Определение № 261 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2016 г.

Производството е по член 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№30682/07.03.2016г.,подадена от Д. С. Д. от [населено място],против решение №1108/05.02.2016г. на Софийски градски съд,ГО,ІІ-Г въззивен състав,постановено по гр.д.№3442/2015г. по описа на същото,с което е отменено решение № I-49-91 от 19.01.2015 г., постановено по гр.дело № 43672/2012 г. на Софийския районен съд, 49 състав,в частта му, с която А. Д. Н. е осъдена да заплати на Д. С. Д. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 1478 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид. част на Б. П. Л. от апартамент № 24, находящ се в [населено място], за периода от 06.12.2011 г. до 07.05.2012 г., което вземане е прехвърлено от Б. Л. на Д. С. Д. по силата на договор за цесия, както и в частта, с която А. Д. Н. е осъдена да заплати на Д. Д. сумата от 72.31 лв. съдебни разноски по делото на основание чл.78, ал.1 ГПК, като вместо това е постановено:ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д. С. Д. против А. Д. Н., иск с правно основание по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 1478 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид. част на Б. П. Л. от апартамент № 24, находящ се в [населено място] за периода от 06.12.2011 г. до 07.05.2012 г., което вземане е прехвърлено от Б. Л. на Д. С. Д., по силата на договор за цесия, като неоснователен,като потвърждава решението на Софийски районен съд в останалата му обжалвана част. В касационната си жалба касаторът заявява,че обжалва въззивното решение в частта му,с която е отхвърлен иска му ,основан на договор на цесия за обезщетението за ползата от,която е бил лишен Б. П. Л. за времето от 13.09.2007г. до 07.05.2012г. от своята половина на апартамент №24,находящ се в [населено място],жк”М. ІV”в блок 601,вх.2,ет.7 в размер на 17607лева,заедно с дължимата законна лихва,считано от завеждане на иска на 13.09.2012г. върху тази сума до пълното изплащане на обезщетението,както и в частта за разноските,като се навеждат оплаквания че решението е неправилно и се иска неговата отмяна в обжалваната му част. Ответницата по касационната жалба А. Д. Н.,чрез пълномощника си адвокат П. Д. Т.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество счита жалбата за неоснователна.Претендира присъждане на разноски за настоящото касационно производство. С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Д. С. Д. срещу А. Д. Н., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл.31, ал.2 ЗС за сумата от 16 129 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на Б. П. Л. на 1/2 ид. част от апартамент № 24, находящ се в [населено място] за периода от 13.09.2007г. до 06.12.2011г., което вземане е прехвърлено от Б. Л. на ищеца по силата на договор за цесия, с правно основание по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4720 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 13.09.2007 г. до 13.09.2012 г.,както и иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 1478 лева, представляваща обезщетение за ползването на 1/2 ид.част на Б. П. Л. от апартамент № 24, находящ се в [населено място], за периода от 06.12.2011г. до 07.05.2012г., което вземане е прехвърлено от Б. Л. на ищеца по силата на договор за цесия и мораторна лихва върху главницата от 1478 лева в размер на 80 лева за периода от 06.12.2011г., до 13.09.2012г. Съдът е отбелязъл,че в исковата молба се твърди от фактическа страна, че ответницата А. Н. и Б. Л. са били съсобственици при равни дялове на посочения недвижим имот,като ищецът Д. Д. на 06.12.2011 г. закупил от ответницата нейната 1/2 ид.част от процесния апартамент, а на 07.05.2012 г. закупил от Б. П. неговата 1/2 ид. част от имота,като ищецът поддържа, че ответницата е лишила Б. Л. от ползването на собствената му 1/2 ид.част от процесния апартамент за периода от 2000 г. до 07.05.2012 г., поради което последният е поканил ответницата да му заплаща месечно обезщетение с телеграма от 06.10.2002г.,след което. му прехвърлил вземането си срещу А. Н. по силата на договор за цесия заедно с изтеклите лихви, за което ответницата била уведомена с нотариална покана.Съдът е посочил,че от представения по делото нотариален акт № 11, том 11, рег.№ 3031, дело № 192 от 2002 г., се установява,че А. Д. Н. и Б. П. Л. са признати за собственици въз основа на договор за покупко-продажба от 11.10.1990 г., сключен с М.В.Р. на следния недвижим имот: апартамент № 24, находящ се в [населено място],а видно от решение от 03.05.2001 г., постановено по гр.д.№ 1218/2000 г. на Софийския районен съд, 85 състав, бракът между Б. Л. и А. Н. е прекратен по взаимно съгласие,като между страните е постигнато споразумение по реда на чл.99, ал.3 СК /отм./ за последиците на развода, одобрено от съда, според което на ответницата А. Н. се предоставя ползването на семейното жилище по смисъла на СК до навършване на пълнолетието на всяко едно от поверените й за отглеждане деца, родени по време на брака – П. Б. Л.,родена 1987г., М. Б. Л.,родена 1988г. и Д. Б. Л.,родена 1996г.,като не е уговорена наемна цена. Съдът е отбелязъл,че предмет на разглеждане в настоящото производство са исковите претенции за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване на Б. Л. от ползването на 1/2 ид. част от процесния апартамент за периода от 13.09.2007 г. до 06.12.2011 г., както и с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването на 1/2 ид.част на Б. П. Л. за периода от 06.12.2011г. до 07.05.2012г., като претенциите са основани на договор за цесия.Съдът е приел,че не са налице предпоставките за наличието на фактическия състав на член 31,ал.2 ЗС,тъй като въпросът за ползването на семейното жилище е разрешен с постигнатото от страните споразумение, одобрено с решението от по гр.дело № 1218/2000 г. на Софийския районен съд, 85 състав, съобразно което страните са се споразумели жилището да бъде предоставено за ползване на ответницата до навършване пълнолетие на родените по време на брака деца, като същевременно липсва уговорка ползването да е възмездно. По въпроса за характера и действието на сключено споразумение при развод по взаимно съгласие съдът се е позовал на задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 296 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 422/2009 г. на ВКС, II отд., решение № 124 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 792/2009 г. на ВКС, II отд., както и решение № 755 от 11.07.2011г. по гр.д. № 27/2010г. на ВКС, І г.о., постановени в производство по чл. 290 - 293 ГПК, в която са изложени обстойни мотиви за характера и действието на брачното споразумение по отменените чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г. и чл. 101 СК от 1985.Съдът е стигнал до извода,че в настоящия случай страните са обвързани от постигнатото между тях споразумение по въпроса за безвъзмездното ползване на семейното жилище от ответницата, доколкото със същото са определили съдържанието на имуществените си отношения по повод процесното семейно жилище и не могат да претендират преуреждане на този въпрос,поради което е приел,че обжалваното решение в частта, с която е отхвърлени предявените искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид. част от процесния апартамент за периода от 13.09.2007 г. и съответните мораторни лихви като неоснователни, следва да бъде потвърдено, макар и по други мотиви.Във връзка с тези съображения съдът е приел,че се явява неоснователен и предявеният иск с правно основание по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на 1/2 ид. част от процесния недвижим имот на Б. Л. за периода от 06.12.2011 г. до 07.05.2012 ,тъй като в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва - той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги,като това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило само, защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без да притежава правно основание, т. е. неправомерно е ползвало чуждия имот,а пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага следва да бъде присъдена на собственика на вещта.Съдът е стигнал до извода,че в конкретния случай, с постигнатото споразумение в брачния процес страните са определили съдържанието на имуществените си отношения по повод процесното семейно жилище, поради предявеният иск за заплащане обезщетение за ползването на 1/2 ид. част от процесния имот на Б. Л. за периода от 06.12.2011г. до 07.05.2012г. също е неоснователен и е отменил обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която е искът по чл.59 ЗЗД е уважен, като вместо това е постановено неговото отхвърляне. В изложението си,приложено към касационната жалба,приподписано от адвокат М. Д. М., на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът заявява/цитирам/: „Правните въпроси разрешени неправилно от въззивния съд,които са обусловили изхода на спора са следните: Впрос 1:При съсобственост на семейното жилище,липсата на уговорка в споразумението за прекратяване на брака по чл.99/3/СК/отм/ за заплащане на лишения от ползването на жилището съсобственик-съпруг от съпруга на когото са предоставя ползването на жилището равносилно ли е на договорка за безвъзмездно ползване в полза на ползващия съпруг,или напротив дължи се обезщетение на основание общите закони-чл.31/2/ от Закона за собствеността или чл.59 от Закона за задълженията и договорите в размер на следния месечен наем? Отговор на този въпрос точно във вида в който е поставен не се открила в съдебната практика на ВКС.Поради това разрешението на този въпрос от ВКС е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото. Въпрос 2:Представлява ли договорката за заплащане на обезщетение за лишения от ползване съсобственик-съпруг в споразумението за прекратяване на развода по по взаимно съгласие имуществено отношение-последица от развода по смисъла на чл.101/1/ СК/отм/? Отговор на този въпрос точно във вида в който е поставен не се открива в съдебната практика на ВКС.Поради това разрешението на този въпрос от ВКС е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото. Въпрос 3:Съдът има ли право да разделя предявения иск за обезщетение на лишения от ползване съпруг по силата на споразумение за развод на два съединени иска с по-малки размери,когато през процесния период се е променило основанието от чл.31/2/ЗС на по-общото основание за неоснователно обогатяване чл.59 ЗЗД. Представлява ли това разделение пречка по смисъла на чл.280,ал.2 за допускане до касационно обжалване на целия иск така както е предявен от ищеца,или преценката за допустимост трябва да се прилага спрямо размера на всеки един от логически разделените по основание искове от съда? Отговор на този въпрос във вида,в който е поставен не се открива в съдебната практика на ВКС.Поради това разрешението на този въпрос от ВКС е от значение за точното прилага на закона,както и за развитие на правото. Основание за допускане по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3,изр.1 ГПК Въззивното решение е неправилно,тъй като противоречи на материалния закон и е необосновано. Въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1т.1 ГПК” в подкрепа на което се цитира задължителна практика на ВКС. Преди всичко,съгласно приетото с Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен в изложението си по член 284,ал.3 ГПК да формулира точно и ясно,правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение. В изложението на касатора,цитирано почти изцяло по-горе,последният твърди че така посочените от него правни въпроси са неправилно разрешени от съда-в началото на изложението си,а в заключение в същото иска от ВКС да даде разрешение на тези въпроси.Съгласно приетото с горепосоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС,формулираният от касатора правен въпрос трябва да е решен с обжалваното възззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда,а не да се изисква от ВКС да разрешава въпроси,поставени от касатора в изложението му,както е в настоящия случай. Освен това,въпросът посочен като №1 е въпрос по същество на спора,който се решава с постановеното от съда решение,с оглед събраните по делото доказателства,въз основа на които формира своите изводи.Останалите два въпроса-под №2 и №3 са напълно неотносими към решаващите мотиви на въззивното решение,цитирани по-горе,а в заключителната част на изложението си,касаторът излага касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.1 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280,ал.1 ГПК. Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед този изход на делото,на ответницата по касационната жалба А. Д. Н.,следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата и направени разноски по делото за настоящото касационно производство,в размер на 600 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложените със същия доказателства. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд