Определение № 3705 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2023 г.

С молба, представена в откритото съдебно заседание, касаторът-ищец по делото А. Д. А., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Н. моли съда да сезира по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ Конституционния съд (КС) с искане за установяване на противоречие на чл. 418, ал. 6 (предишна ал. 5 – в редакцията от ДВ, бр. 86/2017 г.) и на чл. 422, ал. 1 от ГПК с чл. 4 и чл. 56 от КРБ. Искането се основава на становището на касатора, че в посочените разпоредби от ГПК липсва нормативно установен срок за връчване на заповедта за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител, поради което жалбоподателят счита, че тези процесуални разпоредби противоречат на чл. 4 и чл. 56 от КРБ. В тази връзка в молбата се излагат съображения, че от момента на издаване на заповедта за незабавно изпълнение до момента на връчването `и, по силата на посочените разпоредби от ГПК, изтеклият срок е без правно значение, като според касатора, така се достигало до пролонгиране на давностни срокове по волята само на кредитора. Сочи се и че могат да изтекат дори 7 или 10 години до редовно връчване на заповедта, и възражението/искът на длъжника нямало да бъде уважен с аргумент за давност, което се сочи като правен абсурд. Молбата е неоснователна. В практиката на КС (определение № 2/14.04.1994 г. по конст. д. № 1/1994 г., определение № 2/13.03.2024 г. по конст. д. № 8/2024 г., определение № 6/27.06.2024 г. по конст. д. № 19/2024 г.) е разяснено, че съгласно чл. 62, ал. 1 от КРБ, законодателната власт се осъществява единствено от Народното събрание (НС), както и че КС не е компетентен да замества волята на законодателя със свое решение, нито да дава указания на НС каква правна уредба да създава. В тази връзка е прието и че допускането за разглеждане по същество на основание чл. 149, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 150, ал. 2 от КРБ на искане за твърдяна липса на необходима правна уредба, би означавало КС да излезе извън пределите на своите правомощия в рамките на инцидентния нормен контрол и да се превърне в позитивен законодател. Разяснено е още, че за да е допустимо искането по чл. 150, ал. 2 от КРБ за упражняване на възприетата специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, то следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на сезиращия съд, изразена чрез приведени доводи. В случая от страна на касатора не се сочи противоречие на позитивните процесуални разпоредби на чл. 418, ал. 6 (предишна ал. 5 – в редакцията от ДВ, бр. 86/2017 г.) и на чл. 422, ал. 1 от ГПК с чл. 4 и чл. 56 от КРБ, а се твърди, че в противоречие с тези конституционни разпоредби била „липсата“ на нормативно установен срок за връчване на заповедта за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител. Така твърдяната от касатора, липса на необходима правна уредба, съгласно цитираната по-горе практика на КС, не би могла да бъде преодоляна чрез сезирането на същия от настоящия съдебен състав по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ. Наред с това съдът намира, че така сочената от страна на касатора празнота в процесуалния закон, както и доводите му в тази насока не обосновават противоконституционност на която и да било действаща разпоредба от ГПК, приложима по настоящото дело, поради което също молбата за сезиране на КС е неоснователна и следва да се остави без уважение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение