Определение № 6012 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба Многопрофилна болница за активно лечение "Света Петка" АД, [населено място], чрез адвокат К. Г., срещу решение № 1368 от 30.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 471/2024г. на Апелативен съд – София, в частите, с които е потвърдено решение № 57/29.11.2023 г. на Окръжен съд - Видин, постановено по гр.д. № 364/2019 г., за осъждане на МБАЛ „Света Петка“ АД, [населено място], да заплати на Й. Т. Я., Ая Т. Я. и П. Т. Я. сумите в размер на по 90 000 лв., представляващи разликата над 110 000 лв. до пълните присъдени размери от по 200 000 лв. за обезщетения за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на майка им, настъпила на 15.10.2014 г. в болничното заведение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 09.10.2016 г. до окончателното им изплащане.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ответника МБАЛ "Света Петка" [населено място] – "ДЗИ Общо Застраховане" ЕАД.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че присъдените обезщетения не отговарят на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, тъй като са прекомерни и несъответстващи на действително претърпените неимуществени вреди. Поради това се иска отмяна на решението в обжалваните му части и отхвърляне на исковете за тези суми. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК са поставени следните процесуалноправни въпроси:

1. При претенция за неимуществени вреди и предвид критериите за справедливост, визирани в чл. 52 от ЗЗД, допустимо ли е искът да бъде уважен напълно в пълния претендиран размер, без да е налице налична медицинска документация и без изготвена съдебно-медицинска експертиза, с които да се докаже един от елементите на неимуществените вреди, а именно влошено здравословно състояние на ищеца, като се има предвид, че при произнасянето си съдът следва да отчете характера на увреждането, обстоятелства и начина, свързани с причиняването му, допълнителното влошаване на здравето, моралните страдания, възможностите за пълно оздравяване или остатъчните последици за в бъдеще, търпените от увреждането болки, страдания и дискомфорт ?

2. Допустимо ли е искът да бъде напълно уважен, при липсата на писмени доказателства за здравословното състояние на ищеца, само въз основа на ангажираните гласни доказателства ?

От ответниците по жалбата Й. Т. Я., Ая Т. Я. и П. Т. Я., действащи чрез своя баща и законен представител Т. Т. Я., чрез адв. М. П. и адв. К. Н., е постъпил писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от ответник по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по искове с цена на всеки един от тях над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 202/2019 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, д-р В. Е. като оператор – ръководител на операционен екип „лекар – ординатор акушер - гинеколог“ в А. при МБАЛ „Света Петка“ АД, [населено място], е признат за виновен за причиняване на смърт на родилката Д. Й. на 15.10.2014 г. при планово „Секцио Цезареа“ поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - упражняване на медицинска професия „лекар“, като е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 НК. Прието е, че при оперативното израждане д-р Е. е нарушил нормативно предписано поведение, регламентирано в т. 1 „Акушерска спешност“, т.1.2 от дял V, гл. 15 „Специални изисквания за качеството на медицинската помощ при акушерска спешност“ на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, приет с Наредба № 12/21.07.2014 г., т. 9 и т. 10 от раздел 2 „ Организация на диагностичната и лечебна дейност и на грижата за пациентите“ от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на отделение „АГ“ при МБАЛ В., както и чл. 80 от Закона за здравето, съгласно който качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и правилата на добрата медицинска практика, утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 ЗСОЛЛДМ, и чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗ – нарушил е принципите за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, тъй като не е преценил изцяло оперативния риск; не е взел своевременно единственото правилно решение по отстраняване на матката на пациентката, след като е установил затруднения при отстраняване на част от прирастналата плацента; не е поставил контролни дренове, за да следи за наличие на кръвоизливи; не е наблюдавал пациентката непосредствено след цезаровото сечение и е реагирал твърде късно при късно разчетена и интерпретирана кръвна картина от последващото раждането изследване. Със задължителна сила е установено, че в резултат на това поведение на лекаря е настъпила смъртта на родилката.

Въззивният съд е приел, че фактическият състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД е осъществен, а единственият спорен въпрос, пренесен пред въззивната инстанция, касае справедливия размер на дължимите обезщетения за неимуществени вреди.

Прието е, че ищците са деца на починалата Д. Й., като Й. и Ая Я. са била съответно на 4 г. и 5 м. и на 1 г. и 9 м. в деня на смъртта на майка им, а П. Я. е роден в същия ден в хода на проведената операция на родилката по израждането му. За установяване на претърпените от тях неимуществени вреди са събрани само гласни доказателства чрез разпит на 10 свидетели. Относно наведеното от МБАЛ „Света Петка“ АД, [населено място], възражение в тази насока, въззивният съд е приел, че законът не установява правила, които обвързват съда да приеме за доказан определен факт въз основа на свидетелски показания, а формирането на вътрешното убеждение за това кои факти са доказани въз основа на показанията става въз основа на тяхната преценка от съда. Съгласно чл. 172 ГПК показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Въззивният съд е приел, че фактът, че по делото не е допуснато изслушване на съдебна психологическа и/или психиатрична експертиза, не може да се интерпретира в посока недоказване на търпените от ищците вреди. След като за изясняване на възникнали по делото въпроси не са били необходими специални знания, не е имало основание за назначаване на вещи лица.

