Определение № 2934 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4175/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6928/01.08.2023 г., подадена от Д. В. М., чрез адвокат Е. Б., срещу решение № 237 от 27.06.2023 г. по гр. д. № 20235200500302/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 80 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 20225240100587/2022 г. на Районен съд – Пещера, с което е прието за установено по отношение на Д. В. М., че Г. Д. М. е собственик на следния недвижим имот: дворно място, представляващо парцел * в кв. *, с площ от 780 кв.м, при граници: парцел *, парцел *, парцел *, парцел * и улица, който по плана от 1995 г. участва в УПИ *-* с площ от 465 кв.м, в УПИ *-* с площ от 138 кв.м и в УПИ *-* с площ от 177 кв.м, като до размера на 800 кв.м искът е отхвърлен.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба ищецът Г. Д. М. твърди, че по силата на давностно владение, за което и по обстоятелствена проверка се снабдил е нотариален акт за собственост № 138/1971 г. на РС - Пещера, е собственик на следния недвижим имот: дворно място, представляващо парцел * в кв. *, с площ от 800 кв.м, при граници: парцел *, парцел *, парцел *, парцел * и улица, по първия регулационен план на [населено място], който парцел по действащия регулационен план от 1995 г. участва в УПИ *-* с площ от 458 кв.м, в УПИ *-* с площ от 136 кв.м, и в УПИ *-* с площ от 171 кв.м. Ответникът Д. М. е собственик на дворно място, съставляващо парцел * в кв. * с площ от 800 кв.м, при граници: парцел *, парцел *, парцел *, парцел * и улица, по първия регулационен план на [населено място] от 1933 г., който парцел по действащия регулационен план на [населено място] от 1995 г. участва в УПИ *-* и в УПИ *-*, като притежава същия от баща си В. Д. М. - брат на ищеца, и придобит по силата на покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 36/2021 г., съгласно която праводателят прехвърлил на ответника 4/6 ид. ч. от УПИ *-*, целият с площ от 1035 кв.м, и УПИ *-* с площ от 1115 кв.м. Г. М. твърди още, че наследодателят му Д. Г. М., починал на 10.02.1985 г., още приживе, към 1960 г., му предал владението на дворно място, представляващо парцел * в кв. *, а на брата на ищеца - В. Д. М. - владението на парцел * в същия квартал. Така от 1960 г. ищецът оградил парцела и го владеел и по настоящем в границите по плана от 1933 г., като никой не оспорвал владението и собствеността му. Счита, че регулацията от 1933 г. е първата и била приложена в тези граници, поради което парцелните граници са станали имотни и са послужили като кадастрална основа за регулационния план от 1995 г. Въпреки измененията по плана от 1995 г., не били настъпили промени в границите на владеене на парцели * и *, като нямало плащане на придаваеми части от същите, поради което дворищнорегулационният план от 1995 г. не бил приложен в нито една своя част. Границите между имотите на страните следвало да са съобразени с приложения план от 1933 г. Въпреки това ответникът и баща му без основание се снабдили с нотариален акт от 29.01.2021 г. за собственост по обстоятелствена проверка № 35/2021 г., с който ответникът бил признат за собственик на 1/6 ид. ч., а баща му В. Д. М. - на 4/6 ид. ч. от УПИ *-*, целият с площ от 1035 кв.м, и УПИ *-*, целият с площ от 1115 кв.м, като впоследствие с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 36/2021 г., В. Д. М. продал изцяло своята идеална част на ответника. Г. М. оспорва обстоятелствата, отразени в двата нотариални акта, защото действащата регулация от 1995 г. не била приложена и след изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 ПР на ЗУТ придаваемите части се били върнали в патримониума на собствениците на парцел * и парцел *, които граници били станали имотни. През всичките тези години от 1960 г. до подаване на исковата молба нито В. Д. М., нито ответникът били оспорвали правата на ищеца. С учудване ищецът установил, че през 2022 г. ответникът подал искане до община Брацигово за обединяване на УПИ *-* и УПИ *-* от кв. 6 по плана на [населено място] в общ УПИ, срещу което ищецът подал възражение. Получил протокол от Община Брацигово с указание за решаване на спора по съдебен ред. Моли да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по давност, изтекла в периода от 1960 г. до 1994 г., на дворно място, представляващо парцел * в кв. *, с площ от 800 кв.м (подробно описано по-горе). От своя страна, ответникът оспорва иска. Изразява становище, че не отговаря на действителността твърдението в исковата молба, че ищецът притежава имота от баща си, както и обстоятелството, че го владее от 1960 г. Д. М. сочи, че със заповед № 61/19.03.1968 г. бил изменен одобреният със заповед № 107/1933 г. дворищнорегулационен план на [населено място] и бил създаден нов кв. *, в който била включена земеделска земя, собственост на ТКЗС, като след отчуждаване на дворно място, собственост на В. Г., била направена „обмяна“ съгласно протокол от 08.04.1968 г. с имот, собственост на ТКЗС. Издадена била и скица № 152/18.10.1971 г. на парцел * в кв. * по плана на [населено място], като било разрешено строителство на навес по синьо петно, а в скицата била нанесена и вече построената сграда от В. Д. Г. в парцел * в кв. * по плана на [населено място]. Ответникът оспорва, че към 1973 г. ищецът е бил собственик на 2/3 ид. ч. от незастроено дворно място, представляващо парцел * в кв. * по плана на [населено място], с обща площ от 800 кв.м. Твърди, че към 1973 г. ищецът не е придобил собствеността върху 2/3 ид. ч. от дворното място, представляващо парцел * в кв. * по плана на [населено място], тъй като В. Д. Г. (М.) се съгласил брат му – ищецът, да ползва част от дворното място за собствени нужди, но никога частта от дворното място не му била прехвърляна.

