Определение № 536 от 05.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3971/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Окръжна прокуратура – Бургас против решение № 622/23.07.2025 г. по гр. д. № 832/2025 г. на Окръжен съд – Бургас (ОС – Бургас), VI въззивен граждански състав. Ответникът С. В. В., чрез адв. Х. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частите, с които: 1/ след частична отмяна на решение № 34/21.03.2025 г. по гр. д. № 495/2024 г. на Районен съд – Царево е уважен предявеният от С. В. В. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 924 лв., претърпени в хода на досъдебно производство (ДП) № 108/2017 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ при Софийска градска прокуратура (СГП), пор. № 699/2017 г. по описа на СЗА при СГП, приключило с оправдателна присъда по НОХД № 3594/2017 г. на Софийски градски съд, изменена с решението по ВНОХД № 1055/2019 г. на Апелативен съд - София досежно деянието по чл. 215, ал. 1 НК с преквалификацията му в административно нарушение на чл. 90 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), и обусловило налагането на административно наказание глоба в размер на 1 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която ПРБ е осъдена да заплати на С. В. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., претърпени в хода на горното наказателно преследване срещу него. При служебна проверка допустимостта на касационното производство, настоящият състав на ВКС, III г. о., приема следното. Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение относно произнасянето по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществени вреди с присъждане на сумата от 2 924 лв., предвид цената на тази претенция от 3 000 лв. Съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Касае се за императивна процесуална разпоредба, за чието спазване съдът следи служебно. В описаната част касационната жалба е с недопустим предмет, поради което следва да се остави без разглеждане, а производството по нея да се прекрати. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е постановил обжалвания в разглежданата му част резултат като е установил, че срещу ищеца и още четирима лица е било образувано ДП № 108/2017 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ към СГП, пор. № 699/2017 г. по описа на СЗА при СГП. С обвинителен акт от 26.07.2017 г. ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 339, ал. 1, предл. 2 НК и по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. По така повдигнатото му обвинение е признат за невиновен и оправдан с присъда № 28/04.02.2019 г. по НОХД № 3594/2017 г. на СГС. Присъдата е била предмет на въззивна проверка от Апелативен съд – София, който с решение № 2/06.01.2020 г. по ВНОХД № 1055/2019 г. (влязло в сила на 22.01.2020 г.) я е изменил в частта, в която ищецът е бил признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл. 215, ал. 1 НК и за извършеното от него със същото деяние административно нарушение на чл. 90 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), като на основание чл. 11 ЗАНН, вр. чл. 20, ал. 2 НК му е наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лв. При тези факти второинстанционният съд е приел, че в случая са изпълнени първите две предпоставки от фактическия състав на деликтния иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – повдигнато обвинение за деяния, за които наказателната отговорност на пострадалия не е ангажирана (тъй като за едната част от обвинението е признат за невиновен и оправдан, а за останалата е прието, че подлежи на друга правна санкция – в случая защото деянието е квалифицирано като съставляващо административно нарушение), т.е. същият е установен в своето основание. При определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди е съобразена нормата на чл. 52 ЗЗД и установеният в нея принцип на справедливостта. Отчетени са критериите, възприети в съдебната практика на ВКС при определяне на това обезщетение, а именно: видът и продължителността на мярката за неотклонение; продължителността на наказателното преследване; развитието на наказателното производство; броят на съдебните инстанции, които са разгледали делото и как се отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, конкретните му преживявания и неговото емоционално и психическо състояние; цялостното отражение на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и др. В случая, за да определи справедливия размер на дължимото обезщетение на нематериалните вреди, решаващият състав е съобразил, че срещу ищеца са повдигнати две обвинения, като всяко от тях е за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; общата продължителност на воденото наказателно производство - от три години (за времето от 29.01.2017 г. до 22.01.2020 г.), който срок е възприет като разумен за разглеждането и решаването му; взетата по отношение на ищеца най - лека мярка за неотклонение „подписка“, което не се е отразило на правото му на свободно придвижване; осигуряването му чрез личното явяване пред съдилищата в [населено място] в проведените многобройни съдебни заседания - липсата на твърдения и данни по делото за претърпени от незаконно обвиненото лице вреди в резултат на медийното отразяване на случая в средствата за масова информация. По тези съображения въззивната инстанция е приела, че дължимото обезщетение за засегнатите нематериални блага на ищеца възлиза на сумата от 10 000 лв., която е присъдила като краен резултат. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, когато няма достатъчно данни за техния размер, съобразно нормата на чл. 162, ал. 1 ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по първото питане), решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г.о., решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о., решение № 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I г.о., решение № 237/07.07.2011 г. по гр. д. № 1258/2010 г. на III г.о., решение № 143/05.07.2011 г. по гр. д. № 1070/2010 г. на III г.о. (по второто питане), решение № 64/04.04.2011 г. по гр. д. № 1748/2004 г. на IV г.о., решение № 175/06.06.2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на III г. о., решение № 755/17.11.2009 г. по гр. д. № 4484/2008 г. на IV г.о. (по третото питане). Настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част – относно претендираното обезщетение на неимуществени вреди, до касационен контрол. Осъществени са предпоставки за достъп до касация по поставените материалноправни въпроси за критериите при определяне размера на това обезщетение с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства (т.е. по първите две поставени питания). Те обуславят изхода по делото и формират общо основание за селекция на касационната жалба, както и допълнителното основание с оглед обоснованото отклонение със сочената задължителна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената съдебна практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт в обжалваната с допустима жалба част с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, изразена в решение № 237/07.07.2011 г. по гр. д. № 1258/2010 г. на III г.о., решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I г.о. и решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о. Повдигнатият третия въпрос касае определянето на обезщетение за имуществени вреди и доколкото в тази част касационната жалба е с недопустим предмет като насочена против въззивно решение, което е изключено от обхвата на касационния контрол, той е без значение за селектирането на жалбата в допустимата й част – тъй като не обуславя изхода на делото по претенцията за обезвреда на нематериалните вреди. Затова и не следва да се обсъжда. ПРБ при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК). Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,