Определение № 467 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1112/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 334 / 12.07.2012 год. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение по т.д.№ 401 / 2012 год., в частта с която и след отмяна на решение № 39 / 29.02.2012 год. по гр.д.№ 259 / 2011 год. на К. районен съд, е признато за установено по отношение на [фирма], че [фирма] има вземане спрямо същото, в размер на 18 500 лева – възнаграждение по договор за консултантска услуга от 04.02.2009 год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2011 год. до окончателното й заплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с формални доводи по всички основания на чл.281 т.3 ГПК, но на практика посочени такива за необоснованост на фактическите констатации, въз основа представените по делото доказателства: относно факта на изпълнението на задължението на ищеца по сключения договор за изготвяне на бизнес –план, с който ответникът е кандидатствал за субсидиране по програма С., оспорвайки представения по делото бизнес план, като неудостоверяващ авторството на ищцовото дружество и в евентуалност - относно извода за липса на недостатъци в причинна връзка с лошото изпълнение на ищеца, изключващи годността за използване на бизнес-плана по предназначение. Твърди и постановяване на въззивното решение в противоречие с чл.265 ал.2 ЗЗД, предвид неприето от въззивния съд за доказано разваляне на договора от страна на възложителя, поради негодността на изпълнената работа. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, като намира, че не е обоснована никоя от хипотезите за допускане на касационното обжалване – чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните два въпроса, поставени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1 / Дължи ли възложителят заплащане на възнаграждение за приета без възражение за недостатъци в изпълнението работа, ако към момента на приемането е в субективна невъзможност да прецени съответствието на изпълненото с възложеното и несъответствието е констатирано по-късно, въз основа на преценката на трето лице ,за нуждите по сключване на договор с което е възложена работата ? / въпросът е уточнен в съответствие с правомощието на настоящата инстанция, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 20-09 год. на ОСГТК на ВКС /. 2 / Дължи ли възложителят възнаграждение и в какъв размер, ако след констатиране на недостатъците, същите са отстранени чрез възлагане работата на трето лице, а не на изпълнителя ?. В п.1 и п.3 от изложението, макар практически обособени като самостоятелни спрямо въпросите по п.2, касаторът не е формулирал правен въпрос, нито такъв е ясно и безспорно, а и допустимо изводим, с оглед цитираната казуална съдебна практика и направеният анализ на неправилността на въззивното решение, в съответните му части. Не са ангажирани доказателства или изложени обстоятелства в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да уважи предявеният иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че доказателствата по делото, а и процесуалната позиция на ответника потвърждават изпълнението на ищеца на възложената му работа, по изготвяне на бизнес – план, за целите на предприетото от ответника кандидатстване за субсидия / безвъзмездна финансова помощ / по програма С., за което същият е сключил договор с ДФ „ З. „. Въззивният съд се е позовал на чл.264 ал.3 вр. с ал.2 ЗЗД, предвид прието от ответника – възложител изпълнение без възражения и без противопоставяне на последващо открити недостатъци в изпълнението изобщо, а не само в преклузивните срокове по чл. 264 ЗЗД. Изпълнението съдът е счел за прието с оглед извършено от ответника последващо внасяне на изработения от ищеца бизнес-план в ДФ „ З. „. Счел е за недоказано по делото възражението на ответника за недостатъци в плана, в причинна връзка с неточно изпълнение на ищеца, като наложилите се, по указания на ДФ „ З. „, корекции в плана са били предпоставени от промени в приложимата Наредба № 29 / 11.08.2008 год. на М. / чл.8 относно разходната част на проектите ,за чието финансиране се кандидатства /. Предвид частичното по характер неизпълнение, дори да би било установено в причинна връзка с неточно / лошо / изпълнение на ищеца и при доказаното отстраняване на недостатъците в бизнес-плана, съдът е счел за неустановено наличието на такива съществени недостатъци, които да са довели до разваляне на договора на основание чл. 265 ал.2 ЗЗД в цялост, с възлагане изцяло работата на друг изпълнител. Изготвянето на адекватен за нуждите на производството по получаване на безвъзмездна финансова помощ бизнес-план от трето лице, съдът е счел подлежащо на доказване с писмени доказателства, като не е кредитирал на това основание събраните гласни доказателства, но по начало е ирелевирал този факт за изхода на спора, с оглед неизвършеното от ответника уведомяване на ищеца за последващо откритите недостатъци. Видно от решаващите мотиви на въззивното решение, въззивният съд е счел, че с приемането на работата и непротивопоставянето на възражение за открити недостатъци, не само към момента на приемането й, а и последващо ,т.е. и след указването им от ДФ „ З. „ / макар изключвайки указанията да са относими към недостатъци в причинна връзка с лошо изпълнение на ищцовото дружество /, при условията и в сроковете съгласно чл. 264 ЗЗД, възложителят е изгубил правото да претендира отговорност за недостатъци на изпълнението, вкл. на основание чл. 265 ал.2 вр. чл.264 ЗЗД. Следователно всеки от така поставените два въпроса не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал. 1 ГПК - не се включва в предмета на спора и не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Същият не е отрекъл, с оглед характеристиката на твърдения недостатък, възможността за предявяването му и след откриването, а се е позовал на непредявяването му въобще на изпълнителя, в съответствие с разпоредбите на чл.264 - 265 ЗЗД, респ. на изгубено от възложителя право да претендира отговорността на изпълнителя за същите. В този смисъл, въпросът относно субективната възможност на възложителя да прецени точността на изпълнението към момента на приемането, макар и интересен, е напълно неотносим. Предвид непредявено на изпълнителя неточно изпълнение, пред въззивният съд не е стоял и същият не е отговорил и на въпроса за дължимостта и размера на обезщетението, при отстраняване на констатираните недостатъци от трето лице, съгласно допустима хипотеза на чл.265 ал.1 ЗЗД, неприложима при разваляне на договора на основание чл.265 ал.2 ЗЗД твърдяно от ответника. С оглед последното, очевидни са непоследователността и противоречието в защитните тези на страната, относно основанието на отговорността на ищеца като изпълнител. Необосноваването на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, като формалното позоваване на разпоредбата е поначало напълно недостатъчно. За прецизност следва да се съобрази, макар да не са посочени във връзка с друг ясно изводим от изложението въпрос, но доколкото са приложени към същото, че решенията - казуална съдебна практика на ВКС, цитирани от касатора, са постановени в напълно различни от настоящата хипотези: изпълнение на различно от възложеното, макар и без недостатъци и правото на възложителя да откаже приемането му, на основание чл. 65 ал.1 ЗЗД / решение от 21.06.2005 год. по гр.д.№ 607 / 2004 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. / и относно активната легитимация на кредитор в производство по чл. 625 ТЗ, за откриване производство по несъстоятелност на длъжник, на основание неоснователно обогатяване, предвид развален поради неизпълнение комисионен договор / реш. № 374 от 15.06.2007 год. по т.д.№ 697 / 2006 год. на ВКС, ТК /, очевидно приложено с оглед довода за развалянето на договора, който обаче не е релевиран от ответника в преклузивните срокове по чл. 131 и чл. 146 ал.3 пр. 2 ГПК. С оглед преждеизложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, но ответната страна не установява заплатената сума от 1207 лева да е договорена като дължимо възнаграждение за процесуално представителство по настоящия спор, вкл. пред касационна инстанция. С оглед преждепосоченото, Върховен касационен съд, първо търговско отделение