Определение № 60277 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Н., П. И. П., Д. И. К., Й. И. П., И. Е. С. и С. Е. Ц. срещу въззивно решение № 593 от 12.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 212/2019г. на Великотърновския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1226 от 12.12.2018г. по гр.д. № 1392/2017г. на Великотърновския районен съд в уважителната му част, с която по предявените от касаторите искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че А. В. А. не е собственик на УПИ в кв.28 по плана на [населено място], общ.В.Т.; В. А. И. не е собственик на 7/8 ид.части от този имот, а Г. И. В. не е собственик на УПИ в кв.28, и вместо това е отхвърлил като неоснователен иска срещу В. А. В. за 7/8 ид.части от част от поземлен имот с пл.№ * в стр. кв.28 по плана на [населено място], с площ от 2830 кв.м, за която са отредени УПИ и УПИ ; иска срещу А. В. А. за посочения имот изцяло, както и иска срещу Г. И. В. относно УПИ ** в кв.28 изцяло.

С решение от 26.02.2021г., постановено по реда на чл.247, ал.1 ГПК, първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът на касаторите против В. А. И. за признаване за установено, че тя не е собственик на останалата 1/8 ид.част от УПИ ** в кв.28.

По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на Ц. Н. К., починал на 18.04.1977г., който с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 163/1937г., е закупил пет недвижими имота, сред които двор от 1 дка в [населено място] с къща, плевня и други постройки, и нива с лозе от 7 дка, м.”К. с.”, в землището на същото село, при посочени в акта граници на имотите. Към момента на сключване на договора е бил в сила регулационен план на селото от 1936г., според който от посочените имоти са образувани парцели , , , , и в кв.28 и парцели и в кв.33, като къщата и плевнята са попаднали в парцел в кв.28, с площ 2830 кв.м. С нот.акт № 32/1967г. Ц. Н. К. е продал на А. И. Я., наследодател на ответницата В. А. В., дворно място от 1 дка с къща и плевня, при посочени в акта стари и актуални граници. На 18.05.2007г. И. А. Б., спрямо който производството по делото е прекратено, се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по отношение на съседния на притежаваните от него имоти – УПИ в кв.28. На 28.08.2009г. В. А. И. е предявила установителен иск за собственост срещу него, като се е позовала на наследствено правоприемство от баща си А. И. Я. и придобиването на имота от негова страна с договора от 1967г. С влязло в сила решение от 21.05.2010г. по гр.д.№ 2960/2009г. на Великотърновския районен съд искът е уважен само за придобитата от нея по наследство 1/8 ид.част от имота – УПИ в кв.28, тъй като тя не е единствен наследник на А. И. Я., като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативния нотариален акт. С нот. акт 1235/2012г. ответникът А. В. А. /син на първата ответница/ е признат за собственик на същия поземлен имот, заедно с построената в него къща на основание давностно владение. По негово заявление от 19.12.2013г. е извършено частично изменение на плана на селото като УПИ в кв.28 е разделен на два нови поземлени имота – УПИ и УПИ. С договор от 20.08.2014г., обективиран в нот.акт № 456/2014г., А. В. А. е продал на ответника Г. И. В. УПИ в кв.28, заедно с построената в него къща, подобрения и трайни насаждения. В новообразувания УПИ е имало едноетажна полумасивна жилищна сграда и стопанска постройка, които са отбелязани на плана и са разрушени, а понастоящем съществува стопанска постройка, която не е отбелязана в плана. Понастоящем в новообразувания УПИ ** съществуват едноетажна полумасивна жилищна сграда и едноетажна полумасивна стопанска постройка, които са отразени в плана, без наличие на строителни книжа. След продажбата от 1967г. имотът е обитаван непрекъснато от А. И. Я., а след неговата смърт от децата му до 1996г., когато намиращите се в него къща и плевня са унищожени при пожар. От 1999г. в него се установил да живее ответникът А. В. А. със семейството си, който изравнил мястото и го заградил с телена ограда по съществуващите граници, построил нова къща и стопански постройки, засадил дръвчета и направил зеленчукова градина.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по отношение на ответника А. В. А. е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС и че той е придобил правото на собственост върху процесния имот чрез осъществено явно, спокойно и непрекъснато владение в продължение на повече от десет години. С оглед на това е прието, че същият е могъл да прехвърли правото на собственост върху УПИ ** в кв.28, с площ от 1370 кв.м на ответника Г. И. В., който понастоящем се легитимира като негов собственик, респ. че предявените отрицателни установителни искове срещу тези ответници са неоснователни. За неоснователен е приет и искът срещу ответницата В. А. И. по съображения, че отричайки нейните права върху имота, ищците претендират свои права върху него, каквито не е установено да притежават.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и твърдения, и да анализира всички доказателства, събрани в процеса; 2. Следва ли за преценката на признака „явно”, относно наведеното в процеса придобивно основание – давностно владение, въззивният съд да обсъди огласените в Имотния регистър титули за собственост и правни изявления на трети лица, различни от позовалата се на давността страна и 3. Следва ли за преценката на признака „явно”, относно наведеното в процеса придобивно основание – давностно владение, въззивният съд да обсъди фактите и обстоятелствата, разкриващи че страната, позовала се на това придобивно основание, е помагала с действия трето лице да претендира право на собственост върху същия имот на свое лично основание и същевременно е бездействала да защити имота от домогвания лично.

Ответниците по жалбата А. В. А. и В. А. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответникът Г. И. В. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Поставените свързани въпроси не са решени в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС – Р№ 124 от 05.11.208г. по гр.д.№3569/2017г., ІІ г.о., Р № 250 от 21.12.2015 по гр.д.№ 3897/2025г., І г.о и др., според която независимо от препращането към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, каквото в случая не е налице, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и обсъди защитните тези на страните, включително да отговори на доводите и възраженията, развити във въззивната жалба, при съблюдаване на очертаните с нея предели на въззивното производство, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин. В решението са направени самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, извършена е преценка на допустимите и релевантни доказателства и са обсъдени релевантните доводи и възражения на страните, като самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, които и не сочат кои релевантни за спора факти са установени с необсъдените според тях доказателства. Изводът на съда, че осъществяваното от ответника А. В. А. владение е било явно, предвид установените по делото факти, посочени по-горе, също кореспондира на приетото в Р № 124 от 05.11.208г. по гр.д.№3569/2017г., ІІ г.о., според което владението е явно, когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че предявяването на иска за собственост през 1999г. срещу лицето И. А. Б. от В. А. И. и участието на А. В. А. в това производство в качеството му на свидетел, не са обстоятелства, от които може да се направи извод за наличие на скрито владение, още повече, че дадените от него свидетелски показания кореспондират на твърденията му в настоящото производство - че от 1996г. владее имота като го е оградил, построил е нова къща и стопански постройки в него, и се чувства като негов собственик. Не са налице и основанията за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Направеният в касационната жалба довод, че решението е недопустимо, с оглед ненадлежния петитум, който е формиран, е твърде неясен и не е доразвит по никакъв начин, поради което не следва да се обсъжда.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,