Определение № 197 от 14.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1170/2020 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. С. в качеството й на синдик на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. К. В. Н. срещу решение № 302 от 19.12.2019г. по в. т. дело № 419/2019г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е обезсилено решение № 23 от 19.12.2017г. по т. дело № 137/2017г. на Разградски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска, предявен от Г. П. С. в качеството й на синдик на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу „Пилко“ ЕООД, [населено място] и „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ по чл. 645, ал. 4 ТЗ за прогласяване недействителността на едностранно извършено от „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ прихващане, погасяващо вземанията му за осъществени доставки по фактура № 116/25.07.2016г. на стойност 67 511,81 лв. и фактура № 117/28.07.2017г. на стойност 198 243,07 лв., производството по този иск е прекратено поради неговата недопустимост и е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Г. П. С. в качеството й на синдик на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу „Пилко“ ЕООД, [населено място] и „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] като евентуален иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ за прогласяване недействителността на извършено от несъстоятелния търговец изпълнение на неизискуеми вземания в общ размер 262 992,92 лв. чрез прихващане, и Г. П. С. в качеството й на синдик на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ е осъдена да заплати на основание чл. 649, ал. 6 във връзка с чл. 620, ал. 5 ТЗ по сметка на Разградски окръжен съд държавна такса в размер 10 630,19 лв., която да се събере от масата на несъстоятелността, а на „Пилко“ ЕООД на основание чл. 620, ал. 7 във връзка с чл. 621, ТЗ връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер 10 300 лв., които да се съберат от масата на несъстоятелността.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Процесуалноправният въпрос за наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за воденето на конститутивен вид искове, попадащи в квалификацията на чл. 124, ал. 3 ГПК, към които спада и иска с правно основание чл. 645, ал. 4 ТЗ, по който с обжалваното решение производството е прекратено от въззивната инстанция, е решен в противоречие с решение № 21/25.03.2013г. по т. д. № 290/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. По този въпрос касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Изпълнение на парично задължение, осъществено чрез прихващане, попада ли в хипотезата на материално-правната разпоредба на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ или тя се отнася само за изпълнение чрез плащане? – противоречие с решение № 114/03.08.2009г. по т. д. № 644/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 235/19.07.2010г. по т. д. № 996/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Въпросът относно предпоставките за приложимост на чл. 646, ал. 5 ТЗ при въведени материално-правни възражения на ответниците срещу иск с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ е решен в противоречие с решение № 124/21.07.2017г. по т. д. № 2137/2016г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „Пилко“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Л. Г. /ответник в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и в писмен отговор излага подробни съображения за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа и становище за правилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд след обсъждане на събраните по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-икономическа експертиза в тяхната съвкупност и взаимна връзка е приел за установени следните факти и обстоятелства:

Между „Аделаида БГ Груп“ ЕООД и „Пилко“ ЕООД е възникнало правоотношение по сключен на 01.06.2012г. договор № 73 за покупко-продажба с елементи на договор за изработка, по силата на който „Пилко“ ЕООД е възложило на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД отглеждането и доставката на 66 000 бр. угоени бройлери, „Пилко“ ЕООД се задължило да продаде на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД суровини и материали в определени количества, качество и цени, и да осигури помещение за отглеждането на бройлерите и транспортни услуги, а „Аделаида БГ Груп“ ЕООД се е задължило да отгледа бройлерите със закупените суровини и да ги продаде на „Пилко“ ЕООД. Уговореният срок за плащане на цената на доставените бройлери, дължима от „Пилко“ ЕООД, е 40 работни дни, считано от датата на доставката им, а срокът за плащане на цената на суровините и материала, дължима от „Аделаида БГ Груп“ ЕООД, е 90 работни дни, считано от датата на доставката. Уговорените начини за изпълнение на паричните задължения са в брой, по банков път или чрез прихващане.

За периода от 29.01.2016г. до 28.07.2016г. „Пилко“ ЕООД е доставило на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД суровини и материали на обща цена в размер 265 646,85 лв., а „Аделаида БГ Груп“ ЕООД е доставило на „Пилко“ ЕООД угоени пилета на обща стойност в размер 265 754,88 лв. по фактури № 116/25.07.2016г. и № 117/28.07.2017г.

Със споразумение, сключено между двете търговски дружества на 28.07.2016г., страните са посочили размера на насрещните си парични задължения и са уговорили прихващане на сумата в размер 265 646,85 лв., като след прихващането е останало непогасено задължение на „Пилко“ ЕООД към „Аделаида БГ Груп“ ЕООД в размер 108,03 лв.

През периода от м. януари до м. юли 2016г. издадените от „Пилко“ ЕООД и „Аделаида БГ Груп“ ЕООД фактури са осчетоводени от всяка от страните по съответните сметки на дати, относими към дата на удостоверените с издаването им доставки, същите са намерили отражение и в дневниците им за продажби, прихващането на насрещните задължения с посоченото споразумение е осчетоводено от всяка от страните в края на м. юли 2016г. Липсват плащания в брой или по банков път.

Въззивната инстанция е констатирала, че въз основа на подадена на 10.10.2016г. от кредитор молба по чл. 625 ТЗ е образувано т. дело № 100/2016г. на Разградски окръжен съд, по което с влязло в сила на 22.12.2016г. решение № 45/13.12.2016г. е открито производство по несъстоятелност на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД и е обявена начална дата на неплатежоспособността - 30.06.2016г. С решение № 79/24.03.2017г., влязло в сила на 01.04.2017г., постановено по реда на чл. 710 ТЗ, „Аделаида БГ Груп“ ЕООД е обявено в несъстоятелност.

Въззивният съд е приел, че предмет на основния иск е обявяване на недействителността на прихващането като едностранно извършена от длъжника в несъстоятелност сделка на основание чл. 645, ал. 4 ТЗ. За да обезсили решението на Окръжен съд Разград в съответната част и да прекрати производството по основния иск, съдебният състав се е аргументирал с неговата недопустимост поради липсата на правен интерес от така предявения преферентен иск.

Изложил е съображения, че за да настъпи ефектът на едно прихващане, не е необходимо изявление за прихващане да се прави и от двете страни. Когато и двете страни са направили изявление за прихващане, за да се погаси ефектът на прихващането, т. е. да не настъпи погасителният ефект на прихващането, следва да се атакуват и двете изявления. В конкретния случай и двете страни са направили изявление за прихващане, условията за погасяване на задълженията чрез извършване на прихващане са били налице и визираните в чл. 103 и чл. 104 ЗЗД предпоставки за извършената от страните компенсация на насрещните вземания и задължения са доказани: установена между страните облигационна връзка - сключения между тях договор за покупко-продажба с елементи на договор за изработка, с който страните взаимно са поели парични и насрещно дължими задължения; ответниците се легитимират едновременно в качеството си на кредитор и длъжник; налице е еднородност и заместимост на насрещно поети и парични по характер задължения; насрещните задължения са определени по своето основание и размер, не са били спорни и следователно са ликвидни; в споразумението за прихващане насрещните задължения са приети от страните за изискуеми, поради което на основание чл. 20 ЗЗД съдебният състав е направил извод за тяхната изискуемост.

Въззивният съд е приел, че синдикът няма интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 645, ал. 4 ТЗ за обявяване на недействителността на прихващането като едностранно извършена от длъжника в несъстоятелност „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ сделка, тъй като не е предявен иск с правно основание чл. 645, ал. 3 ТЗ с предмет недействителност на прихващането на „Пилко“ ЕООД. С иска не е поискано да се отменят правните последици от прихващането, за което е необходимо да бъде поискано и обявяване на недействителност и на прихващането, извършено от „Пилко“ ЕООД.

Съдебният състав е изложил съображения, че съдебните актове, прогласяващи относителна нищожност или недействителност, не водят до възстановяване на имущественото разместване по право, а е необходим последващ осъдителен иск, чиято цел е снабдяване на съдебно изпълнително основание - конкретно в случая срещу „Пилко“ ЕООД за заплащане на процесната сума, предмет на споразумението за прихващане. Не се установява интерес от водене на иска по чл. 645, ал. 4 ТЗ поради неоспорване на прихващането чрез конститутивния иск по чл. 645, ал. 3 ТЗ, неговата правна сфера е останала непроменена, респективно погасителният ефект на извършеното от кредитора „Пилко“ ЕООД прихващане е настъпил. Поради това въззивният съд е заключил, че синдикът не би разполагал с иск срещу този кредитор за връщане на паричните средства, предмет на изявлението за прихващане в масата на несъстоятелността. Изложил е също, че сроковете по чл. 649, ал. 1 ТЗ за предявяване на иск по чл. 645, ал. 3 ТЗ вече са изтекли.

По отношение на евентуалния иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ въззивната инстанция е посочила, че извършеното от несъстоятелния длъжник „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ прихващане се атакува като действие по изпълнение на неизискуемо парично задължение.

За да направи извод за неоснователност на този иск, съдебният състав е приел за недоказано твърдението на ищеца за извършено чрез прихващането плащане на неизискуемо по смисъла на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ вземане. Изложил е съображения, че не се установява изпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, тъй като погасяването е извършено чрез прихващане.

Допълнителни аргументи за неоснователността на този иск са извлечени от разпоредбите на чл. 646, ал. 5, т. 1 и т. 2 ТЗ, според които ал. 2, т. 1 не се прилага, когато изпълнението е извършено съобразно уговореното между страните едновременно с предоставянето на равностойна стока или услуга в полза на длъжника /т. 1/, и когато след извършване на плащането кредиторът реално е предоставил на длъжника равностойна стока или услуга /т. 2/. В конкретния случай прихващането е направено във връзка с реално извършени доставки между страните, като това изпълнение е извършено съобразно уговореното между страните в сключения договор.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос за наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за воденето на конститутивен вид искове, попадащи в квалификацията на чл. 124, ал. 3 ГПК, към които спада и иска с правно основание чл. 645, ал. 4 ТЗ, по който с обжалваното решение производството е прекратено от въззивната инстанция, е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за частично обезсилване на решението на СГС и прекратяване на производството по иска по чл. 645, ал. 4 ТЗ.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена предвидената в посочената разпоредба допълнителна предпоставка. Цитираното от касатора решение № 21/25.03.2013г. по т. д. № 290/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. е неотносимо, защото в него е разгледан друг процесуалноправен въпрос - въпрос, свързан с допустимостта на иска по чл. 74 ТЗ, а именно: влияе ли се правото на иск и отразяват ли се на активната легитимация на ищеца - съдружник в дружество с ограничена отговорност, последващи факти, основани на съдебни актове, настъпили след датата на провеждане на общото събрание, чиито решения се атакуват. Действително в мотивите съдебният състав е изложил съображения, че когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявяване на конститутивен иск, защото ищецът не разполага с друг път на защита, за да постигне целената правна промяна. Защитата, която се търси с конститутивния иск, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, т. е. разрешаване на спора относно потестативното право със сила на пресъдено нещо, и наред с това се цели да се предизвика правна промяна в съществуващите правоотношения между страните по делото. Конститутивният иск, когато бъде уважен, дава на правоимащия дължимата правна промяна, а ако същият бъде отхвърлен, делото завършва с установително решение, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо.

Предвидените в чл. 645 – чл. 647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД във връзка с производството по несъстоятелност искове са специални и хипотезите на недопустимост на исковата защита поради липса на правен интерес изискват преценка във всеки конкретен случай според спецификата на казуса и целената правна защита. При конститутивните искове за попълване на масата правният интерес се извежда и презумира от разпоредбите, които ги уреждат. В конкретния случай съдебният състав съобразно практиката на ВКС е извършил преценка дали съществува интерес от предявяване на иска по чл. 645, ал. 4 ТЗ за обявяване на недействителността на прихващането като едностранно извършена от длъжника „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ сделка при липса на предявен иск с правно основание чл. 645, ал. 3 ТЗ с предмет недействителност на прихващането на „Пилко“ ЕООД в хипотезата на сключено между „Аделаида БГ Груп“ ЕООД и „Пилко“ ЕООД споразумение за прихващане на насрещни вземания. Съображенията за недопустимост на иска с правно основание чл. 645, ал. 4 ТЗ, тъй като не е предявен иск с правно основание чл. 645, ал. 3 ТЗ с предмет недействителност на прихващането на „Пилко“ ЕООД, се основават на обстоятелствената част и петитума на исковата молба и на обстоятелството, че целената правна промяна – отпадане на погасителния ефект на извършеното със споразумението прихващане, би настъпила с оспорване на прихващането и чрез конститутивния иск по чл. 645, ал. 3 ТЗ, какъвто не е предявен.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по посочения процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид обстоятелството, че разпоредбите, уреждащи специалните искове по чл. 645, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, са точни и ясни. В хипотезата на двустранно подписано между кредитора и длъжника в несъстоятелност споразумение за прихващане, за да отпадне погасителният ефект на споразумението, следва да са изложени твърдения в исковата молба, както по отношение на фактическия състав за обявяване относителната недействителност на прихващането, осъществено от кредитора, така и по отношение на фактическия състав за обявяване на относителната недействителност на прихващането, осъществено от длъжника, а в петитума да се иска обявяване на относителната недействителност на прихващането, извършено от двете страни със споразумението, което в случая не е направено.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения втори въпрос „изпълнение на парично задължение, осъществено чрез прихващане, попада ли в хипотезата на материалноправната разпоредба на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ или тя се отнася само за изпълнение чрез плащане“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, съгласно която осъществените от длъжника плащания могат да бъдат обявени за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността единствено чрез иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ, докато погасяването на задължения чрез прихващане може да бъде атакувано само чрез исковете по чл. 645, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, които имат специален характер за този вид погасителен способ. Цитираните от касатора решения на ВКС са неотносими, тъй като в тях са разгледани други въпроси, а именно: дали намаляването на имуществото на длъжника, на масата на несъстоятелността поради извършено от длъжника плащане на задължение след датата на неплатежоспособността е предпоставка за уважаване на иска по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ; дали намаляването на масата на несъстоятелността, поради извършени от длъжника плащания в подозрителния период е предпоставка за нищожността му и за легитимация на кредитор в производството по несъстоятелност да предяви иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД. Освен това в посочените решения не е изразено разбирането, че искът по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ се отнася и до обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на изпълнение на парично задължение, осъществено чрез прихващане.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия формулиран от касатора правен въпрос. Този въпрос е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като за неоснователността на иска по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ са изложени и други съображения – не е установено изпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, т. е. не е осъществен фактическият състав на иска на посоченото основание.

Предвид липсата на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 649, ал. 6, изр. 2 ТЗ от масата на несъстоятелността на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ следва да бъде събрана държавна такса за касационното производство в размер 30 лв. На основание чл. 621 ТЗ във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК от масата на несъстоятелността на „Аделаида БГ Груп“ ЕООД /в несъстоятелност/ следва да бъде заплатена на „Пилко“ ЕООД сума в размер 8 000 лв., представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение