Определение № 103 от 25.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1044/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М. срещу определение на Софийски апелативен съд № 541 от 23.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 382/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 30.12.2020 г. по гр.д.№ 12835/ 2020 г. и по този начин е прекратено производството по исковата молба, подадена от частната жалбоподателка против М. С. Ж. за установяване на престъпни обстоятелства. Жалбоподателката поддържа, че съдът постановил акта си без да обсъди действителната фактическа и правна страна на претенцията й. Тя искала установяване на престъпно обстоятелство, състоящо се в злоупотреба с право чрез използване на нередовен от външна страна запис на заповед от наследодателката на ответницата. Въз основа на този запис срещу нея било издадено неправомерно осъдително съдебно решение и й били причинени имуществени вреди. Твърди, че има интерес от установяване на това престъпно обстоятелство, тъй като е недопустимо силата на пресъдено нещо да се крепи на извършено престъпление. Излага също твърдения за допуснати процесуални нарушения в исковото производство, по което срещу нея е издадено влязлото в сила осъдително решение по иск на И. Ж.. Счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига правните въпроси „Допустимо ли е да се прилага директно разп. на чл.130 ГПК за връщане на исковата молба и прекратяване на исково производство, преди съда да е дал указания към ищеца за уточнение и допълване на претенцията си, т.е. преди да задължи ищеца да отстрани нередовността по реда на чл.129 ал.2 ГПК?“ и „Длъжен ли е възз. съд да обсъди в цялост не само твърденията, заявени в частната жалба, но и твърденията за правния интерес на иска по чл.124 ал.5 ГПК, изложени в исковата молба, за да обоснове свои собствени мотиви и преценка при потвърждаване на акта на първоинстанционния съд, или е ограничен от разп.на чл.269 вр. чл.272 ГПК?“. Жалбоподателката счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС), същевременно че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага също твърдение, че обжалваното определение акт е очевидно неправилно. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния Софийски градски съд е образувано гр.д.№ 12835/ 2020 г. по искова молба на А. М. против М. Ж., предявен е установителен иск за престъпни обстоятелства. Твърденията, от които е изведено спорното право, са, че И. Ж. (починала, с единствен наследник по закон М. Ж.) извършила документно престъпление – използване на нередовен от външна страна частен документ, наречен запис на заповед. Въз основа на този нередовен запис на заповед срещу А. М. било образувано исково производство, приключило с постановяване на незаконосъобразно осъдително решение и било проведено принудително изпълнение. При тези твърдения е направено искане за установяване на престъпното обстоятелство. Първоинстанционният съд счел иска за недопустим и прекратил производството по него. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд потвърдил прекратяването. Посочил, че искът за установяване на престъпно обстоятелство е допустим само когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл.24 ал.1 т.2 – 5 ГПК. В случая с постановление на прокурор при СРП било прието, че е налице пречка за възбуждане на наказателно преследване по чл.24 ал.1 т.6 НПК, а ищцата не твърдяла друго основание за допустимост на претенцията й. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият поставен като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос не обуславя обжалвания акт. Съдът не се е произнесъл по него, защото във въззивната частна жалба ищцата не е твърдяла, че собствената й искова молба е нередовна и че първата инстанция е трябвало не да прилага директно чл.130 ГПК, а да й даде указания за уточнение и допълване на претенцията. Освен това никоя от инстанциите, включително настоящата, в рамките на служебните си задължения, не е констатирала нередовност на исковата молба. Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди не само твърденията, заявени в частната жалба, но и твърденията за правния интерес на иска по чл.124 ал.5 ГПК, изложени в исковата молба, е обуславящ. Той обаче няма претендираното значение за точното прилагане н закона и развитието на правото, защото по разрешаването му има установена практика, съобразена при постановяване на обжалвания акт. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК, Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269 изр.2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С ъдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Обжалваният акт съответства на задължителното тълкуване на ВКС, затова по обуславящият правен въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване. Няма такова основание и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Само от неговия прочит не може да бъде установен толкова тежък порок на определението, който да обоснове допускането му до касационен контрол по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд