Определение № 1141 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1835/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Алианц България“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 477 от 08.09.2023 г. по в. гр. д. № 109/2023 г. на Софийски окръжен съд, в частта, с която е отменено Решение № 272 от 18.10.2022 г. по гр. д. № 879/2021 г. на Районен съд - Костинброд, поправено с постановеното по същото дело Решение № 348 от 22.12.2022г., за отхвърляне на предявения от К. С. Т. срещу ЗАД „Алианц България“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП от 26.09.2020г. за разликата над 5 000 лв. до 15 000 лв., като ЗАД „Алианц България“ АД е осъдено да заплати на К. С. Т. допълнително сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.12.2020г. до окончателното изплащане, както и законна лихва върху вече присъденото обезщетение от 5 000 лв., считано от 04.12.2020г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяната и като последица от това – присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Касаторът излага оплаквания за допуснати нарушение при обсъждането на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който намира за завишен.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.Достатъчни ли са свидетелските показания (влючително на заинтересована страна), за да се приеме за доказан факт, за който не са ангажирани никакви други доказателства ?;

2. Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля, както и да изложи подробни мотиви защо кредитира показанията на един заинтересован свидетел ?;

3. Може ли съдът, след като е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключението на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава нужните специални знания ?;

4. Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?;

Наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси е обосновано с довода, че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в: по въпрос № 1 - Решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 4243/2018 г. на ВКС, II г.о.; по въпрос № 2 - Решение № 50036 от 27.03.2023 г. по гр.д. № 2590/2022 г. на ВКС, I г.о.; по въпрос № 3 - Решение № 310 от 31.12.2019г. по гр.д. № 1166/2019г. на ВКС, IV г. о. и по въпрос № 4 - Решение № 50012 от 21.03.2023г. по т.д. № 180/2022г. на ВКС, II т.о.

Ответникът – К. С. Т., чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за недоказаност на основанията за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователвност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с жалба само от ищцата в отхвърлителната част на обжалваното решение за разликата над 5 000 лв. до 15 000 лв., по спорния във въззивното и в касационното производство въпрос за справедливия размер на обезщетението за претърпените от пътния инцидент неимуществени вреди въззивният съд е установил, че първата инстанция, съобразявайки само комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, в медицинската й част, е взела предвид единствено претърпяната от ищцата гръдна травма, довела до трайно затруднение на движението на снагата за срок от около 1-2 месеца, и пряко свързаните с травмата болки и страдания. След обсъждане на събраните в първоинстанционното производство показания на свидетелката М. П., свекърва на ищцата, въззивният съд е приел, че пострадалата първоначално е била продължително време на легло, за около месец-месец и половина е изпитвала силни болки, трябвало е да лежи само по гръб и да приема обезболяващи, като три месеца след катастрофата - едва през месец декември 2020 г., е могла да се изправя от легнало положение. През времето, през което е трябвало да лежи, ищцата не е можела да се грижи за децата си и за домакинството, които грижи са били поети от свидетелката. За установено също така е прието, че година и осем месеца след инцидента ищцата продължавала да изпитва физически болки при промяна на времето – основно при застудяване, прегърбила се от болката и продължава да ходи така. С мотив, че свидетелката има ежедневни лични и непосредствени впечатления за състоянието на пострадалата и периода на възстановяване, решаващият съд е кредитирал показанията на последната. Доколкото вещото лице, изготвило заключението си единствено на базата на медицинската документация, поради отказ от негова страна да прегледа ищцата и да констатира настъпилото изменение в телосложението й, съобразявайки липсата на насрещни и оборващи доказателства, въззивният съд е приел факта на прегърбване на ищцата за доказан със свидетелските показания. От експертизата е прието за установено, също така, че значителните болки, които е изпитвала ищцата през възстановителния период, определен от вещото лице на 1-2 месеца, без да се изключва възможността за необходимост от по-продължителен период на възстановяване, са били свързани не само с движение, но и с лежане, дишане, кашлица и кихане.

Въз основа на приетата във въззивното производство съдебно-психологическа експертиза решаващият съд е установил, че по време на инцидента ищцата е преживяла силен емоционален стрес и страх за живота и здравето на децата си, които също са пътували в автомобила, който страх се оформил като мощна емоционална доминанта, изводима от инстинкта за майчинство, а емоционалните й изживявания са били засегнати на много дълбоко (инстинктивно) ниво, определило и тяхната интензивност. Изложено е, че в заключението си вещото лице – психолог е пояснило, че ищцата е развила продължителна адаптационна реакция с напрежение, безпокойство, страх за състоянието и прогнозата за здравето на децата си, както и елементи на посттравматичен стрес с оживяване на спомена за преживяното; през възстановителния период К. Т. преживяла емоционални болки и неудобства, свързани най-вече със зависимостта й в ежедневното функциониране от помощта и грижата на други лица, получила и известна загуба на увереност, леко повишен индекс на тревожност и състояние на потисната превъзбуда като последица от инцидента, които последици не били отзвучали напълно към момента на провеждане на психологическото изследване - 25.04.2023 г. (две години и седем месеца след процесното ПТП); при пострадалата е останал травматичен спомен, който се актуализира при възпроизвеждане на спомена за преживяното или на обстоятелства, напомнящи й за него, изпитва напрежение при пътуване с автомобил, особено в присъствието на децата си, както и несигурност при шофиране и затвърдена тревожност, изразяваща се в загриженост и даване на съвети на близки хора преди пътуване с автомобил. Посочено е, че вещото лице не се ангажира с прогнозен срок, в който чувството за преживяното ще отслабва, доколкото при всеки човек това е индивидуално, но е пояснило, че при прегледа ищцата се показала като емоционално стабилен човек, без да се установяват елементи на преувеличаване на преживяното и аргументи на симулация.

Установените от въззивната инстанция обстоятелства досежно физическото и емоционално състояние на ищцата в резултат на катастрофата, които не са били взети предвид от първата инстанция, са мотивирали Софийския окръжен съд да приеме, че претендираното обезщетение от 15 000лв. отговаря на критериите за справедливост, изведени в съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което е отменил първоинстанционния съдебен акт в отхвърлителната му част досежно главницата и е присъдил допълнително сумата от 10 000лв., ведно със законната лихва считано от 04.12.2020г. до окончателното изплащане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Първите три въпроса от изложението са предпоставени от несъгласието на касатора с извода на въззивния съд за получено от ищцата вследствие на процесното ПТП прегърбване, прието за установено само от свидетелските показания, за каквато последица няма позоваване в исковата молба, не се съдържа в представената по делото медицинска документация и в приетото експертно заключение. Следва да се отбележи обаче, че този извод на съда няма самостоятелно и решаващо за спора значение, доколкото решението за присъждане на по-висок от определения с обжалвания акт размер от 5 000 лв. е мотивиран както с пропуска на първоинстанционния съд да обсъди свидетелските показания, установяващи конкретни обстоятелства, свързани с периода на възстановяване на ищцата, режима и начина на лечение, емоционалното й състояние във връзка с нуждата от чужда помощ не само за нейното обслужване, но и за поемане грижите по цялото домакинство и отглеждане на малките й деца, така и на приетото във въззивното производство експертно заключение на допуснатата съдебнопсихологическа експертиза, установяващо релевантни за подлежащия на обезщетяване обем на установените по делото болки и страдания. Освен това, по начина, по който са формулирани, въпросите нямат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в случая отговорите им не биха се отразили на изхода на делото. При допустимост на свидетелските показания като доказателствено средство за установяване на релевантен за спора факт и при липса на други доказателства, поставящи под съмнение съществуването му, отговорът на първия въпрос следва да е положителен, и като такъв не обслужва защитната теза на касатора. В този смисъл е и посоченото от касатора в изложението решение на ВКС при обосноваване допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Въпросът за евентуалната заинтересованост на свидетеля е принципен и особено значим в случаите на обсъждане противоречиви показания на допуснатите за установяване на едни и същи обстоятелства свидетели на двете страни, какъвто не е настоящият случай, като посоченото решение на ВКС е в тази хипотеза, т.е. не е релевантна практика. Въззивният съд е изложил мотиви защо кредитира показанията на свидетелката П., поради което вторият въпрос не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос също не съответства на волята на въззивния съд, доколкото соченото от свидетелката прегърбване на ищцата е ценено от съда като визуално възприемане на промяна в стойката на лицето, за което не е необходимо поставяне на дигноза от специалист. Освен това, както се посочи и по-горе, приетото за установено от въззивния съд прегърбване, за което действително не става ясно дали само е съпътствало възстановителния период или е последица, за каквато обаче ищцата не се позовава в исковата молба, е без решаващо за изхода на спора значение с оглед останалите, обосноваващи присъдения размер установени от въззивния съд търпени болки и страдания вследствия на процесното ПТП.

Последният четвърти въпрос е материалноправен и е относим към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер.При определяне на полагащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; негативното отражение на инцидента върху живота й. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер на 720лв., с ДДС, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК