Определение № 5819 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „А. 2011“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. Б. Г. срещу решение № 502/22.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 2250/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). Възивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 3325/22.06.2023 г. по гр. дело № 13659/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца Л. С. П. сумата 29 675.52 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по договор за възлагане на управление и контрол от 03.05.2022 г., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата 791.33 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 24.09.2022 г. - 28.12.2022 г.; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, също чрез юрк. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли да се приеме, че при прекратяване на договорни отношения без предизвестие от страна на работодател, респ. – довереник по мандатен договор съгласно гражданското и търговското право, изпълняващият длъжността по управление като изпълнителен член на Съвета на директорите има право на обезщетение; 2) до каква степен може да се приеме, че прекратяването без предизвестие на мандатен договор за поръчка по смисъла на ЗЗД и ТЗ поставя в несигурност доверителя, щом договорът не е трудов, не е сключен по правилата на КТ и няма определен срок, за който да е сключен; 3) кои клаузи от договора за възлагане на управление и контрол, респ. – мандатен договор, съдът намира за нищожни поради нееквивалентност на престациите; и 4) може ли да се приеме, че процесната клауза е нищожна поради нееквивалентност на престациите, изразяваща се в прекомерно висок размер на обезщетение за работника/довереника при прекратяването на договор за управление/договор за поръчка. Като допълнителни основания за допускане на касационно обжалване касаторът сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, но относно първите три въпроса не сочи конкретни актове на ВКС, а по отношение на четвъртия въпрос твърди противоречие с решение № 222/03.05.2016 г. по търг. д. № 3471/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 204/28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на IV-то гр. отд. и решение № 150/29.05.2015 г. по гр. д. № 5272/2014 г. на IV-то гр. отд. Поддържа и че последният (четвъртият) въпрос касаел точното прилагане на закона и развитието на правото, а относно първите три въпроса конкретни съображения в тази насока не са изложени. Насрещната страна – ищецът Л. П., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. М. А. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: С решение от 28.03.2022 г. на министъра на младежта и спорта (М-раМС) ищецът е избран за член на съвета на директорите (СД) на ответното дружество, а съгласно протокол от заседание на СД, проведено на 29.03.2022 г., ищецът е избран за председател на СД и негов изпълнителен член. С процесния договор за възлагане на управление и контрол № 35-00-5/03.05.2022 г. М-рътМС, в качеството му на принципал на ответното дружество, е възложил на ищеца, а той е приел да участва в дейността на СД, като е уговорен и начинът на определяне на месечното му възнаграждение. Уговорено е и че договорът влиза в сила на 04.04.2022 г. и е със срок до провеждане на нова конкурсна процедура, като се прекратява при условията на същия член или преди изтичането на срока му в изрично изброените в чл. 7.1 хипотези. Съгласно чл. 7.1.2., договорът се прекратява едностранно без предизвестие с писмено уведомление от члена на СД до принципала, като в този случай прекратяването има незабавно действие. Съгласно чл. 7.1.3., договорът се прекратява едностранно с 6-месечно предизвестие от принципала до члена на СД, като в тази хипотеза – в случай на прекратяване на договора или заличаване на члена на СД в търговския регистър, без да е спазен срокът на предизвестието, членът на СД има право да получи обезщетение в размер на сбора от последните 6 месечни брутни възнаграждения, като размерът на обезщетението се изчислява на база възнаграждението, изплатено за последния пълен календарен месец, предхождащ прекратяването на договора, и същото се изплаща за сметка на ответното дружество. С решение от 25.08.2022 г. на М-раМС членовете на СД на ответното дружество, включително и ищецът, са освободени и са избрани нови, като с вписване № ........ в търговския регистър ищецът е бил заличен като член на СД и представляващ ответното дружество. С покана за доброволно изпълнение с вх. № 497/20.09.2022 г. ищецът е поканил ответното дружество в 3-дневен срок от получаване на поканата да му заплати процесното обезщетение за неспазено предизвестие. Въззивният съд е обсъдил и представен по делото фиш за заплата на ищеца за месец юли 2022 г., както и двете приети по делото заключения на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно които процесното обезщетение за двете длъжности на ищеца (изпълнителен директор и член на СД) е определено в размер 89 026.62 лв. При така установените обстоятелства по делото, въззвният съд е възпроизвел част от правните съображения и изводи на първата инстанция, включително решаващия му извод, с който е прието за основателно възражението на ответника (сега касатор) за нищожност на клаузата на чл. 7.1.3. от процесния договор, поради противоречие с добрите нрави и нарушаване принципа на справедливост в обществените отношения. Апелативният съд е посочил, че не споделя последния извод, като е изложил следните съображения, че тази процесна договорна клауза не е нищожна: Намерил е за неоснователен довода на ответника, че след като член на СД има възможност да прекрати едностранно, без предизвестие и с незабавно действие процесния договор, съгласно чл. 7.1.2 от същия, то за държавното предприятие била налице нееквилентност, тъй като същото се е задължило да заплати 6-месечен размер на обезщетение, ако по своя инициатива прекрати предсрочно договора. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че безспорно е приложим принципът, че страните разполагат с договорна автономия, ограничена единствено от императивни правни норми и добрите нрави, но е приел, че в настоящия казус не е налице накърняване на добрите нрави, тъй като ответното търговско дружество, чийто едноличен собственик на капитала е държавата, заема надмощно икономическо положение спрямо всеки от членовете на СД, комуто бива възложено управлението и контрола на предприятието чрез М-раМС, упражняващ правата на държавата в същото. Позовавайки се на непротиворечивата съдебна практика, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество, не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право, апелативният съд е приел, че лицето, на което е възложено управлението, няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ, и поради това не се ползва от засилената защита, която предоставя КТ. Посочил е също, че при оттеглянето на мандата от довереника, без да има за това достатъчно основание и без да е съобщено своевременно на доверителя, последният разполага с правната възможност по чл. 289 от ЗЗД да претендира обезщетение за причинените от отказа вреди. Съдът е приел, че в случая внезапното прекратяване на процесния договор за възлагане на управление и контрол с член на СД поставя ищеца в професионална и финансова несигурност, поради което е предвидено с процесната клауза на чл. 7.3.1. от договора, възможност той да бъде компенсиран за нея. С оглед това е намерил, че тази клауза не може да бъде отчетена като накърняваща добрите нрави и нарушаваща принципа на справедливост в обществените отношения. В този контекст съдът е изложил и съображения, че процесният договор е сключен като безсрочен – до датата на заличаване в търговския регистър на лицето като член на СД, предвид което е приел, че именно обезщетение в 6-кратен размер на получаваното възнаграждение е еквивалентно на риска от неполучаване на доходи, който лицето поема при сключване на договор, чието прекратяване е възможно по всяко време по инициатива на доверителя. По така изложените съображения въззивният съд е намерил предявения иск за основателен, като го е намерил за доказан до присъдения размер от 29 675.52 лв. – шесткратния размер на възнаграждението за член на СД към месец юни 2022 г., като е изтъкнал, че в така уговореното обезщетение не се включва възнаграждението на ищеца за длъжността „изпълнителен директор“, каквото той също претендира, но обезщетението е предвидено само за длъжността „член на СД“. Апелативният съд е изложил съображения и за основателността на претенцията за присъденото обезщетение за забава за процесния период. При така мотивираното въззивно решение, по наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: По отношение на първите три въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя, последният нито е посочил конкретна практика (решения, тълкувателни решения) на ВКС, в противоречие с която тези въпроси да са разрешени от въззивния съд, каквато е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е изложил каквито и да било съображения, същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Макар тази липса на аргументация относно сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК да е достатъчна за недопускането на касационното обжалване (в този смисъл – разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), следва да се отбележи, че тези три въпроса не удовлетворяват и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Първото питане (може ли да се приеме, че при прекратяване на мандатен договор за управление без предизвестие от страна на доверителя, изпълняващият длъжността по управлението като член на СД има право на обезщетение) е без значение за изхода на материалноправния спор по делото, тъй като в хипотезата на въпроса не е включено основно релевантно за спора обстоятелството, – че такова обезщетение е изрично уговорено в самия договор за управление – при прекратяване на същия, без да е спазено уговореното предизвестие. Вторият въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който е приел, че внезапното прекратяване на процесния договор за възлагане на управление поставя ищеца в професионална и финансова несигурност, поради което е предвидена с процесната клауза на чл. 7.3.1. от договора, възможност той да бъде компенсиран за нея; респ. – съдът нито е обсъждал, нито е давал разрешение на формулирания от касатора въпрос – „до каква степен би могло да се приеме“, че прекратяването без предизвестие на мандатния договор за управление поставя в несигурност довереника. Формулировката на третия въпрос („кои клаузи от договора за възлагане на управление и контрол, респ. – мандатен договор, съдът намира за нищожни поради нееквивалентност на престациите“), както основателно се поддържа в отговора на касационната жалба, е напълно некоректна и неясна, тъй като принципен отговор на такъв въпрос няма как да бъде даден от съда. Четвъртият въпрос, поставен от касатора, изисква пряко отговор, дали конкретно процесната договорна клауза, с която е уговорено обезщетението, е нищожна поради нееквивалентност на престациите. Това е въпрос по съществото на самия материалноправен спор по делото (а не от значение за спора), поради което отговор на този въпрос може да бъде даден от касационната инстанция едва с решението й по чл. 290 от ГПК по делото – при обсъждане на конкретните обстоятелства, релевантни за нищожността/валидността на процесната договорна клауза, което се предпоставя от извършена преди това в решението на ВКС преценка за неправилност на правните изводи на въззивния съд, която пък се предхожда от настоящата преценка по реда на чл. 288 от ГПК – дали е налице основание за допускане на касационното обжалване. Поради това, самият въпрос за нищожността на процесната договорна клауза, поставен от касатора, изискващ от съда такъв конкретен отговор по същество, не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – също не удовлетворява тази обща предпоставка за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се отбележи и че посочената от жалбоподателя във връзка с този въпрос практика на ВКС е неотносима към настоящия случай. В решение № 222/03.05.2016 г. по търг. д. № 3471/2014 г. на I-во търг. отд. касационната инстанция не е обсъждала по същество дали е нищожна/валидна подобна договорна клауза, а е приела, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил направено възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на договорна клауза, с която е уговорено обезщетение за предсрочно (а не при неспазено предизвестие) прекратяване на договор за управление; и при постановена частична отмяна на въззивното решение, делото е върнато за ново разглеждане от апелативния съд. С решение № 204/28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС материалноправният спор по делото също не е разрешен по същество, а делото също е върнато за ново разглеждане от въззивния съд, като касационната инстанция е приела, че е неправилен извода на предходния въззивен състав, че първоинстанционният съд се произнесъл недопустимо по непредявен иск – за дължимост на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ при сключен договор за управление; съставът на ВКС е дал и разяснения, че задължение на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е да се произнесе по делото и да го реши при правилната правна квалификация на иска. С решение № 150/29.05.2015 г. по гр. д. № 5272/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС материалноправният спор по делото е разрешен по същество, като е уважен осъдителен иск за заплащане на обезщетение, което е уговорено в клауза от договор за управление, но то също не е за неспазено предизвестие (каквото е процесното обезщетение по настоящото дело), а обезщетение поради пенсиониране на изпълнителния директор. При така установената неотносимост към настоящото дело на посочената от касатора практика на ВКС, правните съображения и изводи на въззивния съд в обжалваното решение няма как да са в противоречие с нея. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този изход на делото няма основание да се присъждат разноски за касационното производство в полза на касатора-ответник, каквито той претендира. Не следва да се присъждат и претендираните такива от ищеца, тъй като по делото не са представени никакви доказателства той да е сторил разноски в производството пред настоящата инстанция, нито е представен списък по чл. 80 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение