ по исковете, относима е нормата на чл.7, ал.2 ЗОДОВ, която препятства разглеждането и решаването на делото от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 1160/17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1319/23 г. на ВКС, ІV ГО. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.