Определение № 60819 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 65/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Д. срещу решение № ІІІ-288 от 02.09.2020 г. постановено по в.гр. д. № 1547 /2020 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено частично първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което частично е уважен предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК за сумите 2 000 лева по договор за издаване на кредитна карта, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, 1 082.16 лева договорна лихва за периода от 24.01.2016 г. до 04.12.2018 г. и 1 742.27 лева наказателна лихва за периода от 19.08.2010 г. до 23.01.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист. Ответникът, „Първа Инвестиционна Банка“ АД, оспорва основателността на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Обосновани и правилни са изводите на първоинстанционния съд, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, по силата на сключен между тях договор за кредит за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт в размер на 2 000 лева. Съдът е обсъдил уговорките в договора, включително, че в чл. 3 е уговорено, че договорът е сключен за срок от две години, като е уговорено автоматичното му подновяване при липсата на волеизявление за прекратяването му от някоя от страните. С подписването на договора е прието, че Р. Д. се е запознал с Общите условия (ОУ) на банката и приема прилагането им при уреждането на отношенията между него и банката. Съгласно приетото с чл.19 от ОУ срокът за ползване на кредитния лимит (овердрафта) е съгласно договора, като същият се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен период, при условие, че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяването му най-малко 60 дни преди изтичането на уговорения срок. Съдът е приел, че не се твърди от страните и не са представени доказателства за отправено от коя да е от страните по договора до другата страна предизвестие за прекратяване на договора, поради което договорът не е прекратен. Не се установява по делото и задължението по договора да е било обявено за предсрочно изискуемо. Следователно към датата на предявяване на иска между страните е налице валидно действащ валиден договор за кредит. Съдът е обсъдил и установил размера на задълженията по договора за овърдрафт и за началото на изискуемостта по задълженията за главница, договорна и наказателна лихва, след което е разгледал възражението на Р. Д. за погасяването им по давност и ги е намерил за частично основателни: Доколкото по делото не са били представени доказателства за предсрочно прекратяване на договора, изискуемостта относно главницата е настъпила с получаване на преписа от отговора на исковата молба. Вземанията за възнаградителна и наказателна лихва имат характер на периодични плащания и съответно тяхната изискуемост настъпвала ежемесечно, считано от датата на начисляване на задължението като дължимо. В резултат на това е установено, че вземанията за лихва за периода от 19.08.2010 г. до 23.01.2016 г. са погасени по давност. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател извежда въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: Може ли съдът да основава изводите си на отделни доказателства, без да се мотивира и длъжен ли е съдът да изложи мотиви по отношение на доказателство, по отношение на което са направени възражения; следва ли съдът да изложи мотиви защо възприема определено доказателство; дължи ли съдът произнасяне по изрично наведено възражение (за прекратяване на договор); задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи на страните, съобразявайки доказателствения материал в неговата съвкупност; допустимо ли е в исковото производство по иск по чл.422 ГПК да се представят Общи условия, различни от Общите условия, представени по заповедното производство по чл.417 ГПК и представляват ли тези Общи условия част от основанието, на което заявителят претендира своето вземане? Въпросите са свързани с доводи, че въззивният съд неправилно не е приел за основателни доводите на Р. Д., направени с отговора на въззивната жалба и на исковата молба, че приетите по делото общи условия не го обвързват, тъй като не са подписани от него, а декларативното изявление в договора за приемането на общите условия не би могло да замести подписването им, нито да обоснове воля за тяхното приемане и че поради неиздаването на карта договорът за кредит е прекратен с конклудентни действия. Въпросите дали въззивният съд следва да обсъди доводите на страните въз основа на преценка на събраните по делото доказателства са обуславящи, но не са разрешени както твърди жалбоподателят, тъй като в съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е обсъдил доводите на Р. Д. за неоснователност на въззивната жалба и иска и е изложил мотиви за частичната основателност на възражението за погасителна давност и за неоснователност на останалите възражения на Р. Д.. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, включително представените Общи условия, към които препраща договорът между страните, приложения към договора и приетото по делото заключение на вещо лице, изготвено въз основа на проверка на счетоводните книги на банката и представените по делото документи, с което е установено какъв е размерът на задълженията на Р. Д. съгласно договора. Обстоятелството, че по делото са представени Общи условия, които се отнасят до последващ период от време, не се отнасят до правилността на изводите на въззивния съд относно съдържанието на приложимите в отношенията между страните общи условия. Р. Д. не е възразил срещу приемането на представени по делото доказателства, нито е навел довод за допуснато процесуално нарушение, свързано с приемането на доказателства. Настоящият състав приема, че частта от въпросите, които се отнасят до конкретни доказателства по делото и до правните изводи, които следват от тях не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, а доводи за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК и по съществото на спора, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл.288 ГПК. Жалбоподателят твърди и че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. При запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден на основание чл.78,ал.3 ГПК да заплати на „Първа Инвестиционна Банка“ АД съдебни разноски в размер на 300 лева, претендирани с отговора на касационната жалба. Водим от гореизложеното съдът