Окръжен съд – Пазарджик е приел, че между страните не се спори и се установява и от доказателствата по делото, че Д. Г. М. е починал на 11.02.1985 г., като е оставил за свои наследници Р. В. М. - съпруга, починала на 15.06.2007 г.; Г. Д. М. - син; В. Д. М. - син, починал на 02.11.2021 г. и оставил за наследници Д. В. М. - син; Р. В. С. - дъщеря, починала на 22.06.2020 г. и оставила наследници. Съгласно представено удостоверение за идентичност на лице с различни имена, имената Г. Д. М. и Г. Д. Г. са имена на едно и също лице. През 1971 г., с нотариален акт № 138, том І, дело № 308/1971 г., Г. Д. Г. е признат за собственик по давност на следния недвижим имот: 2/3 ид. ч. от незастроено дворно място, представляващо парцел * в кв. * по плана на [населено място], при съседи: Г. Д. М., В. Д. Г., А. Г. и улица, с обща квадратура от 800 кв.м, а с нотариален акт № 139, том I, дело № 309/1971 г. В. Д. Г. от [населено място] е признат за собственик по давност и покупко-продажба на незастроено дворно място, представляващо парцел * в кв. *, с площ от 800 кв.м, по плана на [населено място] и парцел * в кв. * по плана на [населено място], с площ от 513 кв.м, при съседи: Б. Х., Г. Д. Г., А. Г. и улица. През 2021 г. В. Д. М. и Д. В. М. са признати за собственици по силата на наследство и давностно владение на недвижими имоти при права, както следва: 4/6 ид. ч. за В. Д. М. и 1/6 ид. ч. за Д. В. М., върху следните имоти: 1. УПИ *-* в кв. 6 по плана на [населено място], П. област, с площ от 1035 кв.м, с административен адрес на имота: [населено място], [улица], при съседи: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 115 кв.м, ведно с построената в същия имот едноетажна масивна стопанска сграда-гараж със застроена площ от 46 кв.м, както и построената в същия имот едноетажна масивна стопанска сграда-работилница със застроена площ от 20 кв.м; 2. УПИ *-* в кв. 6 по плана на [населено място], целият с незастроена площ от 1155 кв.м, с административен адрес: [населено място], [улица], при съседи: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, ведно с построената едноетажна масивна сграда с площ от 82 кв.м. Впоследствие с договор за покупко-продажба, изповядан с нотариален акт № 36, нотариално дело № 35/2021 г., В. Д. М. е продал собствените си 4/6 ид. ч. от двата недвижими имота на ответника Д. В. М..

Съдът е приел и че от представените пред районния съд протокол от 31.07.1967 г. и протокол от 08.04.1969 г., и двата съставени в [населено място], П. област, се установява, че с решение на комисия от [населено място] се отчуждава празно дворно място от имот с пл. № *, собственост на В. Д. Г., състоящо се от 300 кв.м, с посадени в него 9 бр. ябълки над 25 години и 2 сливи на 3 години, в замяна на което собственикът се обезщетява с подходящ парцел в кв. *, а трайните насаждения следва да се платят. В протокола няма отразяване на документ, удостоверяващ правото на собственост на посоченото лице, а във втория протокол е отразено, че за отчужденото празно дворно място на В. Г., състоящо се от 1800 кв.м в кв. *, от страна на ТКЗС се отреждат два парцела: единият от 800 кв.м, а другият от 500 кв.м, и един в съсобственост с Г. М. от 570 кв.м, като получената разлика от 291 кв.м следва да се заплати на В. Г.. Липсват доказателства, а и твърдения по делото, че някой от имотите, с които В. Г. е бил обезщетен, е идентичен със спорния парцел * в кв. * по плана на [населено място] от 1933 г.

Въззивният съд е кредитирал изцяло, като неоспорено от страните, заключението от изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, съгласно което първият кадастрален и регулационен план на [населено място] е изготвен и одобрен със заповед № 105/1933 г. за уличната регулация и заповед № 1007/1933 г. за дворищната регулация. Върху оригиналното копие на плана са съществували следните имоти: имот с пл. № *, имот с пл. № * и имот с пл. № * с незатворен кадастър, и върху тях е проектирана за първи път дворищна регулация за следните парцели: а) парцел *-ТКЗС в кв. * с урегулирана площ от 780 кв.м; б) парцел *-* в кв. * с урегулирана площ от 780 кв.м; в) парцел *-* в кв. * с урегулирана площ от 473 кв.м и г) парцел *-* в кв. 44 с урегулирана площ от 689 кв.м, като всички парцели са били отредени за бившето ТКЗС. Вещото лице е установило, че по сега действащия ПУП на [населено място], одобрен със заповед № 303/07.12.1995 г., описаните по-горе имоти не са отразени и заснети в границите им, съществуващи по обезсиления план от 1933 г. Обозначени са имоти със следните отреждания: 1. Имот с пл. № *, за който са отредени съответно: а) УПИ *-* с площ от 1045 кв.м и б) УПИ *-* с площ от 1155 кв.м, и двата в кв. 6 по ПУП на [населено място]. Имотът е записан в разписния лист към плана на В. Г. М., с основание нотариален акт № 139/1971 г.; 2. Имот с пл. № *, с отреден УПИ *-* с площ от 1014 кв.м в кв. 6 по ПУП на [населено място]. Имотът е записан в разписния лист към плана на Г. Д. М., с основание нотариален акт № 27/2014 г.; 3. Имот с пл. № *, за който е отреден УПИ *-* с площ от 440 кв.м в кв. 6 по ПУП на [населено място]. Имотът е записан в разписния лист към плана на Д. Г. М. на основание нотариален акт № 1448/1993 г. След съвместяване на данните от обезсиления регулационен план на [населено място] с тези от сега действащия ПУП от 1995 г. на [населено място], вещото лице е установило следното разположение на процесните имоти: парцел *-* в кв. * по обезсиления план на [населено място] по действащия план участва в УПИ *-* в кв. 6 с площ от 465 кв.м, в УПИ *-* - с площ от 138 кв.м, и в УПИ *-* - с площ от 177 кв.м, а парцел *-* в кв. * по обезсиления план на [населено място] по действащия план участва в УПИ *-* в кв. 6 с площ от 582 кв.м, в УПИ *-* - с площ от 198 кв.м. По данни на кметството на [населено място] и при огледа на място, вещото лице е установило, че парцелите, посочени в плана от 1933 г. като * и като *, на място се държат, както следва: парцел *-* - в части от ищеца и от ответника, а парцел *-* - изцяло от ответника. В заключението е посочено, че със заповед № 61/1968 г. е било извършено изменение на плана, като е утвърдена допълнителна дворищна регулация. Такава заповед обаче не е била представена на вещото лице нито в кметството, нито в Община Брацигово и то не я е открило, за да се установи кои части от плана са били изменени. При разпита в о.с.з. пред районния съд вещото лице е посочило, че на място страните ползват имотите си така, както са били отредени парцелите по обезсиления план на [населено място] от 1933 г. Предвижданията на сега действащия регулационен план на място не са приложени. Според вещото лице издадената заповед от 1968 г. не се е отнасяла за процесните имоти в кв. *, а за друг квартал на населеното място. Върху плана от 1933 г. няма записана такава заповед, а такова изписване има само върху скицата, приложена като доказателство по делото. Върху плана от 1933 г. има положен печат и в него записванията са: одобрено със заповед № 105/1933 г. за улична регулация и заповед № 1007/1933 г. за дворищна регулация. Със заповед № 1007/1933 г. била проектирана дворищна регулация върху имоти *, *, *, които са с незатворен кадастър - нямат граници. В самия план е само загатнато, че там съществуват имоти с пл. №№ *, *, *, които от две страни имат граници, но другата им част не е затворена и не се знае чия собственост са.

Съдът е взел предвид показанията на свидетеля С. П. Т., който заявява, че познава страните. Знае, че имат имот в края на селото, който бил разделен на две части - едната за В., а другата за Г.. Частта на Г. била имот с № *, а частта на В. била имот с № *. Задната част под имот № * била на Г., а частта под имот № * била на В.. Целият имот идвал от бащата на страните - Д.. Той разделил имота между тях двамата и по спомени на свидетеля към 1970 г. всеки си знаел неговата част и си я обработвал. Сега продължавали да си ги обработват по същия начин. Заявява, че не е чувал В. да е оспорвал правата на Г. върху имот № *. Не е чувал и Д. М. - синът на В., да е оспорвал собствеността. От 1960 г. всеки от двамата братя си владеел своята част.

При така установената фактическа обстановка, Окръжен съд – Пазарджик е направил следните правни изводи:

Съдът се е позовал на практика на ВКС, съгласно която имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на ТКЗС, са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията, определени с Примерния устав на ТКЗС, и тези имоти не са били отнети фактически, са запазили характера си на частна собственост и реалните си граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Съответно по отношение на тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, доколкото върху тях не е установено кооперативно земеползване и не са одържавени.

Въззивният съд е визирал, че в настоящия случай ищецът се позовава на придобиване на спорния имот по давност, считано от 1960 г., когато същият му бил предаден във владение от неговия баща, като владението продължава и към момента в парцелните граници на парцел * по плана от 1933 г., които понастоящем са се трансформирали в имотни. Намерил е за установено по делото, че най-късно през 1968 г. парцел * в кв. * по плана на [населено място] е записан като собствен на ТКЗС, но по делото липсват данни да е загубвал селищния си характер и да е бил ползван като земеделска земя в кооперативното стопанство на ТКЗС. Липсват също така твърдения, а и доказателства, че ищецът или неговият баща са станали членове на ТКЗС и са внесли процесния имот в ТКЗС, за да се приеме, че той е подлежал на връщане по реда на ЗСПЗЗ. Напротив, от показанията на разпитания по делото свидетел се установява, че имотът е бил разделен от бащата на ищеца на две между него и брат му, като ищецът получил частта, представляваща парцел *, а бащата на ответника - парцел *, и всеки от тях завладял своята част в тези граници. Ищецът и сега продължава да владее спорния имот в границите по плана от 1933 г. според заключението на вещото лице. Същевременно липсват доказателства за идентичност на парцел * в кв. * по плана на [населено място] от 1933 г. с някой от имотите, с които В. Г. е бил обезщетен с протоколите от 1967 г. и 1969 г., приложени като доказателства по делото, поради което е оборено твърдението в отговора на исковата молба, че Д. В. М. е собственик на процесния имот. Съответно, неоснователно е твърдението, че този имот не може да е придобит по давност от Г. Д. М., тъй като давност не е текла до 1996 г. Дори и да се приеме, че ищецът и/или неговият баща са станали членове на ТКЗС, липсват данни по делото процесният имот да е внесен в стопанството, а дори и да е внесен, липсват данни собствеността да е била реално отнета при групиране в блок на ТКЗС, поради което следва да се приеме, че имотът не е загубил селищния си характер, не е подлежал на връщане по реда на ЗСПЗЗ и съответно не е имало пречка да бъде придобит по давност при установено трайно и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години, считано от 1960 г.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира следните въпроси, които според него са обусловили изхода на спора, и които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:

