Определение № 4060 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4724/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 424/12.12.2022 г. по гр. д. № 801/2021 г. Софийският окръжен съд е осъдил М. А. У. и М. Д. Б. да заплатят солидарно на А. А. М., действащ лично и със съгласието на своите родители А. А. М. и Н. Г. С., на основание чл. 48, ал. 1 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата 18 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания от лицева травма, покриваща по критерии средна телесна повреда, състояща се в двуполюсно открито счупване на долната челюст, причинена в [населено място] от ненавършилия към 27.01.2021 г. пълнолетие техен син Л. А. М., както и сумата 3 317.85 лева - имуществени вреди, изразяваща се в разходи за лекарства, рентгенови услуги и ортодонтско лечение, ведно със законната лихва върху сумите от датата на деликта - 27.01.2021 г., до окончателното им изплащане; отхвърлени са исковете за неимуществени вреди за разликата над 18 000 лева до предявения размер от 30 000 лева, както и за имуществени вреди за разликата над 3 317.85 лева до предявения размер от 3 686.52 лева.

С решение № 835/19.06.2023 г. по гр. д. № 490/2023 г. Софийският апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 8 000 лева, или за разликата над 10 000 лева до присъдените 18 000 лева, както и и е отхвърлил иска за обезщетение за имуществени вреди за сумата 1 489.59 лева, или за разликата над 1 828.26 лева до присъдените 3 317.85 лева; първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която исковете за уважени за сумите 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и 1 828.26 лева обезщетение за имуществени вреди.

Въззивният съд е приел липсата на спор относно фактите, изложени в исковата молба, че на 27.01.2021 г. в [населено място] около 14:00 ч. синът на ответниците Л. М. - тогава на 15 години, заедно с връстниците си Р. Х., Я. З., Й. Й. и ищеца, отишли да се пързалят с шейни. Л. бил със своя велосипед, бутан от свидетеля Х.. Както седял на една от шейните, дърпана от Л., А. слязъл и изритал предната капла на колелото, като изкривил няколко спици и го нарекъл „заек“. Л. видял извършеното от А. и казал: „сега ще видиш какво ще стане“, след което нанесъл удар с ръка по лицето на ищеца.

Съдът е посочил, че тази фактическа обстановка се потвърждава и от събраните в хода на производството гласни доказателства, а е установена и по воденото срещу Л. М. наказателно производство за престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 4 НК по пр. пр. № 82/2021 г. по описа на РП-И. (ДП № 23/2021 г. по описа на РУ – И.), което е прекратено с постановление от 14.06.2021 г., а материалите по делото са изпратени на Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни - [община], за налагане на възпитателна мярка спрямо непълнолетния извършител. С решение № 9/26.11.2021 г. по възпитателно дело № 9/2021 г. комисията е наложила на Л. М. възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 1 ЗБППМН - предупреждение, и по чл. 13, ал. 1, т. 3 от с. з. - задължаване да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението към/при училищния психолог до края на учебната година 2021/2022 г.

По делото не е спорно и, че непълнолетният извършител живее при родителите си, които упражняват спрямо него родителските права.

Въззивният съд е приел, че оспорваната от ответниците причинна връзка между увреждащите действия на Л. и търпените вреди от А. се установява пряко от неоспорената съдебно-медицинска експертиза, според която в резултат на нанесения юмручен удар в дясната част на долната челюст на А. е настъпило травматично увреждане, изразяващо се в двуполюсно открито счупване на долната челюст. Увреждането е констатирано от проведено КТ изследване на 27.01.2021 г. в болница „Св. Е.“ в [населено място]. От експертизата се установява, че А. е постъпил на 28.01.2021 г. за лечение в Александровска болница, Клиника по лицевочелюстна хирургия, където е претърпял оперативна интервенция и е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза на фрактурите на долната челюст. Наложена е междучелюстна фиксация. Приложена е и медикаментозна терапия. Изписан е на 04.02.2021 г.

Въззивният съд е приел, че ответниците - родители на непълнолетния, не са упражнили надзор над детето си и не са положили онези грижи за правилното му възпитание, които конкретно са се изисквали, в резултат на което се е стигнало до инцидента, при който в следствие на необмислената постъпка и занижен контрол над своите действия непълнолетният е причинил травмата, покриваща по критерии средна телесна повреда, състояща се в двуполюсно открито счупване на долната челюст на ищеца, поради което е налице основание по чл. 48, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на тяхната отговорност.

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е споделил изводите в първоинстанционното решение относно конкретно установените вредоносни последици, вида и характера на увреждането - двуполюсното открито счупване на долната челюст; претърпяната оперативна интервенция; значителните по интензитет болки и страдания в рамките на възстановителния период от около два месеца, които постепенно отшумявали; неудобството от употребата основно на течна храна поради невъзможността за дъвчене, установено от приетата по делото медицинска експертиза и от показанията на свидетелите М. (баба на пострадалия) и Е. (работеща в ортодонтската клиника, където е провеждано лечение на ищеца, предхождащо инцидента); съобразени са и продължителността и интензитета на болките, трудното общуване, нуждата от психологическо лечение, негативното отражение върху психиката на пострадалия, продължителното му отсъствие от училище и липсата на контакт с връстниците, младата му възраст - 13 години към датата на инцидента. Съдът е посочил, че по този начин са съобразени указанията, дадени в т. II на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и последвалата практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД, като определеният от първоинстанционния съд размер от 20 000 лева е достатъчен да репарира всички търпени от ищеца неимуществени вреди, тъй като е съответен на причинената вреда и поради това се явява справедлив. Следва да се държи сметка и за това, че предмет на иска е обезщетяване на болките и страданията, търпени от детето, но не и тези, които са претърпели родителите му във връзка със същия инцидент.

По отношение на размера на обезщетението за имуществените вреди въззивният съд е съобразил събраните от първоинстанционния съд доказателства за извършени разходи за лечение, които възлизат на сумата 3 656.51 лева, който размер не е оспорван от страните.

По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца въззивният съд е приел, че в случая необузданата реакция на пострадалия, изразяваща се в безпричинното ритане на колелото и изкривяването на спиците му, както и провокативното му поведение, вкл. отправянето на обида, от една страна, и последвалата такава реакция от страна на деликвента - удара в лицето на ищеца, са еквивалентни. Безпричинната проява на агресия, особено в тази възраст, нормално предизвиква реципрочно поведение. За конкретната проява е характерна типичната емоционална импулсивност и внезапност. Причинно-следствената връзка се състои в това, че ако пострадалият нямаше такова поведение, вредите не биха настъпили изобщо. В причинно-следствения континуум действията на двете деца са равноценни. Поради изложеното въззивният съд е приел, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, че съпричиняването на вредите от страна на ищеца и от детето на ответниците е в размер на 50/50. Съпричиняването на вредоносния резултат, от своя страна, влече редуциране на обезщетенията, съответно - на това за неимуществени вреди до размер на 10 000 лева, и за имуществени вреди - до размер на 1 828.26 лева. До посочените размери обжалваното решение е потвърдено, а за разликата над тях - отменено и исковете са отхвърлени.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни. Жалбите са подадени в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

По касационната жалба на ищеца:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца са поставени следните въпроси, по които според него е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал - по този въпрос се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о., решение № 166/03.08.2011 г. по гр. д. № 1065/2010 г. на III-то г. о., и решение № 221/15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на I-во г. о.;

2. Може ли въззивният съд за първи път в мотивите към решението си да приеме за безспорен конкретен факт, без преди това същият да е бил обявен за такъв от първоинстанционния съд, или без преди това въззивният съд да се е произнесъл с определение, с което да уведоми страните по делото, че този факт се изключва от предмета на доказване- според касатора обжалваното решение противоречи на решение № 74/25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 4/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 41/09.07.2020 г. по гр. д. № 1607/2019 г. на ВКС, II-ро г. о.;

3. Допустимо ли е съдът да изгради крайните си изводи по съществото на спора, като се позовава на специални познания в областта на науката, за което не е била допусната и приета експертиза, изготвена от компетентно вещо лице - поддържа се противоречие със следната практика на ВКС: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 3, решение № 346/19.02.2018 г. по гр. д. № 619/2017 г. на IV-то г. о., решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на I-во г. о., решение № 446/16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010 г. на IV-то г. о., решение № 139/12.01.2021 г. по гр. д. № 151/2020 г. на III-то г. о., и решение № 50127/01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. на I-во г. о.;

4. При отсъствие на категорични доказателства за причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на реализиране на противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, следва ли да се приеме за безспорно доказано наличието на съпричиняване - поддържа се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на II-ро т. о., решение № 50/27.07.2015 г. по т. д. № 271/2014 г. на II-ро т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на II-ро т. о., решение № 165/26.10.2010 г.по т. д. № 93/2010 г. на II-ро т. о., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/29012 г. на ІІ-ро т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ-ро т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ-ро т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ-ро т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І-во т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ-ро т. о.;

5. При определяне на квотата съпричиняване по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, респективно дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, следва ли съдът да съпостави конкретното поведение на деликвента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки действия/нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат - по този въпрос се поддържа противоречие със следната практика на ВКС: решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I-во т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I-во т. о., и решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на II-ро т. о.

Въпросите са поставени в контекста на оплакванията, че не са обсъдени показанията на св. М., според която причинният процес по реализиране на деликта и последвалия резултат не е започнат от пострадалия, а от деликвента; без да е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване други обстоятелства, извън обявените с определение от съдебното заседание на 08.06.2022 г., съдът в обжалваното решение е приел наличието на такива и въз основа на тях е обосновал извод за доказана причинно-следствена връзка и за съпричинителна деятелност; без да допусне и изслуша експертиза в областта на психологията/педиатрията, и без да обяви на страните, че разполага със специални знания, въззивният съд е формирал извод за наличие на установено по делото съпричиняване, без при това да разполага с цялостен психологичен профил и етап на развитие на пострадалия и на деликвента и без да е доказана пряка и непосредствена причинна връзка между действията на двамата - дали с категоричност действието на пострадалия по изритване на гума на колелото на деликвента несъмнено води до насрещен отзвук - нанасяне на телесна повреда; не е обсъдено, че поведението на пострадалия не се е изразявало в нарушаване на телесния интегритет на деликвента, за да бъде провокиран еквивалентен агресивен отговор; не е изследвано конкретното поведение на всеки един от тях и не е даден отговор с какво и в какъв диапазон е способствал всеки в настъпването на деликта.

Касаторът поддържа още, че разрешаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Трайна и последователна е практиката на ВС и ВКС, включително и посочената от касатора, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти, след тяхната съвкупна преценка и обсъждане на всички доводи на страните. Действително, макар в мотивите към обжалваното решение да е записал, че съобразява и събраните в хода на производството гласни доказателства, въззивният съд в случая не е обсъдил изрично показанията на св. М., според която преди инцидента синът на ответниците непрекъснато блъскал пострадалия, на което последният реагирал по-остро и изритал колелото на деликвента. С това обаче въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като посочената свидетелка няма преки възприятия, а възпроизвежда това, което знае от разказите на брата на пострадалия и неговите родители, които също не са очевидци на случая. Ето защо дадената от нея информация не може да послужи за формиране на друг извод относно началото на причинно-следствения процес на настъпване на увреждането при предявения деликтен иск. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос.

Съдебната практика приема, че при установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид и процесуалните позиции на страните (решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II-ро т. о.), като свидетелските показания се обсъждат и съотнесено към фактическите твърдения на страните и правните им доводи и възражения (решение № 50109/06.12.2022 г. по гр. д. № 4845/2021 г. на ВКС, II-ро г. о.). А в случая изначално няма твърдение извършеното от пострадалия действие да е било провокирано от деликвента, както се твърди в касационната жалба. Фактите, които въззивният съд е приел за безспорни, са посочени в постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу извършителя на деянието, което не е оспорено, не е имало спор по истинността на фактите такива, каквито са отразени в него, дори в исковата молба част от тези факти са възпроизведени. На такива актове като посоченото постановление съдебната практика придава значението на косвено доказателство за осъществяването на релевантни за конкретния спор факти, когато същото не е оспорено (решение № 42/22.01.2024 г. по гр. д. № 4241/2022 г. на ВКС, I-во г. о.). Ето защо не е било необходимо въззивният съд да определя безспорни факти в допълнение към определените от първоинстанционния съд, както смята касаторът. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице и по втория поставен въпрос.

По третия въпрос също не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдебната практика по приложението на чл. 195 ГПК, посочена от касатора, приема, че когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област. В разглеждания случай изложените в обжалваното решение съображения по характеризиране действията на двамата участници в инцидента са обосновани от притежавания от въззивния съд житейски опит, основани са на обичайните проявления, присъщи на възрастта, на която са били двете деца - съответно 13 и 15 години, които не излизат извън общоприетите рамки, поради което назначаването на вещо лице за изясняването на въпроса с помощта на специални знания не е било необходимо.

Поставеният четвърти въпрос изхожда от тезата на касатора за липса на категорични доказателства за причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а оттам - и за наличието на съпричиняване. Тезата е изведена като функция от твърдяното нарушение на практиката на ВКС, залегнало в предходните въпроси, изразило се в липсата на приобщена по делото експертиза за това каква е механогенезата на детските реакции и поведение, която да даде възможност за категоричен извод относно причинната връзка между действията на пострадалия и деликвента, и необсъждането на показанията на св. М. относно началото на причинния процес. По изложените вече съображения касационно обжалване по тези въпроси не може да бъде допуснато, което води до липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос.

По сходни съображения - липса на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по петия въпрос, който изхожда от предпоставката, че въззивният съд не е анализирал поведението на двамата участници в инцидента, тъй като не са взети предвид показанията на св. М., и са възприети факти, които не са били установени в хода на процеса.

Не е налице и поддържаното по всички поставени въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Такива предпоставки касаторът не е обосновал, а и те в случая не са налице. Практиката на ВС и ВКС по първите три въпроса е богата и тя не би могла да бъде променена или осъвременена по повод конкретното дело, а както бе посочено, по четвъртия и петия въпроси касационното обжалване не се допуска поради липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Посоченото основание предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на последното, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаните от страните защитни позиции, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалваното решение не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

Ответниците по исковете - ответници по касационната жалба на ищеца, претендират присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд, но не са представили доказателства да са сторили такива, поради което искането им не може да бъде уважено.

По касационната жалба на ответниците по исковете:

В жалбата си касаторите оспорват наличието на причинно-следствена връзка между осъщественото деяние и телесните увреждания, както и определените от съда размер на справедливото обезщетение на претърпените от ищеца вследствие на деликта неимуществени вреди и принос на последния в размер на само 50%, вместо на 90%. Молят за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове или за чувствително намаляване на размера на присъденото обезщетение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като без да формулират конкретен въпрос, поддържат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и със следната практика на ВКС: решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III-то г. о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на IV-то г. о., решение от 06.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III-то г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III-то г. о., решение № 643/15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV-то г. о., и решение № 111/17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на IV-то г. о., в която са определени основните критерии на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Сочат, че болките и страданията са отшумели сравнително бързо, като не следва да се подценява бездействието на самия пострадал в продължение на дълъг период от време, довело до увеличаване на негативните усещания; че по делото не е доказано по безспорен и категоричен начин наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка и дали периодът на бездействие не е изиграл опосредяваща роля по отношение на крайния резултат; че съдът е допуснал силно надценяване на фактите, свързани с обема и продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания, както и ограничения, както и че неправилно, в отклонение от задължителната практика на ВКС, е оценил приноса на ищеца в размер на само 50%.

Съобразявайки мотивите към обжалваното решение, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване относно критериите за определяне на обезщетението съобразно установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В съответствие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и решения на отделни състави на ВКС въззивният съд е преценил всички обстоятелства по конкретното дело, които имат значение за правилното определяне на справедливия размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди. Съдът е изхождал както от общата идея, заложена в тази практика - че следва да се намери точната мярка на справедливостта, за да може присъденото обезщетение да е в достатъчен размер, без да го надвишава, така и от фактите по делото. Преценени са видът и характерът на увреждането; претърпяната оперативна интервенция; влошаването на здравето на пострадалия - претърпените от него физически и психически болки и страдания; отчетено е значението на продължителността и интензитета на болките и страданията и последиците от получените увреждания. По смисъла на съдебната практика обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съдилищата според установените във всеки отделен случай релевантни за спора обстоятелства след мотивиране размера на обезщетението спрямо конкретното значение на всеки правнорелевантен факт, което в случая е сторено. Доводът на касаторите за неотчетено от съда продължително бездействие на пострадалия, довело до увеличаване на болките и страданията, не намира подкрепа в мотивите към обжалваното решение, в които е прието, че още в деня на увреждането е проведено КТ изследване, а на следващия ден пострадалият е настанен за лечение в Александровска болница. Във връзка с останалите доводи в изложението касаторите не са поставили правни въпроси, поради което само на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато.

При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ищеца следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 300 лева - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 21.09.2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.