Определение № 34 от 19.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1120/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. К. против решение № 35/20.02.2020 г. по гр.д.№ 331/2019 г. на Силистренски окръжен съд, с което е отменено решение № 163/16.09.2019 г. по гр.д.№ 188/2018 г. на Районен съд – Дулово и вместо това са уважени предявените от „ОТП Факторинг България „ ЕАД против касатора искове, като последният е осъден да заплати на ищеца сумата от 14 067 лева - изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.09.2008 г., за периода 30.03.2013 г. – 30.03.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от исковата молба, сумата 1 228,86 лева – предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.09.2008 г., за периода 30.04.2018 г. – 18.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от исковата молба и сумата от 1 550,66 лева - изискуема договорна лихва върху изискуемата главница, за периода 30.04.2015 г. - 30.03.2018 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – непроизнасяне по всички възражения на страната по основателността на исковете: по възражението й за нищожност на договора за кредит от 18.09.2008 г., сключен с „ Банка ДСК„ЕАД, въз основа на който са възникнали вземанията, прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 31.01.2013 г., поради противоречие със закона; за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, на отделни клаузи от договора за кредит / чл.7,чл.8.12, чл.9.3. и чл.23.3 /, на основание чл.143 т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите; по възражението за нищожност на договора за цесия, като договор с невъзможен предмет, привиден / поради липса на доказателства за плащане на договорената цена по същия и сключен между свързани лица / или заобикалящ закона, сключен без основание и при липса на съгласие; по възражението за разваляне на договора за кредит по право, тъй като с цесията в полза на ищеца е станало неизпълнимо поетото от кредитодателя задължение по чл.14.1.2 от Общите условия към договора - предоставянето на информация по кредитното досие. Касаторът поддържа тезата си, че доколкото предмет на цесията са вземания, индивидуализирани въз основа на последващо обезсилена заповед за изпълнение, издадена в заповедно производство в полза на цедента, при това - предсрочно изискуеми вземания, предвид обезсилването на заповедта и отречена за настъпила, като непредявена надлежно от кредитора, предсрочна изискуемост, договорът за цесия е останал без предмет, а оттук – и без основание, както и сключен при липса на съгласие, макар кумулативно да се твърди, че страните по същия са договаряли именно прехвърляне на предсрочно изискуеми вземания. По отношение разгледаното от въззивния съд възражение на ответника, за погасяване на вземанията по давност, касаторът намира, че неправилно за начален момент на погасителната давност, в качеството на начална дата на обявена предсрочна изискуемост, е приета датата на връчване нему на исковата молба – 19.06.2016 г.,инкорпорираща уведомяване за цесията въз основа на изрично упълномощаване на цесионера от страна на цедента, вместо датата 16.05.2012 г., когато банката – цедент е осчетоводила вземанията срещу ответника, като предсрочно изискуеми. Така касаторът поддържа тезата, че начален момент е този, към който са били налице обективните предпоставки за предявяването на предсрочната изискуемост,а не момента на предявяването й. Страната оспорва и приетите от въззивния съд размери на дължими суми, с довод, че задачите на допуснатата ССЕ не изчерпват установяването на всички релевантни за определяне на размера обстоятелства, вкл. не съобразяват едностранна промяна в размера на възнаградителната лихва, въз основа на неравноправни клаузи, която промяна, на това основание, не следва да бъде зачетена. Дори да се приеме,че предсрочната изискуемост е настъпила на 10.02.2017 г. – дата на узнаване предявяването й от ответника – то договорна лихва следва да бъде присъдена до тази дата, не и след нея, а е присъдена до 30.03.2018 г.. Ответната страна – „ОТП Факторинг България„ ЕАД – оспорва касационната жалба, като недопустима - на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК, с оглед цената на исковете – под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по търговски дела. В евентуалност оспорва обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на общия, а и на сочения в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК допълнителен селективен критерий – въпросите са формулирани общотеоретично и без връзка с решаващите изводи на въззивния съд, като въззивното решение не противоречи и на цитираната съдебна практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но само в частта по предявения иск за главница – изискуема и предсрочно изискуема, цената на иска по която надхвърля законодателно определения минимален праг за касационна обжалваемост по дела срещу „потребител”, по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП – 5 000 лева, съгласно чл.113 пр. второ ГПК, доколкото