Определение № 4256 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4403/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Б. А. от [населено място], чрез адвокат Н. Ш. от АК – П., срещу въззивно решение № 789 от 13.06.2023 год. по гр. д. № 17/23 год. на Окръжен съд – Пловдив. Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приложено е изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Ответницата по касация, ищца в производството – Т. П. А. от [населено място], чрез адвокат Г. К. от АК – П., в представения писмен отговор излага съображения за липса на основания за допускане на обжалването, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 3389 от 20.10.2022 год. по гр. д. № 9365/2021 год. на Пловдивския РС, с което е признато за установено по иска на Т. П. А., че ответникът К. Б. А. не е собственик на основание наследяване от Б. К. А., починал на 8.05.2021 год., на 1/4 ид. ч. от правото на собственост върху имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ жилище, състоящо се от една стая, кухня, коридорче и малко избено помещение, находящо се в сутеренния етаж от къща, с обща застроена площ 52 кв. м., ет.1, както и 1/10 ид. ч. от дворното място, в което е построена сградата - поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ имот * /стар/, * /нов/, в кв. 65 по плана на [населено място], ЦГЧ, с адрес [улица], както и 1/10 ид. ч. от общите части на сградата, вкл. клозета на двора. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че процесният апартамент, макар и придобит по време на брака между ищцата и наследодателя на ответника, не попада в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като е придобит от ищцата с нейни лични парични средства. Установено е, че на една и съща дата – 30.08.2002 год. са изповядани две сделки, с едната ищцата е придобила процесния апартамент, а с другата – синът й, свидетел по делото, е продал друг, по-голям апартамент, след като ищцата се е отказала от запазеното върху него право на ползване. Съдът кредитирал свидетелските показания на сина А., преценени съгласно чл. 172 ГПК, като последователни, логични и убедителни, съответстващи на останалите събрани доказателства, установяващи, че получените от извършената от него продажба средства е дал на майка си за закупуване от нея на процесния апартамент, както и за ремонта му. Кредитирал е и установения от него факт, че парите са заплатени на пълномощника на продавача преди подписване на нотариалния акт, както е и вписано в него. Непосочване на основанието, на което са дадени парите не обосновават извод за съществено процесуално нарушение, тъй като в доклада си по делото първоинстанционният съд е квалифицирал отношенията между майка и син като неформален ненаименован договор. Също е посочил, че декларирането впоследствие и на името на бившия й съпруг, не прави имота съпружеска имуществена общност, с оглед установеният по делото факт, че апартаментът е закупен изцяло с лични средства на ищцата, дарени й от сина й. Като допълнителен мотив е посочена и фактическата раздяла между съпрузите към момента на придобиването му. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по съображения за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от ответника, касатор въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи, като се поддържа, че произнасянето на въззивния съд по него противоречи на посочената практика на ВКС – решение № 57 от 2.03.2011 год. по гр. д. № 1416/2010 год., ІІІ г. о., решение № 37 от 29.03.2012 год. по гр. д. № 241/2011 год., І г. о., решение № 536 от 19.12.2012 год. по гр. д. № 89/2012 год. ІV г. о. и 2. По иск за установяване на пълна трансформация релевантен ли е съвместния принос? Длъжен ли е съдът да реши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните?, като се позовава на противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК - решение № 20 от 26.02.2021 год. по гр. д. № 1409/2020 год. І г. о., ТР № 1/2020 год.на ОСГТК на ВКС и решение № 292 от 16.10.2018 год. по т. д. № 3148/2017 год. на ІІ т. о. Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска както по релевираните в изложението към жалбата основания, така и по тези по чл. 280, ал. 2 ГПК такива, поради следните съображения: Изложените от въззивния съд в обжалваното решение съображения за основателността на предявения отрицателен установителен иск се основават на установените от събраните доказателства данни за придобиването на процесния имот, като въззивният съд е обсъдил релевираните пред него оплаквания относно съдържанието на нотариалния акт относно предварителното плащане на цената. Направеният от него извод относно плащането й на пълномощника на продавача преди изповядане на сделката не обосновава извод, различен от този за произхода на средствата, по който въпрос съдът е кредитирал и посочил съображенията за това, свидетелските показания на сина на ищцата. Недоволството срещу този извод не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос за задълженията на съда /т. 1 от изложението/, тъй като на първо място, същият не е обуславящ изхода на спора правен въпрос, а представлява оплакване да допуснато процесуално нарушение и на второ място – съдът е обсъдил доказателствата във връзка с оплакването на страната във въззивната жалба. Не представлява основание за допускане на касационно обжалване и поставеният в изложението въпрос № 2. В обжалваното решение съдът не е обосновал извода си с това, че липсва съвместен принос на съпрузите, в частност такъв на съпруга в придобиването на имота, а поради закупуването му от ищцата с нейни лични средства – чл. 21 СК от 1985 год. /отм./, установено с доказателствата по делото. Това е и предметът на спора, поради което и съдът не се е произнесъл извън него. Не е налице и противоречие с приложеното решение № 20 от 26.02.2021 год. о гр. д. № 1409/2020 год., І г. о. на ВКС, тъй като различният извод в него е направен при различна фактическа обстановка – прието е, че не е доказано по делото влагане на извънсемейни средства в придобиването на имота. В настоящето дело този факт е установен със събраните по делото доказателства и е обосновал извода за основателност на отрицателния установителен иск. При самия прочит на въззивното решение настоящият състав не констатира сериозни пороци, касаещи съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обосноваване на извода по спорния предмет или груби нарушения на материалния и процесуалния закон, които да обосноват очевидна неправилност, нито са налице основания за евентуална нищожност, респ. недопустимост на решението. Поради това не са налице нито релевираните основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, нито тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответницата в настоящето производство направените в него разноски в размер на 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.