1. Относно допустимостта на приемане на доказателства от въззивната инстанция, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на първоинстанционното производство, включително и до подаване на въззивната жалба, но отнасящи се до въведени твърдения в писмения отговор и във въззивната жалба и имащи значение за прилагане на императивна правна норма - забрана за придобиване по давност на недвижим имот при действието на чл. 86 (отм.) ЗС.

Позовава се на противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК - т. 1 и т. 2, решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., ІV г. о., решение № 98/11.05.2016 г. по гр. д. № 201/2016 г., I г. о., решение № 62/29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г., І г. о., решение № 43/17.04.2015 г. по гр. д. № 6347/2014 г., ІІ г. о.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан във въззивната жалба, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, да ги обсъди в мотивите си, както и доводите и възражения на страните, при спазване правилата на формалната и правна логика.

По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50136/27.02.2023 г. по гр. д. № 1610/2021 г., II г. о.

3. Възможността имот, собственост на ТКЗС, да бъде придобит по давност.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос е формулиран с оглед заповед № 209/22.11.1962 г., представена в първото открито съдебно заседание пред Окръжен съд – Пазарджик и неприета от последния поради настъпила процесуална преклузия.

Този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, че същият не е могъл в първоинстанционното производство, както и до подаване на въззивната жалба да се снабди със заповед № 209/22.11.1962 г., която теза не намира подкрепа от материалите по делото. Съгласно дадените от адвокат Б. (процесуален представител на Д. М.) обяснения пред въззивния съд, тя е била провокирана от заключението на вещото лице пред първоинстанционния съд да отиде в Службата по геодезия и картография, където помолила да й се предостави „всичко“, и така открила заповедта. От така изложеното следва, че за Д. М., респ. за процесуалния му представител, не са били налице обективни пречки, при проявени добра грижа за водене на делото и процесуална активност, да се снабди с посоченото доказателство в производството пред Районен съд – Пещера или най-късно – преди подаване на въззивната жалба.

Предвид изложеното по-горе, не се констатира противоречие с приетото в решение № 136/25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС, ІV г. о. В случая не е налице и хипотеза по т. 1 или т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, нито тази по решение № 62/29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г. на ВКС, І г. о. Останалата визирана практика на ВКС е неотносима към въпрос № 1 от изложението към касационната жалба.

По втория въпрос е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, вкл. посоченото от жалбоподателя решение № 50136/27.02.2023 г. по гр. д. № 1610/2021 г., II г. о., съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Пазарджик е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Несъгласието на Д. М. с решаващите умозаключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК.

По последния въпрос от изложението към касационната жалба не се констатира противоречие с визирана от Д. М. практика на ВКС. Същевременно приетото от въззивния съд намира подкрепа от множество решения по чл. 290 ГПК - като съобразените от него решение № 101/03.10.2018 г. по гр. д. № 4402/2017 г., ІІ г. о. и решение № 118/09.01.2020 г. по гр. д. № 4115/2018 г., ІІ г. о., където е прието, че имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на ТКСЗ, са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията, определени с Примерния устав на ТКЗС, и тези имоти не са били отнети фактически, те са запазили характера си на частна собственост и реалните си граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ; за тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението на закона с ДВ, бр. 31/1990 г.

Решението на Окръжен съд – Пазарджик е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 500 лв. разноски за адвокат, направени пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,