Въззивният съд е приел, че според събраните свидетелски показания Й. помни майка си и и страда от нейната липсата. За да я компенсира, тя прегръща близки жени; често се затваряла в себе си; чувствала се непълноценна; плачела на рождения ден на брат си и при вида на родители с деца. Другите две деца, въпреки че не помнят майка си, също страдали много от липсата на майчината грижа. Ая отказвала да се храни; будила се насън с писъци „мама“; плачела след непознати жени; не искала да излиза; отказвала да общува в детската градина; усамотявала се; плачела, когато вижда деца с родители; прегръщала учителките и леличките в детската градина. П. никога не е прегръщан и обгрижван от своята майка и постоянно питал защо я няма; изпитвал страх и несигурност при общуването си с деца и родителите им; казвал, че и той иска да има майка; връщал се натъжен от детски празници; споделял, че няма майка да го закриля при пререкания с други деца; казвал „мамо“ на гледачката Т. Ц., както и на баба си Й., като изпитвал панически страх последната да не почине. И трите деца редовно посещават гроба на майка си, за да се чувстват близо до нея; привързани са към свидетелката Ц. - тяхната детегледачка, в която виждали майка и особено мъчително преживяват празника на майката - осми март; не желаят да празнуват рождените си дни, тъй като това им напомня, че нямат майка; освен това и тримата посещават родния дом на майка си и се интересуват за детството й.

Съдът е възприел свидетелските показания като последователни, логични и правдоподобни, като е посочил, че отношенията на свидетелите с ищците не изключва обективността им. Прието е, че няма основание при критичния им анализ съдът да не им даде вяра, въпреки че са дадени от лица от близкия, включително и семеен, кръг на децата. С оглед обстоятелствата, за които се свидетелства, именно близките до децата имат лични впечатления за отражението върху живота и развитието им на най-голямата загуба в живота им. Изложени са мотиви, че въз основа на събраните свидетелски показания са установени страданията на деца, останали в невръстна възраст без базисния източник на сигурност за едно дете; изпитваният от тях страх от изоставяне от близки хора и състоянието на тревожност; усещането за трайна непълноценност и проявата на изключителна нужда от обич от околните; необходимостта от физическа близост и търсенето на фигура на близка жена, заместваща липсващата майчина ласка; затрудненията в общуването им, както и тъгата, която изпитват при всеки празник, включително и на осми март, който им напомня, че са без майка. Посочил е, че мъката на най-голямото дете Й. е свързана и с конкретните спомени за внезапно и безвъзвратно изчезналата от живота ѝ майка. За другите две по-малки деца тя е свързана с невъзможността за задоволяване на основните им потребности от основната фигура на привързаност и основния обгрижващ и откликващ на нуждите родител за един човек в най-ранното му развитие и оттук усещането за несигурност, непълнота и постоянна липса в живота им. Съдът е отчел, че през целия си живот П. ще свързва рождения си ден със смъртта на своята майка, а липсата на базисната за човешкото развитие връзка майка–дете ще съпътства и тримата при изграждането на всички следващи ключови през живота им връзки. След извършена преценка на релевантните обстоятелства съобразно разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г., съдът е приел, че справедливите обезщетения, възлизат в размер на по 200 000 лв. за всеки от ищците.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, които са сходни и обобщени се свеждат до въпроса дали претенциите за неимуществени вреди, предвид критериите за справедливост, визирани в чл. 52 ЗЗД, могат да бъдат уважени в пълния претендиран размер, без да са налице писмени доказателства (медицински документи) и съдебно-медицинска експертиза за установяване на един от елементите на неимуществените вреди – влошено здравословно състояние, като тези вреди се приемат за установени само въз основа на събраните свидетелските показания. По поставените въпроси не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по тях е налице практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване.

В ППВС № 4/23.12.1968 г. е разяснено, че по силата на чл. 45 и сл. ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случаите на увреждането пострадалият понася болки и страдания, които пораждат за него правото да търси неимуществени вреди. В правната теория неимуществените вреди също се определят като болки и страдания (негативни психически преживявания), които търпи или ще търпи увреденият. В посоченото постановление и създадената въз основа на него последваща практика на ВКС се приема, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, но във всички случаи на претърпени неимуществени вреди от настъпила от деликт смърт на близък родственик следва да се съобразят някои общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, вида и обема на причинените неимуществени вреди, тяхната интензивност и продължителност и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество при отчитане на икономическите условия в страната.

Приема се също в практиката на ВКС /решение № 38 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2017 г., IV г. о./, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска и в тежест на ищеца е докаже всяко свое негативно изживяване. В решение № 446 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1375/2010 г., IV г. о. е посочено, че след като съдията няма необходимите специални знания, доказването на размера на претърпените неимуществени вреди при трудова злополука налага назначаване на съдебно-медицинска експертиза за установяване на характера на телесната увреда и механизма на получаването й, както и за оздравителния период.

В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС се е произнесъл по съществото на спора като е съобразил, че в исковата молба не са наведени твърдения, че здравословното състояние на ищците е влошено вследствие настъпилата смърт на тяхната майка, поради което и не е било необходимо събиране на доказателства за установяване на това обстоятелство. В съответствие с разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. и последващата трайно установена практика на ВКС въззивният съд е определил размера на обезщетението, за неимуществените вреди, като е посочил правнорелевантните факти за определянето им, както и доказателствата, въз основа на които намира за установени тези факти. В допълнение следва да се посочи, че свидетелските показания са недопустими в изрично уредените хипотези на чл. 164 ГПК, като няма законова забрана претърпени неимуществени вреди да бъдат установени само въз основа на свидетелски показания.Поради изложеното по поставените въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С подадения отговор на касационната жалба е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено едно адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита пред касационната инстанция в полза на адв. М. П.. С оглед изхода на делото и съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, настоящият състав намира, че за оказаната безплатна защита срещу касационната жалба се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв., което следва да се присъди в полза на адв. М. П..

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение