Определение № 60703 от 20.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 538/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], срещу решение № 260040/06.10.2020г., постановено по в.т.д.№ 296/2020г. от Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1094/04.12.2019г. по т.д.№ 16/2019г. на Варненски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Д. П. Г., [населено място], сума за разликата над 3000 лв. до 60000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие смъртта на внучката й Ж. Ж. С., починала при ПТП на 10.01.2014г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира се заплащане на обезщетение на адв.Я. С. на основание чл.38 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 09.01.2014г. е причинено ПТП по вина на водач, който има сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при касатора. Пострадалата Ж. С. е внучка на ищцата по иска – Д. Г., като решаващият състав е формирал извод, че между двете е съществувала изключителна близост, надхвърляща нормално присъщата за тази родствена връзка. Изложени са съображения, че разпоредбата на Пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, в сила от 07.12.2018г., не намира приложение, тъй като застрахователното събитие е настъпило на 09.01.2014г. Независимо от това е прието, че нормата на чл.493а, ал.4 КЗ, регламентираща максимално обезщетение в размер на 5000 лв. не съответства на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховка „Гражданска отговорност“. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросите: „Разпоредбата на Пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018г./ приложима ли е за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие?“ и „При констатиране на противоречие между европейското и националното право, може ли съдът да приложи общностното право, като остави без приложение разпоредбите на вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да се изиска или да се изчака отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред?“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. В случая изводите на съда са за неприложимост на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване на лица за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, а приложение следва по изключение да намерят разпоредбите на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП. Тези доводи на съда за пряко приложение на разпоредбите на посочените директиви, са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият извод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Поставените въпроси касаят темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/18г./ Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. На тези въпроси е даден отговор в решение №57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО. В същото е прието, че нормите на § 95 и § 96 и чл. 493а от КЗ нямат обратно действие, като обжалванато въззивно решение е в съответствие с даденото разрешение. Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на адв.Я. С. адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер на 572 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд