Определение № 758 от 13.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. К., [населено място], подадена чрез адвокат В. Я., против въззивно решение № 78/02.05.2017 г. по гр. д. № 62/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 135 ал. 1 ЗЗД на едноличен търговец Т. А. М. с фирма ЕТ „Томибилдинг – Т. М.“ – [населено място], за обявяване за недействителен по отношение на него на договора за покупко – продажба, сключен с нотариален акт № 66, том 6, рег. № 19814, нот. дело № 1034/2011 г. на нотариус К. Д., рег. № 020, по отношение на останалата ½ ид.ч. от имота – собственост на жалбоподателката С. К. и е постановено ново решение, с което същият е уважен. Иска се да бъде отменено решението на въззивния съд в обжалваната част и да се постанови ново такова, с което да бъде отхвърлен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на ЕТ „Томибилдинг-Т. М.“ – [населено място] за обявяване на недействителен по отношение на него договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 66, том 6, рег. № 19814, нот. дело № 1034/2011 г. на нотариус К. Д., по отношение на ½ ид. ч. от имота – собственост на С. К.. Подадена е и касационна жалба на Д. П. Р., [населено място], чрез адв. К. А., против въззивно решение № 78/02.05.2017 г. по гр. д. № 62/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. Обжалва се решението изцяло, като се иска да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Направено е и евентуално искане да бъде отхвърлен предявеният от ЕТ „Томибилдинг – Т. М.“ срещу Д. П. Р. и „Ю. почивка“ ЕООД иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на недействителен по отношение на ЕТ „Томибилдинг – Т. М.“ договор за покупко-продажба от 12.12.2011 г., сключен с нотариален акт № 66, том 6, рег. № 19814, нот. дело № 1034/2011 г. на нотариус К. Д., рег. № 020, до размер на ½ ид. ч. от процесния имот, собственост на С. К.. Срещу въззивно решение № 78/02.05.2017 г. по гр. д. № 62/2017 г. на Пловдивски апелативен съд е постъпила и трета касационна жалба от „Ю. почивка“ ЕООД, [населено място], подадена чрез адв. К. А., със същите искания като направените в касационната жалба на Д. П. Р.. Писмени отговори на касационните жалби не са подадени. С писмена защита вх. №8070/20.09.19 г. ответникът по касационните жалби ЕТ „Томибилдинг – Т. М.“ – [населено място], е оспорил същите, като претендира присъждане на направените деловодни разноски. Представени са списък на разноските, договор за правна помощ и адвокатско пълномощно. Обжалваното въззивно решение е постановено по предявени от ЕТ „Томибилдинг – Т. М.“ против К. А. К., С. А. К., Д. П. Р. и „Ю. почивка“ ЕООД искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относително недействителни по отношение на ищеца покупко-продажбата, извършена с договор, сключен с нотариален акт № 66, том 6, рег. № 19814, нот. дело № 1034/2011 г. на нотариус К. Д., рег. № 020, по силата на който К. А. К. и С. А. К. са продали на Д. П. Р. процесния недвижим имот, както и покупко-продажбата, извършена с договор, сключен на 28.12.2011 г. с нотариален акт № 140, т. 6, рег. № 20467, дело № 1104/2011 г., при нотариус К. Д. с рег. № 020, по силата на който Д. П. Р., чрез пълномощника си А. К. К., е продал на „Ю. почивка“ ЕООД процесния недвижим имот. С първоинстанционното решение исковете са уважени по отношение на ½ ид. ч. от процесния имот, собственост на К. К. и отхвърлени по отношение на другата ½ ид. ч., собственост на С. К.. Въззивни жалби са подадани от ищеца против решението в частта, с която се отхвърлят исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу С. К., Д. Р. и „Ю. почивка“ ЕООД, както и от ответниците К. К., Д. Р. и „Ю. почивка“ ЕООД. С. К. се е присъединила към въззивната жалба на К. К.. В решението си Пловдивският апелативен съд е приел, че първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени, е правилно по изложените в него мотиви, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Въпреки това е изложил подробни съображения по оплакванията във въззивните жалби на ответниците. Според въззивния съд твърденията на К. и Р. относно това, че първият е осъществил сделката без намерение да увреди кредиторите си, а вторият – че изобщо не е знаел за увреждането, са напълно неоснователни. До този извод съдът е стигнал след като е обсъдил приетите по делото доказателства, включително свидетелските показания на св. В. и св. А. К., син на ответниците К. и С. К.. Счел е, че по отношение на ответника „Ю. почивка“ ЕООД важи презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а възраженията в противния смисъл е намерил за неоснователни. Този извод е мотивирал, като е приел, че макар физическото лице и неговото търговско дружество да са различни правни субекти, доколкото последното действа чрез своя собственик и управител, в случая – дъщерята на длъжниците, оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД намира приложение. По отношение на въззивната жалба на ищеца по делото, Пловдивският апелативен съд я е намерил за основателна. За да стигне до този извод е приел, че паричното задължение на ответника К. към ищеца е за задоволяване на нуждите на семейството – извършени СМР в имот съпружеска имуществена общност и следователно С. К. също се явява длъжник на ищеца, противно на приетото от първоинстанционния съд. С оглед на това е отменил решението на Окръжен съд – Кърджали в тази част и е уважил изцяло исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с които ищецът е поискал да се обявят за относително недействителни спрямо него двете увреждащи сделки. Производството по настоящето дело е спряно с определение № 170 от 25.05.2018 г. до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си?“. С ТР е прието по този въпрос, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. С определение № 304 от 19.07.2019 г. производството по делото е възобновено. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК или чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В касационната жалба на С. К. са изложени съображения за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита, че въззивният съд е разрешил следните материалноправни въпроси: 1. Дали за личен дълг на единия съпруг осъществената от съпрузите разпоредителна сделка със съсобствен в режим на СИО имот е недействителна на основание чл. 135 ЗЗД и 2. Дали недействителността на сделката за ½ ид. ч. е на плоскостта на вещното право и режима на СИО или на плоскостта на облигационното право и по-конкретно на активната и пасивната материалноправна легитимация на страните по иска и предмета на доказване, в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, защото те не отговарят на изискванията за общо основание съгласно изложеното в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили крайната воля на въззивния съд. Решаващите мотиви на въззивния съд са в смисъл, че С. К. също се явява длъжник на ищеца, тъй като задължението, поето от К. К. е за извършване на СМР в имот в режим на СИО и следователно е поето за нужди на семейството, като на основание чл. 32 от СК за него съпрузите отговарят солидарно. Затова и първият поставен въпрос е неотносим към решаващите мотиви на съда, доколкото той е приел, че в случая не е налице личен дълг на единия съпруг. Въззивният съд не се е произнасял и по въпроса на каква плоскост следва да се разреши проблемът с относителната недействителност по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на сделката с имот СИО, извършена от двамата съпрузи, за личен дълг на единия от тях. Не е налице и противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като то се явява неотносимо в конкретния случай. В този смисъл в самите мотиви по т. 1 от него е прието, че извън поставения за тълкуване въпрос е отговорността на съпрузите като солидарни длъжници. В касационните жалби на ответниците „Ю. почивка“ ЕООД и Д. Р. са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение. В представените изложения са поставени едни и същи правни въпроси, поради което те ще бъдат обсъждани заедно. Касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата сделка с имот в режим на съпружеска имуществена общност? 2. Допустимо ли е при личен дълг на единия съпруг, който не е за задоволяване на нуждите на семейството, задължението му да се покрие с целия имот, придобит в режим на СИО? 3. Може ли при личен дълг на единия съпруг, който не е за задоволяване на нуждите на семейството, относителната недействителност да обхваща разпореждането на другия съпруг? 4. Ако кредиторът е насочил претенцията си само спрямо съпруга, който е поел договорното задължение и съответно само спрямо този съпруг е постановено осъдително решение, има ли качеството длъжник и другият съпруг спрямо кредитора? 5. Възниква ли солидарна отговорност между съпрузи, ако договорното задължение за извършване на строително-монтажни работи в имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, е поето само от единия съпруг? 6. Има ли лицето качеството длъжник в изпълнителното производство съпругът на лицето, срещу което е насочено изпълнение по издаден изпълнителен лист за задължение, поето за задоволяване нуждите на семейството? Поставените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първите три от тях касаят относителната недействителност на разпоредителна сделка с имот в режим на СИО, извършена от двамата съпрузи, в случаите на личен дълг само на единия съпруг, кредиторът по който е ищец по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Относими са съображенията, изложени по-горе във връзка с въпросите, поставени от жалбоподателката С. К.. В случая въззивният съд е приел, че и двамата съпрузи са длъжници на ищеца, което е обусловило изводът му за основателност на исковете. Той не се е произнесъл по поставените въпроси и те не са формирали решаващата му воля. От това следва, че няма как въззивното решение да е постановено в противоречие с представената от касатора практика по тях. Четвърти и пети въпрос касаят приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и са от значение за обосноваността на решението. По същество те могат да бъдат разгледани единствено като касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК. Това е така, тъй като не може да им бъде дадено разрешение, което да намери приложение към други подобни случаи, доколкото преценката дали и двамата съпрузи имат качеството длъжници или това важи само за единия от тях се прави от съда отделно във всеки конкретен случай и е обусловена от възприетата по делото фактическа обстановка, с оглед събрания доказателствен материал. Затова и тези въпроси не могат да послужат за общо основание за допускане на касационно обжалване. Последният въпрос не е бил разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи, доколкото той касае разрешения, приложими в изпълнителния процес по ГПК – относно изпълнението върху вещи в режим на СИО, когато претенцията е била насочена само срещу съпруга, който е поел задължението и съответно само спрямо този съпруг е постановено осъдително решение. Следователно и този въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване. Съобразно изхода на спора на ответника по касационните жалби трябва да се присъдят 2 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.