Определение № 2452 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4704/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3138/29.08.2022 година, подадена по пощата на 26.08.2022 година, от „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] и касационна жалба с вх. № 2772/21.07.2022 година, подадена по пощата на 19.07.2022 година, от Н. Ф. Х., двете против решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година. С постановеното от него решение съставът на Окръжен съд Монтана е отменил частично и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 260 424/16.12.2021 година на Районен съд Лом, гражданска колегия, трети състав, постановено по гр. д. № 767/2021 година като е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че Н. Ф. Х. не дължи на „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление 001033866828/05.04.21 съставляващо задължение за клиентски № 300244680417, като погасено по давност съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД и е отхвърлил иска на Н. Ф. Х. за признаване за установено по отношение на „Електрохолд Продажби“ АД [населено място], че не дължи сумата от 14 496.03 лева по споразумителен протокол от 08.04.2021 година по заявление № 001033866828/05.04.2021 година, съставляващо задължение за клиентски номер 300244680417 за периода 30.04.2010 година-10.10.2016 година. В подадената от „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която искът на Н. Ф. Х. е уважен, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Н. Ф. Х. против дружеството отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост на горепосочената сума да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Ф. Х. е подал отговор с вх. № 3677/13.10.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 26.07.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3138/29.08.2022 година, като е подадена по пощата на 26.08.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. В подадената от Н. Ф. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която искът му против „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] е отхвърлен, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Х. против „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост на горепосочената сума да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Ф. Х. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] е подал отговор с вх. № 3276/14.09.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. Н. Ф. Х. е бил уведомен за обжалваното решение на 29.06.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2772/21.07.2022 година, като е подадена по пощата на 19.07.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Монтана е посочил, че за да постанови решението си първоинстанционният съд бил приел,че в подписаните два споразумителни протоколи било обективирано изрично и недвусмислено признанието на Н. Ф. Х. на вземанията на „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] (с предишно наименование („Чез Електро България“ АД [населено място]), предмет на предявения отрицателен установителен иск и те по същността си представлявали договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, като Х. бил признал съществуването и размера на дълга, а дружеството било приело неговото разсрочено плащане. На основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД направеното от длъжника изявление за признание на дълга, което било с конкретен адресат-кредитора, било произвело действието си с факта на достигането му до него, като било прекъснало давността и от този момент, на основание чл. 117 от ЗЗД била започнала да тече нова давност. Затова първоинстанционният съд приемал, че с подписване на тези споразумения и признавайки задълженията си за процесния период, Н. Ф. Х. се бил отказал от изтеклата давност. Въззивната инстанция приемала като правилен този извод на първоинстанционния съд по отношение на споразумителен протокол (условно наречен № 1) за сумата 18 584.26 лева. За прекъсването на давността било необходимо тя да не била все още изтекла, докато за признаването на вземането законът не поставял такова изискване. Едно вземане винаги можело да бъде признато, включително след изтичането на давностния срок. Нещо повече-по аргумент за по-силното основание от чл. 118 от ЗЗД, щом длъжникът можел да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на вземането на кредитора, той би могъл да стори и по-малкото-да признае вземането, т. е. своето задължение. Това признание представлявало всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. След като по аргумент от чл. 113 от ЗЗД бил валиден само отказът от вече изтекла давност, то нямало пречка признанието да бъде направено след изтичане на давностния срок. Всъщност ако длъжникът признаел вземане, като знаел или е могъл да узнае, че за него вече било възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея, той бил направил пълен отказ от цялата вече изтекла давност, за което не съществувало срок да бъде сторено. Според разпоредбата на чл. 113 от ЗЗД валиден отказ от правото на погасителна давност можел да се направи само след изтичането й. Относно формата на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност било прието, че няма форма за действителност, но длъжникът, като знаел същността на правото си, трябвало и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Прието било още, че отказът можел да бъде изричен или мълчалив, но от съдържанието му трябвало да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желаел да се ползва от последиците на погасителната давност-относно цялото парично задължение или част от него, а също и че паричното задължение следвало да бъде индивидуализирано. Това давало основание да се приеме, че процесното споразумение по протокол № 1 (за сумата от 18 584.26 лева) имало характер на признание на дълга и на отказ от изтекла погасителна давност. Това било така, защото от самото волеизявление, тълкувайки го, можело да се стигне до извод, че направилата го страна, била признала задължението и се била отказала от изтеклия в нейна полза давностен срок. Споразумението индивидуализирало в достатъчна степен паричното задължение-посочена била като общ размер главницата от 18 584.26 лева за консумирана електрическа енергия, като в табличния вид падежите на фактурите били за период 30.06.2001 година-11.07.2011 година, последователно описани по дати. Можело да се приеме, че паричното задължение било индивидуализирано, тъй като от посочените падежни дати на всяка фактура с конкретен посочен номер на фактура, било видно задълженията за какъв период били натрупани и било ясно, че са твърде отдалечени във времето от датата на сключването на споразумителния протокол. Тези обстоятелства обуславяли наличие на достатъчна индивидуализация на вземането и обуславяли възможността споразумителният протокол да бъде ценен като отказ от правото на погасителна давност. Макар да липсвал изричен отказ, обективиран в споразумителния протокол № 1 (за сумата от 17 864.26 лева), можело по несъмнен начин да се направи извод относно кои конкретни парични задължения, а именно за главница по конкретни фактури, с конкретизиран падеж, с посочени суми за всяко едно вземане, длъжникът не желаел да се ползва от последиците на погасителната давност. Признанието на вземането като основание за прекъсване на давността можело да бъде направено само до изтичане на давностния срок. В разглеждания случай този срок за задълженията за доставена електрическа енергия бил изтекъл към датата на сключване на споразумението, така че в случая не ставало въпрос за прекъсване на давността, а за отказ от вече изтекла погасителна давност, както било вече обосновано. Или в обобщение в споразумителния протокол № 1 достатъчно детайлно били описани вземанията, от които се формирала общата сума от 11 711.05 лева–с конкретни номера на фактури, посочени падежни дати и суми и по този начин от съдържанието му ставало ясно за кои точно вземания Н. Ф. Х. се бил съгласил да се откаже от изгодната нему изтекла погасителна давност. Този извод се подкрепял и от действията на Х.. От заключението на изслушаната по делото експертиза се установявало,че след сключването на споразумението Н. Ф. Х. бил започнал да започнал да изпълнява същото, като за периода 08.04.21 година-25.07.21 година бил внесъл сумата от 686.46 лева. Предвид това въззивният съд намирал първоинстанционното решение в тази част за правилно, поради което и следвало да бъде потвърдено. Не било такова положението обаче при сключения протокол № 2 (по отношение на сумата 14 496.03 лева). В протокол № 2 дължимата сума също била именувана като „главница“ и „лихва“. По този начин се получавало, че и в двата протокола ставало дума за главница и лихва по издадени фактури, като от прочита на самите протоколи не ставало ясно, че единият от тях касае главници, а другият-лихви. В протокола не било посочено за какъв период била начислена тази сума, никъде не бил посочен номера на фактурите, а са били отразени такива с една и съща дата на издаване и на падеж. Без заключение на вещо лице не можело да се добие никаква детайлна представа за дълга, който се „признава“. Затова не можело да се направи извод за наличие на индивидуализация на вземанията и за ясна воля на Н. Ф. Х. кои задължения съзнателно признавал, сключвайки протокол № 2, поради което и следвало да се приеме че няма валиден отказ от изтекла погасителна давност. Поради това предявеният отрицателният установителен иск досежно претендираната на основание протокол № 2 сума в размер на 14 496.03 лева бил основателен и следвало да бъде уважен. Затова първоинстанционното решение в тази му част следвало да бъде отменено и постановено ново в посочения смисъл. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Ф. Х. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Монтана да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това частичното плащане на задължението представлява ли признание на цялото задължение? и за това признаването на погасено по давност задължение и изразяването на воля за плащане прекъсват ли давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и заличава ли изтеклата до този момент давност, и представлява ли отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея? По отношение на първия от цитираните въпроси се излагат твърдения за противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 1847/16.07.1957 година, постановено по гр. д. № 4955/1957 година по описа на ВС, ГК, ІV г. о., решение № 214/14.02.2003 година, постановено по гр. д. № 18 874/2002 година по описа на ВКС, ГК, V г. о., решение № 87/24.07.2015 година, постановено по т. д. № 1171/2014 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 255/26.03.2013 година, постановено по т. д. № 145/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въпросът обаче не обосновава допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е бил разглеждан от въззивният съд и не е обусловил правните му изводи. Съставът на Окръжен съд Монтана не е разглеждал извършените от Н. Ф. Х., след сключването на споразуменията плащания, като признание на цялото задължение, а само като средство за тълкуване на волята му при сключването на споразуменията. Прието е, че самото признание е извършено в споразумение № 1, като в него е посочен пълния размер на признатото задължение. По отношение на втория въпрос искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с противоречие с решение № 63/19.02.2013 година, постановено по гр. д. № 1569/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 65/03.06.2011 година, постановено по т. д. № 600/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., а също така и с определение № 420/16.02.2022 година, постановено по гр. д. № 4120/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Така поставеният въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана тъй като не се установява твърдяното от Х. противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е приемал, че направеното след изтичане на давностния срок признание на задължението прекъсва давността, а по отношение на това дали това признание представлява по същество отказ на длъжника да се ползва от давността този въпрос не е разглеждан в цитираната от Х. практика на ВКС. С оглед на това не е установено твърдяното от Н. Ф. Х. допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Ф. Х. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Монтана да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Х. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Монтана. С оглед на всичко изложено не са установени предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Монтана в атакуваната му от Н. Ф. Х. част. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Монтана да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това каква е минимално необходимата/достатъчна форма за признание на вземане на кредитора от длъжника, за да се приеме, че същото е породило правното си действие по отношение на дължимостта, давността и другите факти и във връзка с това по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда?. По отношение на този въпрос се твърди, че е бил разрешен от въззивният съд в нарушение на приетото в решение № 134/21.06..2019 година, постановено по гр. д. № 4255/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 63/19.02.2013 година, постановено по гр. д. № 1569/2011 година, решение № 186/19.06.2013 година, постановено по гр. д. № 927/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 65/03.06.2011 година, постановено по т. д. № 600/2010 година, решение № 113/31.07.2015 година, постановено по т. д. № 929/2014 година и решение № 222/03.05.2016 година, постановено по т. д. № 3471/2014 година, трите по описа на ВКС, ТК, І т. о. Освен това „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] е поискало допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Монтана и по въпроса за това длъжен ли е въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице по делото, дори да не възприема изцяло констатациите му, но в съвкупност с останалите доказателства и може ли констатация за липсата на съдебно-счетоводна експертиза да е основание за отхвърляне на иск, или ако е считал така съдът е следвало да прояви активност?. Твърди се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 263/26.05.2011 година, постановено по гр. д. № 644/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 129/08.11.2017 година, постановено по гр. д. 60 344/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 346/30.12.2011 година, постановено по гр. д. № 810/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Видно от изложеното по-горе относно мотивите на Окръжен съд Монтана към постановеното от него решение така поставените от „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] въпроси са били обсъждани от съдебния състав и са обусловили изводите му при постановяване на решението му. Предвид на това са налице предпоставките за допускане на исканото от дружеството касационно обжалване за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година по подадената против него от Н. Ф. Х., касационна жалба с вх. № 2772/21.07.2022 година и такова не трябва да се допуска. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 160/21.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 141/2022 година по подадената против него от „Електрохолд Продажби“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 3138/29.08.2022 година и такова трябва да се допусне. На „Електрохолд Продажби“ АД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 290.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение