Определение № 245 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1678/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кос Хол - 1“ ЕООД със седалище в [населено място], обл. Пазарджик, срещу решение № № 192 от 22.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 951/2019 г. на Софийски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 129 от 15.10.2019 г. по гр. д. № 830/2018 г. на Районен съд - Пирдоп в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кос Хол - 1“ ЕООД против „Дип Богдан“ ЕООД искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД вр. чл.88, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 20 113.88 лв., платена по развален договор за доставка на дървен материал, и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 751.70 лв. - обезщетение /лихва/ за забава за периода от 01.09.2015 г. до 15.11.2018 г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Кос Хол - 1“ ЕООД против „Дип Богдан“ ЕООД иск с правно основание чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 113.88 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за покупко - продажба на дървесина от 2015 г., и е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Кос Хол - 1“ ЕООД против „Дип Богдан“ ЕООД иск за заплащане на разликата над сумата 20 113.88 лв. до сумата 26 685.58 лв., прентендирана като обезщетение за вреди от неизпълнение на договор за продажба на дървен материал, като е прекратено производството по делото в тази част. В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение и се иска неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че в нарушение на разпоредбите на чл.70, ал.1 ГПК и чл.270, ал.3, изр.2 ГПК въззивният съд недопустимо е ревизирал цената на евентуалния иск за заплащане на обезщетение за вреди от договорно неизпълнение и не е изпратил делото на родово компетентния съд за разглеждане на спора в обезсилената част. Излага доводи за неправилност на решението в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове, като твърди, че въззивният съд не е отчел търговския характер на сключените между страните сделки, подчинени на специалните правила на Търговския закон относно плащането на цената и началния момент на забавата, и въпреки липсата на доказателства за предложено от насрещната страна изпълнение, е формирал необосновани и незаконосъобразни изводи за неоснователност на исковете. Като порок на решението касаторът сочи и липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по акцесорния иск за заплащане на обезщетение /лихва/ за забава в размер на 6 751.70 лв. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Ответникът по касация „Дип Богдан“ ЕООД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в отговор от 14.09.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С решение от 15.10.2019 г. по гр. д. № 830/2018 г. на Районен съд - Пирдоп са отхвърлени като недоказани и неоснователни предявените от „Кос Хол - 1“ ЕООД против „Дип Богдан“ ЕООД искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 20 113.88 лв. - авансово платена сума за доставка на дървен материал, претендирана като недължимо платена по развален договор за покупко - продажба на дървен материал от 2015 г., и 6 751.70 лв. - обезщетение /лихва/ за забава за периода от 01.09.2015 г. до 15.11.2018 г., както и предявения в условията на евентуалност иск с определена правна квалификация чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 26 685.58 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неизпълнение на договора. Сезиран с въззивна жалба от дружеството - ищец, Софийски окръжен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и евентуалния иск за сумата 20 113.88 лв., квалифициран с правно основание чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД, и е обезсилил решението в частта по евентуалния иск за разликата над сумата 20 113.88 лв. до сумата 26 685.58 лв. като е прекратил производството по делото в тази част. За да потвърди решението на първата инстанция в частта относно исковете по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е направил извод, че от доказателствата по делото не се установява виновно неизпълнение на задълженията на ответника - продавач за прехвърляне на собствеността и за предаване на стоката, предмет на сключения между страните договор за продажба на дървесина от 2015 г., поради което за ищеца не е възникнало право да развали едностранно договора и да претендира връщане на остатъка от авансово платената цена в размер на 20 113.88 лв. При произнасяне по исковете въззивният съд е изходил от характеристиката на сключения между страните договор - търговска продажба по смисъла на чл.327 ТЗ, и с оглед отсъствието на уговорки относно мястото на изпълнение е приел, че предаването на стоката, предмет на продажба, е следвало да се извърши в седалището на длъжника /продавача/ към момента на пораждане на задължението. Като е съобразил, че седалището на ответника - продавач се е намирало в [населено място] и че според показанията на свидетеля К. практиката между страните е била ищецът да товари дървения материал на свой собствен превоз в склада ответника или в гората, където е добиван, съдът е приел, че за прехвърляне на собствеността и предаване на дървесината, срещу която е платена авансово сумата 20 13.88 лв., е било необходимо ищецът да отиде на мястото, където се е намирала дървесината, за да я получи. В подкрепа на извода, че ответникът е имал готовност да предаде стоката, съдът се е позовал и на показанията на свидетеля Й., който е обяснил, че от 2015 г. дървесината се намира в склада на ответника, но ищецът не я е вдигнал и по време на разглеждане на делото. В зависимост от преценката, че ответникът - продавач не е неизправна страна по отношение на задълженията си за прехвърляне на собствеността и за предаване на стоката, въззивният съд е отрекъл отправеното от ищеца с писмо от 15.11.2018 г. изявление за разваляне на договора да е породило правни последици и авансово платената цена да подлежи на връщане по правилата за неоснователно обогатяване. Отхвърлянето на главния иск е предпоставило разглеждане на евентуалния иск за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договора, квалифициран от първоинстанционния съд с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД. Съобразявайки твърденията в исковата молба, че обезщетението се дължи като последица от неизпълнението на договора, довело до неговото разваляне, въззивният съд е приел, че правилната правна квалификация на иска е по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД, но доколкото отговорността за вреди от разваляне на договора не обхваща самата престация на кредитора /в случая - авансово платената цена/, искът подлежи на отхвърляне като неоснователен. При разглеждане на евентуалния иск въззивният съд е констатирал, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 20 113.88 лв. до сумата 26 686.58 лв. Недопустимостта е мотивирана със съображения, че с исковата молба, уточнена с допълнителна молба от 22.01.2019 г., ищецът е поискал в случай на отхвърляне на главните искове ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 20 113.88 лв. като обезщетение за вреди от неизпълнението на договора, довело до неговото разваляне, а сумата 6 751.70 лв. е претендирана като обезщетение за забава. Предвид конкретизацията на исковата претенция въззивният съд е преценил, че евентуалният осъдителен иск е предявен за сумата 20 113.88 лв. и че отхвърлянето му за разликата до 26 685.58 лв., представляваща самостоятелна претенция за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД /по която няма произнасяне в първоинстанционното решение/, е недопустимо. В съответствие с тази преценка въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в счетената за недопустима част и е прекратил производството в тази част. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1. Допустимо ли е, при забава на кредитора, длъжникът за задържи получената авансово заплатена цена по смисъла на чл.334 ТЗ, като по този начин се освободи от по-нататъшно изпълнение на задълженията си по договора за търговска продажба /противоречие с решение № 15/04.05.2011 г. по т. д. № 1575/2009 г. на ВКС, IV чл.270, ал.3, изр.2 ГПК г. о./; 2. Към кой момент на делото съдът е длъжен да установи действителното правно положение между страните /противоречие с решение № 117/21.05.2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. на ВКС, II г. о., и решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, II г. о., и решение № 2/09.02.2017 г. по гр. д. № 2947/2016 г. на ВКС, IV г. о./. Първият формулиран въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, и по отношение на него не е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Във въпроса се съдържа последователно поддържаната от касатора теза, че ответникът - продавач е в забава на задължението си за прехвърляне на собствеността и предаване на количеството дървесина, срещу която е получил авансово сумата 20 113.88 лв., но тази теза не е възприета от въззивния съд. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът не е неизправна страна по договора за покупко - продажба на дървесина и че не е налице виновна забава от негова страна за предаване на дължимото количество дървесина, тъй като дървесината се намира в склада му на разположение на ищеца - купувач и с оглед приложимите към договора правила за определяне мястото на изпълнение купувачът е следвало да отиде на място, за да я получи. Признаването на право за длъжника да задържи авансово платената цена е обусловено от извода, че същият не е в забава на задължението си за предаване на дървесината, предпоставяща разваляне на договора с последиците по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, и противно на твърдението на касатора, не е съпътствано с освобождаване на длъжника от изпълнение на дължимата престация. Въззивният съд не е обсъждал основателността на исковите претенции в аспекта на забавата на кредитора и освобождаването на длъжника от отговорност чрез предаване на дължимото за пазене в подходящо място. След като въззивното решение не съдържа произнасяне относно приложението на чл.95 ЗЗД към спорното правоотношение, не би могло да се приеме, че то е постановено в противоречие с с практиката в решение № 15/04.05.2011 г. по гр. д. № 1575/2009 г. на ВКС, IV г. о., касаеща освобождаването на длъжника от отговорност при забава на кредитора. Вторият въпрос е зададен хипотетично и не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а с оглед мотивите към обжалваното решение цитираната във връзка с него практика на ВКС е неотносима към разрешения от въззивния съд правен спор. Касаторът е обяснил значението на въпроса за изхода на делото със съображения, че ответникът не е ангажирал доказателства, че е бил в състояние да изпълни поетите с договора задължения до приключване на устните състезания, но въпреки това въззивният съд не е забелязал факта на неизпълнението. Посочените съображения не намират опора в мотивите към решението, в които въззивният съд, кредитирайки показанията на свидетеля Й., е направил извод, че и по време на разглеждане на делото във въззивната инстанция дължимото количество дървесина се намира в склада на ответника и че за предаване на дървесината е необходимо ищецът да отиде на място, за да я получи. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на съдебната практика, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с довод, че „неправилността на съдебния акт е явна, след като въззивният съд е приел, че е допустимо ответникът да задържи получената от ищеца парична престация, без да изпълни никакво свое задължение“. Освен, че представлява некоректна и невярна интерпретация на решаващите изводи на въззивния съд, поддържаният довод не насочва към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Не е осъществено и основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, поддържано по отношение на частта от въззивното решение, с която е обезсилено частично решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на евентуалния иск за разликата над сумата 20 113.88 лв. до сумата 26 685.58 лв. За да обезсили решението, въззивният съд не е ревизирал определената съобразно чл.70 ГПК цена на евентуалния иск, както неоснователно поддържа касаторът. От обстоятелствената част и петитума на исковата молба, поправена по реда на чл.129, ал.1 ГПК, въззивният съд е установил, че искът е предявен за сумата 20 113.88 лв., а разликата от 6 751.70 лв. е претендирана от ищеца с отделен иск - като лихва за забава по см. на чл.86, ал.1 ЗЗД. Извършената от въззивния съд преценка относно броя и размера на заявените като евентуални искове не създава предположение за недопустимост на обжалваното решение, поради което решението не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 1 110 лв. - адвокатско възнаграждение, платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 03.09.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,