Определение № 761 от 23.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 476/2014 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1750 от 09.08.2013 г. по т.д. № 272/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1192 от 18.03.2010 г. по т.д.№ 783/2003 г. на Софийския градски съд, І г.о., 12 състав за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.390 ТЗ (отм.) във вр. с чл. 403 ТЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД за сумите 99 615.82 лв. и 5 000 лв., както и евентуално предявените срещу ЕТ Д. В. Д. с фирма „Д.-Д. В.”, [населено място] обективно съединени искове по чл. 373 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, заявени в същия размер. В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на решението в нарушение на процесуалния и материалния закон. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е позовал на непредявено от ответниците правоизключващо възражение, игнорирал е доказателствената сила на представената по делото товарителница, въпреки липсата на предприети действия по оспорването й, неправилно е разпределил доказателствената тежест, като е възложил в негова тежест да доказва височината на превозвания товар, отказал е събирането на доказателства – съдебно-счетоводна експертиза за установяване размера на разходите, направени за възстановяване на повредения при превоза и застрахован при предпочитания ответник товар, както и на свидетелски показания за установяване на действителното извършване на възстановителни работи на изделието и техния вид, за установяване на обстоятелствата по натоварването му в превозното средство, общата му височина и тази на ремаркето. Поддържа, че въззивният съд безкритично е възприел изводите на вещото лице относно височината на ремаркето, направени въз основа на интернет сайта на компанията-производител, достоверността на която информация сам бил отрекъл в съдебно заседание, като оспорил данните, отразени в издаденото от МВР, сектор „Пътна полиция”, че използваното полуремарке е с предназначение „контейноровоз” с твърдението, че същите са неистински, като счита, че в резултат на това нарушение е направен извода, че причината за щетата е в размерите на товара, надвишаващи посочените в товарителницата. Счита, че като е приел a fortiori, че занижените размери на извънгабаритния товар, посочени в искането за издаване на разрешение за превоз от И. представляват невземане от застрахования на необходимите мерки за запазване на товара по смисъла на чл.388 (отм.)ТЗ, което съставлява основание за отказ от плащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд недопустимо е разширил приложното поле на цитираната разпоредба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване е аргументирано с наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. От ответниците по касация отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил от [фирма], в който възразява срещу допустимостта на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че нормата на чл.388 от ТЗ (отм.) вменява в задължение на застрахования да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди (ал.1), вкл. и да спазва предписанията на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за тяхното настъпване. По аргумент a fortiori, когато посочените от самия застрахован данни за параметрите на превозвания извънгабаритен товар (в частност, за неговата височина), пред административния орган, който е разрешил превозването му по посочения маршрут, е станал причина за настъпване на увреждането- удара на горната част на конструкцията в долната част на моста, застрахователят може да откаже заплащането на обезщетение. Посочено е, че от събраните по делото доказателства убедително се установява, че причина за предизвикване на произшествието е несъответствието на действителната височина на превозваната конструкция с параметрите по конструктивната проектна документация, съответно тази, посочена в заявлението за разрешаване на превоза и в самото разрешение, издадено от ИА“Пътища“, което обусловило изводите му, че предявените срещу застрахователя искове са неоснователни. За да потвърди решението на първоинстанционния съд и в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените като евентуални искове с правно основание чл. 373 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД против превозвача, въззивният съд се позовал на нормата на чл.373, ал.1 от ТЗ, която изключва отговорността на превозвача за повреждането на товара, ако вредата се дължи на качествата на последния. Изложени са съображения, че несъответствието между действителната височина на металната конструкция и размерите на същата, посочени в конструктивната документация, в заявлението за издаване на разрешително за извършване превоза и в самото разрешение, представлява именно такова качество, което е съществено за нормалното осъществяване на превоза и е обусловило настъпването на увреждането. Извън горното съдът изложил и по отношение на двата иска, че в производството по делото пред двете инстанции ищецът не е установил с противопоставими на ответниците доказателства вида и обема на вредите, обезщетение за които претендира, тъй като същите не са установени от посочения в договора за застраховка авариен комисар, като по този начин те предварително са се съгласили, че съставените от това трето лице документи имат обвързваща ги доказателствена сила относно механизма на настъпване на застрахователното събитие и вида и обема на причинените вреди, каквато те като частни свидетелстващи документи по дефиниция не притежават. Изтъкнато е, че в случая аварийният протокол № 145/17.07.2002 г., в който са описани повредите на конструкцията, констатирани при първоначалния оглед, е съставен от друго лице, поради което и съобразно чл.144 от ГПК (отм.), той не притежава обвързваща застрахователя материална доказателствена сила по отношение на удостоверените с него обстоятелства, доколкото такава не произтича нито от уговореното между страните по застрахователното правоотношение, нито от закона. По същите съображения този протокол бил непротивопоставим и на превозвача, което се отнасяло и до акт за брак № 3/3.07.2002 г. и за справките за вложени материали и труд, удостоверяващи изгодни за ищеца факти и като свидетелстващи частни документи, се ползват само с формална доказателствена сила. Видът и обемът на вредите не били установени и от заключението на техническата експертиза и от това на тройната оценителна експертиза, приета във въззивното производство от 19.10.12 г., тъй като и двете експертизи изготвили заключенията си въз основа на аварийния протокол, на акта за брак, на справките за вложени материали и труд, като тройната експертиза е дала заключение относно целесъобразността на извършените работи, респ. на сторените разходи, но не и за наличието на вредите, доколкото по делото липсвали други доказателства, въз основа на които тези обстоятелства могат да бъдат установени по несъмнен начин. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация. Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите; 1./ Какъв е характера на задължението на застрахования за предпазване на застрахованото имущество от вреди по смисъла на чл.388 (отм.) ТЗ и представляват ли действия по посочване на данни за извънгабаритния товар неизпълнение на това задължение; 2./ Необходимо ли е за да се приложи чл.388 (отм.) ТЗ, преди настъпването на щетите застрахователят да е указал на застрахования какви мерки да предприеме с цел предпазване на застрахованото имущество и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „Допустимо ли е застрахователят напълно или частично да откаже изплащане на обезщетение в хипотезата на чл.388 (отм.) ТЗ”. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа по въпросите 1.”Представлява ли размерът на товара негово „качество” по смисъла на чл.373 ТЗ; 2./ „Дали качество на товара по чл.373, ал.1 ТЗ е равнозначно на „недостатък” или обратното” и 3./ „Може ли превозвачът да се освободи от отговорност, ако такова „качество” на товара му е било известно при натоварването”. Настоящият състав приема, че поставените въпроси, относими към отговорността на застрахователя, макар и значими, не са единствено обуславящите за изхода на спора, предмет на главния иск, тъй като основното съображение на въззивния съд за неговото отхвърляне е, че видът и обема на вредите, чието обезщетение се претендира, не са установени от ищеца от посочения в договора за застраховка авариен комисар, а съставеният такъв от трето лице му е непротивопоставим. Въпрос, свързан с този основен извод на съда не е поставен, което налага да се приеме, че допускането на касационно обжалване по формулираните въпроси, свързани с този иск не би довело до резултат, различен от постановения с обжалваното решение. Преценени мотивите на въззивното решението обосновават извод, че формулираните в изложението въпроси 1./”Представлява ли размерът на товара негово „качество” по смисъла на чл.373 ТЗ и 3./ „Може ли превозвачът да се освободи от отговорност, ако такова „качество” на товара му е било известно при натоварването” са обусловили решаващите изводи на съда по спора, предмет на евентуалния иск и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е доказана обаче допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като представеното от касатора Решение № 9 от 29.12.2010 г. по в.т.д.№ 70/2010 г. на Разградския окръжен съд, което с Определение № 770 от 05.12.2011 г. на ВКС по т.д.№ 403/2011 г., ІІ т.о., ТК не е допуснато до касационно обжалване, е постановено при друга фактическа обстановка и поставените въпроси не са били обсъждани, което се отнася и до Решение № 59 от 05.03.2013 г. по в.т.д.№ 662/2012 г. на Варненски апелативен съд, за второто от които освен това няма данни да е влязло в сила, поради което не се включва в практиката на съдилищата, която обективно би могла да бъде източник на твърдяното противоречие и не подлежи на обсъждане от ВКС, според задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение