Определение № 60763 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2196/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 260023 от 17.02.2021г. по в.гр.д. № 611/2020г. на Пловдивски апелативен съд /ПАС/, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260259 от 21.10.2020г. по гр.д. № 401/2020г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца К. И. Н., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 10.02.2020г., ведно със законната лихва от 10.02.2020г. до окончателното изплащане. Ответникът - Прокуратурата на Република България поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено частично, като бъде намалено по размер присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следните въпроси: 1. Дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД съдът дължи преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, след обсъждане на всички приети относими доказателства, вкл. относно личността на дееца, определящи ценностната му система? и 2. Ако поведението на ищеца е в причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, намалява ли се обезщетението за вреди от деликт по ЗОДОВ?. Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., в ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в решение № 832/10.12.2010г. по гр.д. № 593/2010г. на Четвърто г.о. и в решение № 96/31.05.2013г. по гр.д. № 792/2012г. на Четвърто г.о.. По втория въпрос навежда разрешаването му в противоречие с ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Ищецът Н. подава отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. А. Б., осъществявал безплатно процесуално представителство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, ПАС е приел за установено, че срещу ищеца е образувано досъдебно производство № 24/2015г. по описа на РУ на МВР – [населено място], по което е привлечен като обвиняем на 28.08.2017г. за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, с наложена мярка за неотклонение „подписка“, по което обвинение е оправдан с влязла в сила на 10.02.2020г. присъда. Въззивният съд е съобразил при определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпление, при осъществени всички елементи от фактическия състав на специалната деликтна отговорност по ЗОДОВ, следните конкретни правнорелевантни обстоятелства: вида и тежестта на престъплението, в което е обвинен пострадалият, което е тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното производство от две години и 6 месеца общо за досъдебна и съдебна фаза, която е разумна с оглед естеството на повдигнатото обвинение; наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“, която в конкретния случай не е създала ограничения на придвижванията на ищеца; обичайните при наказателно преследване преживявания на страх от осъждане, притеснения, безпокойства и неудобства, които не са повлияли на здравето на увредения и са напълно преодоляни, не са се отразили негативно на личния и семейния му живот и предишните осъждания на ищеца, последното от 2016г. /през времетраенето на процесното наказателно производство/ за участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел за извършване на престъпления с наркотични вещества на териториите на РБ и множество европейски страни, които обуславят по-нисък интензитет на неимуществените вреди спрямо конкретната личност, тъй като тя не се е ползвала с добро име в обществото, поради което то не е било засегнато. ПАС е намерил, че не са установени от носещия тежестта на доказване ищец твърдяни вреди, изразяващи се в социална изолация, изпитване на срам, ненамиране на работа, депресия, нервност, избухливост, кошмари /според показанията на свидетелката Г. Н., с която ищецът живее на семейни начала, последният е възстановил нормалния си живот и е добре/. Въз основа на тези обстоятелства е счел за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размерът от 3 000 лв. за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, до който размер е уважен от първоинстанционния съд предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице релевираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора - ответник първи въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Той е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, която е безпротиворечива, част от която цитирана в касационната жалба, вкл. задължителната такава. ПАС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /вида и тежестта на обвинението в тежко умишлено престъпление и обичайното му неблагоприятно отражението в подобни ситуации върху личността и психиката на индивида; разумната продължителност на наказателното производство; вида и конкретното проявление на наложената най-лека мярка за неотклонение "подписка"; липсата на негативно отражение на незаконното обвинение върху личния и семейния живот на ищеца и върху социалните му контакти, и предишните осъждания на ищеца, едно от които по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 2 НК за участие в организирана престъпна група за извършване на престъпления с наркотични вещества, обуславящи по-нисък интензитет на процесните вреди с оглед конкретната личност и ценностна система на увредения, който е с накърнено добро име в обществото/, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, нито са установени паралелно водени наказателни производства срещу ищеца за други престъпления, по които той да е оправдан или процеса прекратен на визираните в ЗОДОВ основания. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, установени след обсъждане на всички относими доказателства, ценейки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, САС е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос на касатора не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, чл. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е включен в предмета на конкретния спор и поради това въобще не е обсъждан от въззивния съд. Ответникът не е предявил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, в изложения в касационната жалба смисъл, нито в отговора на исковата молба, нито по-късно до приключване на съдебното дирене. Поради това този въпрос не може да има обуславящо значение досежно крайния изход на правния спор и съответно да послужи като предпоставка за допускане на касационния контрол. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятна нищожност или вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. А. Б., осъществявал безплатно процесуално представителство спрямо ищеца, сумата 500 лв. - адвокатско възнаграждение пред касационната инстанцията съгласно чл. 9, ал. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът Прокуратурата на Република България депозира частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 260189 от 21.04.2021г. по в.гр.д. № 611/2020г. на ПАС, с което е оставена без уважение молбата му с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта досежно присъдените в полза на ищцовия процесуален представител съдебни разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение в полза на ищцовата страна не е съобразено с нормите на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 10, ал. 3, изр. посл. ЗОДОВ, според които дължимият адвокатски хонорар от ответника се определя пропорционално на уважената част от предявения иск, като от значение за материалния интерес – базата върху, която се изчислява адвокатското възнаграждение, е цената на иска, а не онази част от него, станала предмет на въззивното обжалване в хипотеза на частично уважаване на иска. Моли атакуваното определение да бъде отменено, като въззивното решение бъде изменено в частта досежно разноските чрез намаляване на присъдения в полза на ищцовия адвокат хонорар на сумата 151. 15 лв.. Ответникът по частната касационна жалба - К. И. Н. не подава отговор на същата. Настоящият съдебен състав намира частната касационна жалба за допустима, но неоснователна. Предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен от първоинстанционния съд за сумата 3 000 лв. и отхвърлен за разликата до целия предявен размер от 26 000 лв.. Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника – касатор в осъдителната му част, като в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до сумата 26 000 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Следователно предмет на въззивното производство е единствено първоинстанционното решение в частта му, с която искът е уважен за сумата 3 000 лв., която и формира обжалваемия материален интерес, върху който се изчислява дължимата от ответника държавна такса за въззивната жалба и се определя отговорността му за съдебно – деловодни разноски при приложението на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. В този смисъл е цитираното от частния жалбоподател определение № 797 от 14.12.2015г. по ч. гр. д. № 5048/2015г. на ВКС, Четвърто г.о.. Останалите посочени от ответника актове на ВКС не противоречат на гореизложеното, тъй като касаят различни хипотези от процесната, при които обжалваемият материален интерес пред въззивната инстанция съвпада с цената на предявения иск. Следователно атакуваното определение по чл. 248 ГПК, с което дължимият адвокатски хонорар е определен върху обжалваем интерес от 3 000 лв., а не върху цената на предявения иск от 26 000 лв., и присъден изцяло при изцяло неоснователна въззивна жалба на ответника, е правилно и съответстващо на нормите на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Като такова то следва да бъде потвърдено. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,