Определение № 2715 от 23.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 301/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 89 от 15.07.2024 г. по в. т. д. № 106/2024 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 32 от 21.03.2024 г., постановено по т. д. № 4/2023 г. по описа на Плевенския окръжен съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на К. Е. Д. с ЕГН [ЕГН] застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 20.08.2022 г., над сумата от 40 000 лв. до 50 000 лв. (по частичен иск), ведно със законната лихва, считано от 23.09.2022 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, и в негова тежест са възложени съответните такси и разноски. В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна незаконосъобразност, поради несправедливо завишен размер на дължимото обезщетение, определен в нарушение на критериите за прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и поради неправилно определяне на началния момент, от който следва да бъде начислявана законната лихва. По подробни съображения за незаконосъобразност на изводите на съда се моли за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на исковата претенция за разликата над 40 000 до 50 000 лв., както и на акцесорната претенция за лихви до датата на предявяване на исковата молба в съда. Претендират се и разноски за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/. „До каква степен е допустимо отклонение при присъждането на завишено обезщетение за неимуществени вреди от травма, причинена при ПТП, в сравнение с обичайно присъжданите от съдилищата размери на обезщетение при сходни травми, без да са били установени някакви извънредни и изключителни обстоятелства, които да обосновават по-висок от обичайния размер?; 2/. Достатъчно ли е обективно установеното неизпълнение на разпоредбата на чл. 380, ал. 1 КЗ за представяне на банкова сметка, за да бъде приложена санкционната последица на нормата на чл. 380, ал. 3 КЗ – забава на кредитора, или се изисква наличието и на други обстоятелства?; 3/. Следва ли при липсата на приложени към доброволната претенция за обезщетяване на неимуществени вреди доказателства, установяващи основанието и размера на претенцията, и обективната възможност на самия застраховател да се снабди с такива, да бъде присъждана законна лихва за забава на изплащането на обезщетението?“. Релевира се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касация К. Е. Д., чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287 ГПК изразява писмено становище за липса на предпоставките за селектиране на касационната жалба, както и за нейната неоснователност по същество. Претендира разноски. Третото лице – помагач на страната на касатора - ЗД БУЛ ИНС АД не изразява становище по спора пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спорните между страните въпроси - за размера на застрахователното обезщетение и за това, откога следва да бъде присъдена законната лихва върху него, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения от фактическа и правна страна: Според заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза на ищцата е причинено счупване на лявата бедрена кост (диафиза), което е наложило спешна оперативна намеса – кръвно наместване и метално свързване на костните фрагментни. Увредена е голяма и важна кост, чието възстановяване въпреки оперативната намеса официално е продължило до 23.01.2023 г. (съгласно болничните листове, към момента на изготвяне на експертизата), като е необходимо още физиолечение и балнеолечение за раздвижване на съседните стави. По време на лечението, след изписването на пострадалата, се е наложило същата да ползва помощни средства поне 3 месеца, възможно и 5-6 месеца, както и чужда помощ, поради невъзможност пълноценно да се самообслужва. Медицинската практика сочи, че при такива увреждания, особено на големи кости, остава завинаги болезненост, особено при климатични промени, което предполага, че 100 %-но възстановяване не се получава. Оздравителният процес при такава тежка травма протича забавено и по-продължително от обикновено, както е и в случая, като предварителните данни сочат към обичайното няколко месечно лечение, но по принцип след това се лекува и контрактурата на съседните стави от продължителното обездвижване и тяхното раздвижване е по-продължително от обичайния срок 5-6 месеца. От свидетелските показания се установява, че след катастрофата ищцата се променила, не била същата жена – усмихната, дейна, и не само физически - изпаднала в депресия. През първия месец била на обезболяващи лекарства, не можела да се обслужва сама, а това правел съпругът й, който включително я е къпел. Не можела да отиде сама до тоалетна и да върши други лични неща, като това допринесло за влошаване на психическото й състояние. На рехабилитация също я водел съпругът й, но после той претърпял инцидент (сърдечна операция) и се наложило тя да се грижи за него. Към настоящия момент все още не можела да стъпва правилно, както и да носи тежко. За да определи размера на справедливото обезщетение, съставът на апелативния съд се е позовал на трайната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и тази по чл. 290 ГПК, според която „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства. Затова при определяне на този размер съдът следва да съобрази характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, претърпените болки и страдания, периода на възстановяване, възрастта на пострадалия, причинените неудобства и дискомфорт при социалните контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и високия нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер до 10.420 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ – в релевантната редакция на тази правна норма). В случая съставът на въззивния съд е съобразил, че от процесното ПТП ищцата е претърпяла счупване на лявата бедрена кост (диафиза), довело до трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за срок от около 5-6 месеца при нормален оздравителен процес, като при ищцата възстановяването е продължило по-бавно от обичайното; наложило се е приемането на болкоуспокояващи препарати в продължителен период от време; ищцата е търпяла неудобства в ежедневието си, имала е нужда от чужда помощ за обслужване. Взета е предвид констатацията на вещото лице, че при такива увреждания, особено на големи кости, остава за винаги болезненост, особено при климатични промени, което предполага, че пълно възстановяване не се получава; съобразена е напредналата й възраст (48 навършени години при настъпване на злополуката); наложилата се спешна оперативна намеса с кръвно наместване и метално свързване на костните фрагменти и придружаващите я болки и страдания; посттравматичното стресово разстройство, отражението върху психиката й във връзка с претърпяното ПТП, както и ограничаването на социалните й контакти. Отчетени са и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – втората половина на 2022 г., лимита на отговорност на застрахователя и съдебната практика. С тези мотиви е формиран извод, че предявеният частичен иск е изцяло основателен. Относно законната лихва е посочено, че в новия КЗ е възприет подходът да се разграничи отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране отговорността за неточното изпълнение във времево отношение на задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвентът да е задължен от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал. 1, т. 5, вр. чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. ал. 3 КЗ, които предвиждат, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност – застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост е прието, че от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, е 23.09.2022 г., откогато датира заявлението на пострадалата за заплащане на обезщетение. Това е и моментът, от който се дължи лихва върху обезщетението. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: Относно естеството на правния въпрос като обща селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Правилността на решението се проверява едва след като то бъде допуснато до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Само при удовлетворяване на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният съд пристъпва към извършването на преценка за наличието на допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. Първият въпрос от изложението на касатора по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съставлява правен въпрос, касаещ приложението на конкретна правна норма, а и при формулирането му е изходено от условието, че по делото не са установени извънредни и изключителни обстоятелствата, които да налагат определяне на обезщетение за неимуществени вреди в размер, по-висок от обичайния. Така поставеният въпрос не съответства на формираната в обжалваното решение правна воля, доколкото съдът е изложил съображения, че в конкретния случай възстановителният период е бил по-дълъг от обичайния, с оглед тежестта на получената фрактура и възрастта на пострадалата ищца, и тези съображения са се отразили върху размера на обезщетението в рамките на предявения частичен иск. Следователно въпросът може да бъде ценен единствено като форма на оплакване срещу обосноваността и съответно правилността на въззивното решение и като такъв е ирелевантен за селективната фаза на касационното производство в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По останалите два въпроса съставът на въззивния съд не е изразявал правнорелевантна воля, следователно нито един от тях не е обуславящ за изхода на спора и няма изискуемото от закона значение за обжалвания краен резултат. Въпросите отново са относими към правилността на формираните от въззивния съд изводи с оглед конкретните данни по делото, предвид това, че съдът не е обсъждал нито дали към претенцията до застрахователя са били представени всички изискуеми доказателства относно нейната основателност и размер, нито е преценявано значението на факта на непосочване на банкова сметка съгласно чл. 380, ал. 1, изр. 2 ГПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба представлява квалифицирана форма на неправилност, пряко установима от мотивите на обжалвания съдебен акт и изразяваща се в превратно приложение на закона, приложение на несъществуваща правна разпоредба или грубо нарушение на правилата на формалната логика, от каквито пороци обжалваното въззивно решение не се установи да страда. Доказателства за сторени разноски от страна на ответницата по касация не са представени, поради което не се присъждат. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение