Определение № 50508 от 07.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2484/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „П & П Груп” ГмбХ, Тростберг, ФРГ против решение № 90 от 22.02.2020г. по в.т.д.№ 2624/2020г. на Апелативен съд София, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 540/2019г. на Софийски градски съд. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения срещу „Сиус” ООД, София и „Българско индустриално общество - Био Амрита” ЕАД иск с правно основание чл.36,ал.2, предложение първо от Закона за особените залози за установяване, че вписаният залог върху движими вещи на залогодателя „Сиус”ООД в полза на заложния кредитор „БИО-Био Амрита”ЕАД, е непротивопоставим на „П & П Груп” ГмбХ - взискател в изпълнителното производство по изпълнително дело № 460/2018г. по описа на ЧСИ рег.№ 915 с район на действие ОС С. относно същите вещи на длъжника „Сиус”ООД, предмет на наложения и вписан в ЦРОЗ на 21.03.2018г. с вписване № 2018032101246 запор. В касационната жалба е въведен довод за недопустимост на обжалваното решение като постановено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Поддържа се, че и двете инстанции са се произнесли относно съществуване на право, невъведено в предмета на делото и не са разгледали иска на заявеното от ищеца основание. Касаторът посочва, че в исковата молба са изложени твърдения, че сключеният договор за особен залог, вписан с 2018042302109 в ЦРОЗ, му е непротивопоставим поради наличието на предходен запор, вписан с № 2018032101246 в ЦРОЗ; че върху заложеното имущество, преди вписване на пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, е насочено изпълнение по реда ГПК, поради което изпълнението следва да бъде проведено по този ред. Касаторът поддържа, че правният спор между него като взискател и заложния кредитор „Българско индустриално общество - Био Амрита”ЕАД е по приложението на разпоредбата на чл.32а ЗОЗ - по отношение на конкуренцията между изпълнението по ГПК и ЗОЗ, който следва да бъде разрешен от съда, а не в производството по изпълнение от ангажираните от страните съдебни изпълнители. Поддържа се, че ако исковата претенция не е била уточнена или е неясна, съдът е следвало да даде на ищеца указания за изправяне на недостатъка на исковата молба. Оспорва се правилността на изводите на САС, че уважаването на иска по чл.36,ал.2 ЗОЗ е предпоставено от наличието на идентитет на имуществото, което е обезпечил ищецът (трето лице, засегнато от изпълнението) чрез вписания запор в ЦРОЗ, и имуществото, върху което е насочено изпълнението по ЗОЗ, както и изводите, че не са установени в процеса твърденията на ищеца за наличие на запор с предмет същите движими вещи, по отношение на които е вписан и особен залог, поради което не е налице колизия на права. Поддържа се, че твърдението в исковата молба относно запора, наложен по изп. дело 460/2018г., вписан в ЦРОЗ на 21.03.2018г. за служебно вписване на запор върху имущество по чл.4 ЗОЗ по партидата на длъжника „Сиус”, е наведено не за да бъде претендирана колизия на права (както погрешно са приели съдилищата), а с оглед на това, че при факта на първо по ред вписване на запор върху вземане на длъжника по изп.дело № 460/2018г., на ответниците (на длъжника и залогодател и на заложния кредитор) е бил известен фактът на провеждането на индивидуално принудително изпълнение по изп.дело № 460/2018г., в рамките на което, и на основание чл.133 ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на кредиторите му. Акцентира, че с оглед на този факт, заложният кредитор е следвало да съобрази уредената съобразно чл.32а ЗОЗ конкуренция между възнамеряваното към онзи момент пристъпване към изпълнение по ЗОЗ и предхождащото го висящо изпълнително дело № 460/2018г. с взискател ищецът, а вместо това е инициирал вписване в ЦРОЗ на пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, и впоследствие е образувал изпълнително дело № 466/2019г. по описа на ЧСИ с рег.№ 837 с район на действие С., а ЧСИ е насрочил действия по предаване на движимите вещи, предмет на особения залог - движими вещи, находящи се във ФЕЦ „Сиус-О.”. Касаторът счита, че при провеждането на изпълнение по реда на ГПК по изп.дело № 460/2018г., заложният кредитор не може нито да извършва действия по реда на ЗОЗ срещу тези вещи (ФЕЦ „Сиус О.”), нито да прилага свързаните с изпълнението от страна на заложния кредитор мерки по чл.34 ЗОЗ поради уредената в чл.34а ЗОЗ конкуренция между изпълнението по ЗОЗ и по ГПК и законодателно уреденото правило, че започналото принудително изпълнение по ГПК преди вписване пристъпването към изпълнение по ЗОЗ, се продължава от съдия изпълнител. Поддържа, че принудителното изпълнение е насочено към имуществото на длъжника преди вписването на пристъпване към изпълнение на особения залог върху движимите вещи и съоръжения, изграждащи ФЕЦ [населено място]. Касаторът посочва, че при конкуренция заложеното имущество, върху което е насочено изпълнението по реда на ГПК или ДОПК преди вписване на пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, се продава от съдия изпълнител или от публичен изпълнител -чл.32а ЗОЗ. Когато върху заложеното вземане бъде наложен запор преди пристъпване към изпълнение от заложния кредитор по реда на ЗОЗ, удовлетворяването на заложния кредитор се извършва чрез присъединяване му към изпълнителното производство, по което е наложен запорът - чл.17,ал.5 ЗОЗ и в случая, предвид обстоятелството, че за заложеното вземане е наложен запор преди пристъпване към изпълнение от заложния кредитор по реда на ЗОЗ, конкуренцията между правата на лицето, в полза на което е допуснато обезпечението, и кредитора с учреден залог, следва да се реши от съдебния изпълнител, в какъвто смисъл е съдебната практика (касаторът цитира решението по в.гр.д.№ 438/18 на АС Велико Търново, решението по в.ч.гр.д.№ 4884/16 на САС, 9 състав, определение по т.д.№ 570/18 на СГС, определението по ч.т.д.№ 3324/2015г. на ІІ т.о. на ВКС). Акцентът в касационната жалба е, че с оглед разпоредбата на чл.32а ЗОЗ изпълнението следва да продължи от ЧСИ по изп.дело № 460/2018г. и заложният кредитор (вторият ответник) няма право да извършва каквито и да е действия по изпълнението и свързаните с тях действия по чл.34 ЗОЗ по отношение на имуществото на длъжника, върху което, за удовлетворяване на ликвидно и изискуемо вземане на ищеца, се провежда индивидуалното принудително изпълнение. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при предпоставката на чл.280,ал.2, предложение второ ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо на основанията, изложени в касационната жалба - произнасяне относно съществуване на право, което не е въведено като предмет на делото и разглеждане на иска на незаявено от ищеца основание. Иска се допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на обжалвания акт - на основание чл.280,ал.2, предл.трето ГПК. Възпроизведени са доводите, че позоваването на наложен изпълнителен запор по изп.дело № 460/2018г. е посочено в исковата молба не за да се претендира колизия на права (както погрешно са приели съдилищата), а с оглед на факта на предходно първо по ред вписване на запор върху вземане на длъжника в провежданото индивидуално принудително изпълнение, в рамките на което цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на кредиторите му, който факт е бил известен на заложния кредитор, който е следвало да съобрази уредената в чл.32а ЗОЗ конкуренция между предвижданото пристъпване към изпълнение по ЗОЗ и предхождащото го изпълнение по реда на ГПК. Твърди се, че САС е допуснал противоречие между постановения диспозитив за потвърждаване отхвърлянето на иска и собствените си мотиви, в които е „потвърдил тезата на ищеца относно приложението на чл.32а ЗОЗ”, посочвайки, че „при конкуренция заложеното имущество, върху което е насочено изпълнението по реда на ГПК и ДОПК преди вписване на пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, се продава от съдебния изпълнител или публичния взискател”. Според касатора така САС е нарушил основополагащи принципи в съдопроизводството - въпреки принципно правилния извод в мотивите, е постановил диаметрално противоположен диспозитив и така е приложил закона - чл.32а ЗОЗ във видимо противоречие с неговия смисъл; формирал е изводи по съществото на спора във видимо противоречие с правилата на формалната логика. Иска се допускане на обжалването и по въпросите: 1/ „Задължен ли е въззивният съд да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, в която следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна, а не диспозитивна норма?”. Допълнителната предпоставка е въведена с позоваването на т.10 на ТР №1/2001г. на ОСГК и т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изложени са аргументи, че в първоинстанционното решение не е била съобразена изрично посочената в исковата молба разпоредба на чл.32а ЗОЗ, която е императивна материално правна норма, уреждаща конкуренция между различните видове изпълнение, и въпреки изричното позоваване във въззивната жалба на този пропуск, въззивната инстанция е посочила, че не следва да обсъжда по същество възраженията за конкуренцията между изпълнението по ГПК и по ЗОЗ. 2/ „ Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?” И този въпрос е обвързан с разпоредбата на чл.32а ЗОЗ. Касаторът се позовава на противоречие с цитирана практика по чл.290 ГПК. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването и по въпроса: 3/ „Как е разрешена конкуренцията между изпълнението по ГПК и ЗОЗ в светлината на дадената уредба с нормата на чл.32а ЗОЗ?” Наличието на допълнителната предпоставка е аргументирано с довод за липса на съдебна практика на ВКС прилагането на чл.32а ЗОЗ и с довод, че в практиката на съдилищата „очевидно не е налице яснота относно смисъла и прилагането на установеното в закона правило на чл.32а ЗОЗ”. В писмени отговори ответниците оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена в предвидения срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивната инстанция е обсъдила въведените в исковата молба твърдения, факти и обстоятелства, че: Ищецът „П & П Груп" ГмбХ е взискател с вземане в размер над 4 000 000 лева в изпълнителното производство по изп. д. № 460/2018г. по описа на ЧСИ per. № 915 с район на действие ОС С., в което принудителното изпълнение се провежда върху цялото имущество на длъжника „Сиус” ООД, състоящо се от два недвижими имота в [населено място], обл. С., ведно с построения в същите Фотоволтаичен парк „Сиус - О.”; Че вземането на взискателя „П & П Груп" ГмбХ е обезпечено със запор, наложен по изп.д. 460/2018г. върху собствените на длъжника „Сиус" движими вещи, находящи се на територията посочените два имота, съставляващи в съвкупност Фотоволтаичен парк „Сиус - О."; Че този запор е вписан в ЦРОЗ на 21.03.2018г. с вписване № 2018032101246 за служебно вписване на запор върху имущество по чл. 4 ЗОЗ по партида на длъжника. Впоследствие, на 23.04.2018г. по партидата на същия длъжник в ЦРОЗ, с последващо, второ по ред вписване № 2018042302109, е вписан Договор за залог в полза на „Българско Индустриално Общество - Био Амрита” ЕАД, чийто предмет е учредяването на особен залог върху „същите движими вещи” от имуществото на „Сиус”, върху които с предходно, първо по ред вписване № 2018032101246 е наложен запор по изп. д. 460/2018г.”; Въз основа на вписания в ЦРОЗ особен залог, на 18.02.2019г. е вписано в регистъра по партидата на „Сиус” пристъпване към изпълнение и заложният кредитор е инициирал образуване на изп.д. № 20198370400466 по описа на ЧСИ, per. № 837 с район на действие ОС С., който от своя страна е насрочил действия по предаване на движимите вещи, предмет на особен залог, на 26.03.2019г. Твърдението в исковата молба е, че чрез вписания с № 2018042302109 в ЦРОЗ особен залог и с предприетото от заложния кредитор пристъпване към изпълнение, насочено върху „същите движими вещи от имуществото на „Сиус”, върху които с предходно, първо по ред вписване с № 2018032101246 по партида на този длъжник вече е бил вписан наложен запор за обезпечаване на вземането на ищеца „П & П Груп” ГмбХ в производството по изп. д. № 460/2018г.”, пряко се засяга имуществения патримониум на ищеца, доколкото в случай на реализиране на особения залог, на взискателя по изп. д. № 460/2018г. - „П & П Груп” ГмбХ, би била отнета възможността да удовлетвори вземането си и то въпреки предходно наложения и вписан в ЦРОЗ на 21.03.2018г. запор върху „същите движими вещи от имуществото” на длъжника Сиус. Въззивната инстанция е посочила, че петитумът на иска е да се приеме за установено по отношение на ответниците „Сиус” ООД и „Българско Индустриално Общество - Био Амрита” ЕАД, че вписания в ЦРОЗ с № 2018042302109 Договор за залог в полза на „Българско Индустриално Общество - Био Амрита”, е непротивопоставим на ищеца. Съставът на САС е приел за несъмнено установено от фактическа страна, че на 21.03.2018г. в ЦРОЗ е вписан запор на имущество по чл. 4 от ЗОЗ с вписване с вх. № 2018032101246; с второ по ред вписване № 2018042302109 от 23.04.2018г. е вписан договор за залог, а на 18.02.2019г. е вписано пристъпване към изпълнение по така вписания договор за особен залог. За установено е прието и, че запорираното имущество към първото вписване № 2018032101246 е запор върху вземане за продажна цена, произтичащо от предварителен договор, сключен на 05.10.2016г. между длъжника „Сиус”- продавач и трето за спора лице с предмет договор за покупко продажба на двата поземлени имота в [населено място], ведно с построената в тях фотоволтаична централа като запорът е наложен върху банкови сметки на длъжника. За безспорно е прието, че заложеното имущество към вписване № 2018042302109 са движими вещи, находящи се в двата поземлени имота. За безспорно е прието, че изп.дело 460/2018г. е образувано от взискателя - „П & П Груп"' ГмбХ като титуляр на вземане по изпълнителен лист от 16.11.2017г., издаден по т.д. № 197/2017г. по описа на Апелативен съд - Бургас срещу длъжника „Сиус" ООД за сумата от 4 000 000 лева - главница, ведно със законна лихва, по което няма постъпили плащания. Въззивната инстанция е приела от правна страна, че е сезирана с иск по чл.36,ал.2 предложение първо ЗОЗ - ищецът е заявил претенция срещу залогодателя и заложния кредитор да установи, че вписаният в ЦРОЗ с № 2018042302109 особен залог върху движими вещи на длъжника „Сиус”, в полза на заложния кредитор - „Българско индустриално общество - Био Амрита” АД му е непротивопоставим, като интересът от предявяване на иска е обоснован със започналото принудително изпълнение по реда на ЗОЗ по отношение на процесните вещи, за които твърди, че е налице вписан по-рано запор в ЦРОЗ. Анализирала е, че ищецът твърди, че в хода на изп. дело № 20189150400460 е наложен изпълнителен запор върху движими вещи, собственост на длъжника, вписан в ЦРОЗ, а в последващ вписването период, за същите движими вещи е бил учреден особен залог, вписан в ЦРОЗ и в тази връзка ответникът - заложен кредитор е пристъпил към изпълнение по реда на ЗОЗ като с петитума на исковата молба се иска да бъде признато за установено по отношение на залогодателя и заложния кредитор, че вписания особен залог му е непротивопоставим. Решаващият състав е счел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, отричайки наведените във въззивната жалба доводи за неговата недопустимост. По съществото на спора е изложил съображения, че противопоставимостта се преценява в съответствие с разпоредбата на чл. 12, ал.1 ЗОЗ, съобразно която, учреденият при условията и по реда на този закон залог, е противопоставим на трети лица от момента на вписването му; залогът на вземане, договорът за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената, договорът за лизинг и запорът не може да се противопоставят на кредитора, в полза на когото, при условията и по реда на този закон, се учредява залог върху вземане или върху продадено, отдадено на лизинг или запорирано имущество, ако не са вписани в Централния регистър на особените залози по партидата на залогодателя. Изложени са правни съображения е, че за да се уважи така предявеният иск, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличие на предхождащ сключването на договора за особен залог изпълнителен запор върху движими вещи, който е вписан в ЦРОЗ; последващо възникване на заложното правоотношение върху същите движими вещи и неговото вписване в ЦРОЗ; вписано пристъпване към изпълнение от заложния кредитор. Анализирано е, че от представените по делото доказателства се установява, че наложеният запор, вписан с № 2018032101246 в ЦРОЗ, касае вземане за продажна цена, произтичащо от предварителен договор, сключен на 05.10.2016г. между длъжника „Сиус” и трето за спора лице, а сключеният договор за особен залог, вписан с № 2018042302109, е по отношение на движими вещи в двата поземлени имота в [населено място]. По тези съображения е счетено, че не се установяват твърденията на ищеца за наличие на запор с предмет същите движими вещи по отношение на които е вписан и особен залог, с оглед на което не може да се приеме, че е налице колизия на права - вписания в ЦРОЗ запор и впоследствие залог, касаят различни имуществени права на длъжника, а за да бъде уважен иска по чл. 36, ал. 2, предл. първо от ЗОЗ, следва да е налице идентитет между имуществото, което обезпечава третото лице чрез вписания запор в ЦРОЗ и имуществото, срещу което е насочено изпълнението по ЗОЗ. Даден е и отговор, че възраженията, изложени във въззивната жалба относно конкуренция между изпълнението по ЗОЗ и това по ГПК, не следва да се обсъждат по същество, тъй като при конкуренция заложеното имущество, върху което е насочено изпълнението по реда на Гражданския процесуален кодекс или Данъчно-осигурителния процесуален кодекс преди вписване на пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, се продава от съдебния или от публичния изпълнител - чл. 32а, ал.1, а когато върху заложеното вземане бъде наложен запор преди пристъпване към изпълнение от заложния кредитор по реда на ЗОЗ, удовлетворяването на заложния кредитор се извършва чрез присъединяването му към изпълнителното производство, по което е наложен запорът - чл. 17, ал. 5 ЗОЗ, с оглед на което твърдяната от въззивника конкуренция, ако такава налице, следва да се реши от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителното производство. При дължимата съгласно ТР №1 от 19.02.2010г. служебна преценка (независимо от доводите в касационната жалба и изложението), настоящият състав намира, че отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо. Според съдебната практика от сочения порок страда само онова съдебно решение, което не отговаря на изискванията, позволяващи делото да се реши по същество - липса на право на иск, ненадлежно упражнено право на иск, десезиране на съда (оттегляне или отказ от иска), липса на заявено искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните, устно предявен иск или изменен устно иск, в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това, или е нарушен принципа на диспозитивното начало - съдът се е произнесъл по предмет, с какъвто не е бил сезиран, респ. разгледал е иск на непредявено основание - определил е спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, каквито данни в случая отсъстват. Отсъства вероятност да е допуснато и нарушение на принципа на диспозитивното начало - произнасяне относно съществуване на право, което не е въведено като предмет на делото и разглеждане на иска на незаявено от ищеца основание. Въззивната инстанция не се е произнесла извън пределите на заявената с исковата молба защита и по ненаведени от ищеца факти и обстоятелства, извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Ищецът-настоящ касатор ясно е изложил в исковата молба, твърдения, от които извежда отричаното с предявения отрицателен установителен иск право - че изпълнителният запор, вписан в ЦРОЗ на основание чл.4 ЗОЗ и особеният залог, вписан по-късно в регистъра, имат за предмет едно и също имущество; че вписаният в ЦРОЗ по рано запор е на имущество, което е и предмет и на вписан впоследствие в регистъра особен залог, поради което по-късно вписаният особен залог му е непротивопоставим. Твърдението в предявения отрицателен установителен иск е за отсъствие на противопоставимост на вписан в ЦРОЗ особен залог на 23.04.2018г., учреден от „Сиус” в полза на „Българско индустриално общество Био - Амрита” спрямо по-рано служебно вписан запор в полза на ищцеца на едно и също имущество. В хода на производството и в допълнителната искова молба ищецът не е заявил, че не поддържа твърденията си (не е заявил, че изменя фактическите твърдения, на които е основано отричането на противопоставимостта), не е променил твърденията си за идентичност на предмета на запора и на залога. В допълнителната искова молба ищецът е акцентирал, че залогът е учреден върху същите движими вещи, от имуществото на длъжника, върху които, той като взискател провежда индивидуално принудително изпълнение; че заложният кредитор е вписал пристъпване към изпълнение върху движимите вещи, спрямо които за удовлетворяване на взискателя се провежда индивидуалното принудително изпълнение. В допълнителната искова молба ищецът се е позовал и на разпоредбата на чл.32а ЗОЗ, и е поддържал, че заложният кредитор по особения залог няма право да извършва каквито и да е действия по изпълнението по отношение на имущество на длъжника, върху което вече се провежда индивидуално принудително изпълнение. Както е посочено в решението по гр.д. № 5558/2014г. на І г.о. на ВКС, основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси в исковия процес, при което всякакви други фактически твърдения, които не се отнасят до заявеното в исковата молба материално правоотношение, не формират основанието на иска по смисъла на чл. 214 ГПК. Уточненията, направени от ищеца не променят основанието на иска и тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират. Отсъства основание за преценка и за нередовност на исковата молба, предпоставяща необходимостта от даване на указания за изясняване на фактическите твърдения, очертаващи спорното право и уточнения в петитума с оглед изясняване и квалифициране предмета на спора. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и на въведеното от касатора директно основание по чл.280,ал.2,предложение последно ГПК. Според формираната практика на ВКС в хипотезата на очевидна неправилност са приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая отсъства основание за преценка от съобразителната част на обжалваното въззивно решение да са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на апелативния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Въведените доводи на касатора за очевидна неправилност са идентични с оплакванията в касационната жалба за неправилност, но не сочат на „очевидна неправилност” - квалифицирана форма на неправилност. Аргументът на касатора, с който се обосновава директното основание за достъп до касационен контрол - противоречие между мотиви и диспозитив на обжалвания акт, не е налице. Въззивната инстанция е изложила съображения, че с оглед твърденията на ищеца в допълнителната искова молба по отношение на конкуриращи се права при изпълнението –чл.32а ЗОЗ (конкуренция между обезпечени кредитори и отделни производства по реализиране на обезпечението ), ако тези права касаят наложен запор върху заложеното вземане (т.е. при идентичност), приложима е специалната разпоредба на чл.17,ал.5 ЗОЗ при вписан по-рано запор. Тези мотиви и правни изводи не противоречат на диспозитива на въззивния акт, имащ за резултат отхвърляне на отрицателния установителен иск на третото лице, което твърди, че залогът му е непротивопоставим. При твърдението си за очевидна неправилност на решението при произнасянето по въведения довод, основан на разпоредбата на чл.32а, ал.1 ЗОЗ, касаторът не държи сметка, че законът не забранява и не изключва паралелното провеждане на принудителното изпълнение по ГПК и изпълнението по ЗОЗ с изключение на хипотезата, когато залогът е вписан след вписан запор по реда на ЗОЗ върху същото имущество (чл.32,ал.7 ЗОЗ). (В този смисъл е и правната теория - „Поглед върху конкуренцията между изпълненията по реда на ГПК и ЗОЗ” с автор д-р Д. Д., публикувана в списание „Търговско и облигационно право” бр.№1/2019г., в която е изведен същият извод. Анализирано е, че отсъствието на изрична регламентация относно възможността за блокиране на изпълнението по ЗОЗ при вписан първи запор по реда на ГПК, съответно забрана в ГПК за продължаване на изпълнението по неговия ред при констатация на съдебния изпълнител, че заложен кредитор към момента на описа е вписал пристъпване към изпълнение и изпълнението е насочено върху имущество на длъжника по реда на ЗОЗ, компрометира една от целите, поставена в ЗИЗ на ЗОЗ от 30.06.2016г. с приемане на новата разпоредба на чл.32а - „да не се допусне смесване на различните способи за удовлетворяване от едно и също имущество”). След като законът изрично забранява единствено започването на частно изпълнение по реда на ЗОЗ, ако по реда на този закон вече е вписан запор върху същото имущество - т.е. в хипотезата на чл.32,ал.7 ЗОЗ, а това е хипотеза, която самият касатор сега (в касационната жалба) не поддържа да е налице, изоставяйки твърденията си за наличие на идентитет на предмета/имуществото на запора и залога (които, както се посочи, са ясно заявени в исковата молба и са поддържани в хода на първоинстанционното производство), очевидна е безпредметността на искането за допускане на касационното обжалване по първия и третия въпрос. По отношение на последния не е налице и надлежно въведена допълнителна предпоставка, тъй като отсъствие на съдебна практика не изпълва нито една от хипотезите на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Вторият въпрос не е правен, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения, поради което не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол. В обобщение, при отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативния касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. По отношение на решаващия правен извод на въззивната инстанция, че по предявения с правно основание чл.36,ал.2, предложение първо ЗОЗ иск за установяване непротивопоставимост на залога по отношение на трето за заложното право лице, противопоставимостта се преценява в съответствие с разпоредбата на чл.12,ал.2 ЗОЗ, уреждаща именно противопоставимостта на запора и залога, касаторът не излага никакви съображения в касационната жалба и не поставя правни въпроси в изложението. Съгласно чл.12,ал.2 ЗОЗ запорът на имущество, което е предмет и на особен залог, трябва да бъде вписан в ЦРОЗ, за да бъде противопоставен. Принципът за противопоставимостта на залога произтича от обстоятелството, че по отношение на едно и също имущество може да бъдат учредени поредица от обезпечения върху една и съща вещ, и това поражда конкуренцията между правата на кредиторите и конкретно между правата на кредитор, наложил запор, и кредитор с учреден особен залог на същото имущество, предмет на запора. Противопоставимостта на права, уредена в чл.12 ЗОЗ, би могла да възникне при вписани в ЦРОЗ запор на вземане (подлежащ на вписване в ЦРОЗ по реда на чл.26,ал.3 ЗОЗ във вр. с чл.4) и особен залог на същото вземане по чл.17 ЗОЗ (вписан по реда на чл.12,ал.1 ЗОЗ); при запор на имущество (подлежащ на вписване на посоченото основание) и залог на същото имущество - съоръжения, движими вещи и машини по чл.4, ал.1,т.1 и 2 ЗОЗ, подлежащ на вписване на основание чл.12,ал.1 ЗОЗ като ирелевантно е дали изпълнението върху идентичното обезпечение е частно - извънсъдебно по ЗОЗ или принудително - по реда на ГПК. В хипотезата на конкретния спор при учредени и вписани запор на вземания на длъжника към трети лица и залог на вещи и съоръжения, собственост на длъжника и залогодател, не би стоял въпросът за противопоставимост на права по чл.12,ал.2 ЗОЗ и възможността взискателя да отрече правото на заложния кредитор на предпочтително удовлетворение по чл.10,ал.1 ЗОЗ, както и правото му на присъединен взискател на основание чл.10,ал.3 ЗОЗ. В този смисъл е и изводът в обжалваното решение - че ищецът по иск с правно основание чл.36,ал.2,предл първо ЗОЗ следва не само да твърди, но и да установи противопоставими права върху заложеното имущество. Разноски за производството не се присъждат, тъй като ответните в касационното производство страни не претендират такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.