потестативното право на касационна жалба е възникнало, тъй като и самото въззивно решение е постановено след влизане в сила на изменението на чл.113 ГПК / обн. ДВ бр.100 от 20.12.2019 г. /. Касационната жалба, обаче, е недопустима по обективно съединения иск за договорна лихва, който е в размер под минималния законодателен праг за касационна обжалваемост по граждански дела – 5 000 лева. В тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „ОТП Факторинг България„ ЕАД се легитимира като кредитор, въз основа на договор за цесия от 31.03.2013 г., цедент по който е „Банка ДСК„ЕАД. С цесията са прехвърлени вземания, възникнали на основание сключен между цедента и Ц. К. договор за кредит за текущо потребление от 18.09.2008 г.. Цедентът се е снабдил със заповед за изпълнение, по реда на чл. 417 ГПК, последващо обезсилена, макар досежно разпореждането за незабавно изпълнение, но доколкото, с оглед подаденото от длъжника възражение, липсват доказателства за предявен иск по реда на чл. 422 ГПК, вземането му не следва да се счита признато със сила на пресъдено нещо. Ищецът, позовавайки се на изрично упълномощаване от цедента, се позовава на уведомяване длъжника за цесията с връчването на самата искова молба по делото, с приложено към същата пълномощно. Претендира главница - изискуема и предсрочно изискуема, както и договорна лихва от 1550,66 лева, падежирана до датата на исковата молба. В евентуалност, при неприета за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията, е претендирано присъждането на всички вноски с настъпил падеж до датата на приключване устните състезания по делото, съгласно чл.235 ал.3 ГПК. Ответникът е оспорил исковете, като е твърдял, че договорът за цесия е нищожен: като сключен с невъзможен предмет, без основание и при липса на съгласие – тъй като предмет на прехвърляне са вземания, като предсрочно изискуеми, но такава предсрочна изискуемост към датата на сключването му е отречена да е настъпила, предвид което и обезсилена издадената в полза на цедента заповед за изпълнение, поради което и цесията е останала без възможен предмет, респ. без основание и като сключена при липса на съгласие. Сочи се нищожност на договора за цесия, като сключен в противоречие със Закона за защита на потребителите, тъй като прехвърлените вземания са формирани въз основа на неравноправни клаузи в договора за кредит. Твърди се и привидност на договора за цесия, тъй като страните не са имали намерение да породи действие, извод за което страната прави от липсата на доказателства за платена цена по цесията, както и от факта, че едноличен собственик на „Банка ДСК„ ЕАД е „ОТП Банк РТ” – Унгария, която е собственик на „ОТП Факторинг „ АД - Унгария, а последното – собственик на дружеството – ищец. Договорът за цесия се твърди и нищожен, поради заобикаляне на закона – чл.63 от Наредба № 38/23.12.2004 г. за капиталовата адекватност на банките. Целта му е била не печалба, а отписване на необслужваните кредити от баланса на банката, с оглед спазване изискванията на Наредбата. Ответникът е оспорил и пълномощното в полза на цесионера, за уведомяване длъжника за цесията, тъй като не било нотариално заверено и нямало дата. Противопоставено е и възражение за погасителна давност, с довода ,че такава тече от датата на осчетоводяване от банката на вземанията, като предсрочно изискуеми – 16.05.2012 г. / макар във връзка с нищожността на договора за цесия да се твърди, че такава изискуемост не е настъпила / и е изтекла до подаването на исковата молба от 12.04.2018 г., още повече, че приложима според страната е 3-годишната давност. Ответникът е възразил за неравноправни, по смисъла на ЗЗП, клаузи на договора за кредит, касаещи разходи и такси по кредита, какъвто не е предмета на предявените искове, както и размера на възнаградителната лихва, в която част касационното производство е недопустимо, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК. Твърди, че с цесията е станало неизпълнимо задължението на банката по чл.14.1.2 от Общите условия, отнасящо се до предоставянето по искане на кредитополучателя на информация за състоянието по кредита и движението по разплащателната сметка, обслужваща кредита, с оглед което и договорът за кредит следва да се счита развален по право. В евентуалност страната твърди възникнало за нея потестативно право да развали договора, поради виновно неизпълнение на това задължение от кредитодателя, каквото изрично волеизявление да се счита, че прави в производството. Първоинстанционният съд се е произнесъл единствено по довода за нищожност на договора за цесия, споделяйки тезата на ищеца, че този договор, като сключен за предсрочно изискуеми вземания, без да е била съответно предявена предсрочната им изискуемост на длъжника, нито това потестативно право да е било прехвърлено на цесионера, не го легитимира като кредитор. Паралелно, по отношение на изискуемата част от главницата, без мотиви, е приел липса на материалноправна легитимация на ищеца като кредитор, но и изтекла погасителна давност. Останалите възражения на ответника не са коментирани. За да промени правния резултат, въззивният съд се е ограничил в произнасянето си до възражението на ответника за нищожност на договора за цесия, като сключен с невъзможен предмет, без основание и при липса на съгласие – основания, кумулативно предявени при едни и същи предпоставки, както и до възражението за изтекла погасителна давност. Приел е, че с обезсилване на заповедта за изпълнение, издадена в полза на цедента, „кредитното правоотношение е било възстановено в първоначалния си вид, а задълженията на кредитополучателя и поръчителите са продължили съобразно договорения погасителен план „. От изискуемостта на погасителните вноски, съгласно погасителния план по договора и уговорените в същия падежи, а не съобразно надлежно предявена предсрочна изискуемост, съдът е обосновал извод, че погасителната давност „няма как да е изтекла„. / По договора за кредит, падежа на месечната погасителна вноска настъпва на десето число на съответния месец и следователно, за изискуемата към датата на исковата молба част от главницата, претенцията е съобразена с 5-годишната погасителна давност, при претендирано вземане с най-ранен падеж - 10.04.2013 г. и предявена на 11.04.2018 г., по пощата, искова молба. Друг е въпроса, че погасителния план към договора борави с падежи, определени на 30-то число, основанието за което е останало неизяснено /. Съдът е приел, че с договора за цесия са прехвърлени валидно съществуващи вземания, макар и с ненастъпил падеж, както и е прехвърлено потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Не е споделил съображенията на първоинстанционния съд, че погасителната давност тече от възникване на предпоставките за предявяването й, когато следва да се счита и възникнало правото за предявяването й, а от момента на това предявяване, станало, въз основа на упълномощаването от цедента ,с връчването на исковата молба по делото – 19.06.2018 г.. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Годен ли е предметът на договор за цесия и основанието от което предметът произтича, респективно може ли да се приеме за съществуващо вземането, индивидуализирано въз основа на невлезли в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист, които в последствие са обезсилени ?; 2/ Какво правно действие произвежда договор за цесия, чийто предмет и основанието от което произтича, не са съществували във вида, договорен към датата на прехвърлянето ?; 3/ По какъв начин се отразява на правното действие на такъв договор за цесия факта, че книжата въз основа на които са индивидуализирани предмета и основанието от което предмета произтича, впоследствие са обезсилени ?; 4/Ако обезсилването на заповедта за изпълнение възвръща първоначалния вид на кредитното правоотношение, как тази промяна се отразява на цесионното правоотношение, чийто предмет е формиран въз основа и в размерите на отменената заповед ? – въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решения по т.д.№ 438/2009 г. и т.д.№ 2561/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, като формално се сочи и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/ Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени, а кои – за недоказани ?; 6/ Съдът следва ли да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото ? ;7/Съдът следва ли да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти ? – въпросите се обосновават в идентична хипотеза, поради противоречие с решенията по гр.д.№ 1964/2010 г., гр.д.№ 421/2009 г. и гр.д.№ 761/2010 г. – всички на ІV г.о., т.д.№ 410/2012г. на ІІ т.о. на ВКС; 8/ Обективното настъпване на условията за предсрочна изискуемост има ли значение за определяне на момента от който цялото вземане е станало изискуемо и оттам – за началната дата на наказателните лихви и/или на погасителната давност?; 9/ От кой момент настъпва предсрочната изискуемост на цялото вземане по банков кредит ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с определение по ч.т.д.№ 306/2008 г. на І т.о. и решение по т.д.№ 917/2018 г. на І т.о. на ВКС, както и с формално позоваване на хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 10 / Следва ли да се счита доказано вземането по размер и как следва да постъпи съда, когато, въпреки указанията му, възложената от ищеца експертиза и съответно заключението по нея не поставя на изследване всички релевантни за установяване на размера на вземането факти от съществено значение за правилното разрешаване на спора ?; 11/Необсъждането и несъобразяването на неравноправни клаузи, касаещи договорената лихва по договор за банков кредит, при доказано едностранно увеличение на лихвите от страна на банката, води ли до присъждането на вземане в по-висок размер и съответно дължимо ли е същото в този размер ? ;12/ Как следва да се определи размера на вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит – само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва и уговореното в договора възнаграждение / възнаградителна лихва / и / или законните лихви ? – 10 и 11 въпроси са предявени с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,а третият – като разрешен в противоречие с т.2 от ТР № 3/2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, без самостоятелно обосноваване, „очевидна неправилност„ на въззивния акт, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Първите четири въпроса изхождат от съображението на касатора, че едни и същи вземания, възникващи въз основа на един и същ правопораждащ факт – в случая договора за кредит – предпоставят различен предмет на сделка / в случая цесия /, в зависимост от това дали са били предявени от кредитора – цедент за предсрочно изискуеми към датата на цесията или не. Абстрахирайки се от правната неадекватност на формулировката, визираща „ основание на сделката, от която предмета й произтича „ / първи въпрос /, респ. „предмет на сделката, от която основанието произтича „ / втория /, както и правопораждащи за предмета и основанието на сделка книжа / трети въпрос /, достатъчна за да не се приеме за обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, дори и надлежно формулирани, в съответствие с решаващия извод на въззивния съд по възражението за нищожността на договора за цесия, като сключен с невъзможен предмет, въпросите не биха били обосновани с допълнителния селективен критерий нито в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,с цитираните решения, нито в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като разрешени със задължителни указания в ТР № 8/2019г. по тълк.дело № 8/17 г. на ОСГТК на ВКС. Изхождайки от съображението, че предсрочно предявени или не вземанията възникват на едно и също основание – съответния договор, а не от факта на упражнено потестативно право на предсрочна изискуемост, респ. не са вземания от различен вид, ОСГТК на ВКС е приело, че дори да не би била доказана като настъпила, с надлежно предявяване на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предсрочната изискуемост на съответните вземания, в производството по чл.422 ГПК няма пречка същите да бъдат уважени, ако е настъпила изискуемостта им съобразно клаузите на договора. Както е посочено в мотивите към т.1 на ТР, предсрочната изискуемост променя единствено падежа, не и основанието от което произтича вземането. Правното основание, както за вноските с настъпил падеж, така и за предсрочно изискуемите, е все договора за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, относима към изпълнението, а не към възникването на задължението. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора, съобразно настъпилите падежи по договора за кредит до датата на формиране силата на пресъдено нещо – т.1 пр. второ от диспозитива на ТР. Пети, шести и седми въпроси са предпоставени от касационния довод за непроизнасяне на въззивния съд по всички възражения на ответника, а именно: за нищожност на договора за цесия като привиден, поради незаплащане на цената по същия и сключен между свързани лица; като сключен в противоречие и при заобикаляне на закона; за валидността на пълномощното за уведомяване на длъжника за цесията; за нищожност като неравноправни, съгласно чл.143 ЗЗП, на клаузи в договора за кредит; за разваляне на договора за кредит по право – поради обективна невъзможност за изпълнение задължението на кредитодателя по чл.14.1.2 от договора за кредит, в евентуалност – с изявление за разваляне на ответника, поради виновно неизпълнение на задълженията на кредитодателя по тази клауза. По възражението за нищожност на договора за цесия поради невъзможен предмет, сключен без основание и при липса на съгласие - основания за нищожност, поддържани при едни и същи предпоставки - въззивният съд се е произнесъл, спрямо които му решаващи изводи са формулирани и първите четири въпроса. Въззивният съд действително е допуснал формално процесуално нарушение, непроизнасяйки се по възраженията на ответника – въззиваем в производството, след като е променил правния резултат и за което произнасяне не е било необходимо изрично волеизявление на страната във въззивното производство / в този смисъл решения по т.д.№ 1282/11 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1740/2014 г. на І т.о. на ВКС и др /. Настоящият състав, обаче, намира че процесуалното нарушение на въззивния съд би било съществено и като такова – обосноваващо порок по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, само когато съответните възражения не са абстрактни и голословни, а основани на конкретни факти и обстоятелства, при това такива, които са от естество, сиреч годни, да обосноват извод в подкрепа на приложението на съответната материална или процесуална норма, на която се основава конкретното възражение. Направените от ответника са формално отнесени, при това към почти всички възможни основания за нищожност на сделка, по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД и без позоваване на релевантни към поддържания порок обстоятелства и доказателства. Така привидността на един договор не следва от неизпълнението на договорена по същия престация, нито от свързаност между лицата – страни по сделката. Нищожност на договора за цесия се твърди поради сключването му в противоречие с чл.63 от Наредба № 38/23.12.2004 г. за капиталовата адекватност на банките, а поради същото се твърди нищожен и като сключен при заобикаляне на закона. Отделно от невъвеждането на твърдения, обосноваващи всяко от двете, различни основания за нищожност, цитираната разпоредба не съдържа пряка запрета за договаряне с предмет, какъвто е предмета на договора за цесия, за да би било мислимо противоречие със закона, а заобикалянето на закона предполага постигнатия с договора за цесия резултат да би бил запретен, макар постигнат по начин, незапретен от закона. Прехвърляне на вземания между правни субекти, било то и свързани лица, не е резултат, запретен от закона. При това, довода на страната се основава на твърдението, че с цесията банката е създала основание за отписване на необслужвани кредити, с цел да отговори на изискванията за капиталова адекватност, но доказателства за такава необходимост нито са поискани от ищеца, комуто е доказателствената тежест, нито са налични по делото. Възражението за разваляне на договора за кредит по право или при условията на чл.87 ал.3 ЗЗД е правно несъстоятелно и нелогично, тъй като очевидно изхожда от прекратяване на договора за кредит със сключването на договора за цесия, но тогава и последващото му разваляне би било немислимо. Ако пък се приеме, че с цесията не се преустановява правоотношението между банката и кредитополучателя до изтичането на срока му, обективна невъзможност на банката да изпълни задължението по чл.14.1.2. не е доказана, отделно от недоказаност на факта такава информация изобщо да е била поискана и отказана, за да би било налице виновно неизпълнение на задължението. Но дори и при доказано неизпълнение на това задължение, като акцесорно и несъществено, с оглед същественото съдържание на договора за кредит, развалянето му би било немислимо. От неизпълнението е възможно единствено обосноваване на вреди, подлежащи на обезщетение, доколкото би бил доказан конекситет между неизпълнението на длъжника и непредоставена от кредитодателя информация, необходима за обслужването на кредита. Валидността на пълномощното, предоставено от цедента на цесионера за уведомяване длъжника за цесията, е напълно ирелевантно за настоящия спор, тъй като уведомяването на длъжника е без значение за пораждане правните последици на цесията, а възражение, че е платил на цедента преди валидно уведомяване за цесията, което плащане би имало съобразим погасителен ефект,ответникът не е въвел.Отделно от всичко гореизложено, ответникът не е посочил нито конкретни факти, нито конкретни доказателства, по които въззивният съд да не се е произнесъл, извън формалните твърдения с преждепосоченото съдържание, поради което, на самостоятелно основание пети, шести – предложение първо и седми въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като не кореспондират с процесуално нарушение на въззивния съд, с това съдържание. Осми и девети въпроси са предпоставени от възражението на ответника, че погасителната давност за предявените вземания тече от счетоводното отразяване от банката – цедент на същите, като предсрочно изискуеми. Очевидно въпросите не са относими към предявената като изискуема към датата на исковата молба част от главницата, а само по отношение на претендираната като предсрочно изискуема, с предявяването на предсрочната изискуемост на длъжника – с връчване на исковата молба - останала част от главницата – т.е. само за вноските с падеж след 11.04.2018 г.. Доколкото и тяхната изискуемост е настъпила до приключване на устните състезания и съгласно разрешението в ТР № 8/2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС съдът не е имал основание да откаже присъждането им, в съответствие и с предявения в евентуалност осъдителен иск, отговор на въпросите не би имал значение за правния резултат и поради това не е обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Необоснован е и допълнителния селективен критерий, тъй като на въпроса от кой момент се счита настъпила предсрочната изискуемост, спрямо който се определя и началния момент на погасителната давност, е даден задължителен за съдилищата отговор, с който въззивното решение е съобразено – в т.18 от ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.Прието е ,че вземането в хипотеза на предсрочна изискуемост става изискуемо с упражняване правото на кредитора да я предяви на длъжника, респ. уведомяването на последния, а не само от настъпване предпоставките за упражняване на това право. Следващите въпроси са предпоставени от касационния довод за неправилност на приетия от съда размер на дължима възнаградителна лихва - поради несъобразена от въззивния съд неравноправност на клаузи на договора за кредит, по смисъла на чл.143 т.10 и т.12 от ЗЗП, относими към формирането на същата, както и поради несъобразяване дължимостта на възнаградителна лихва само до предявяването на предсрочната изискуемост, съгласно т.2 от ТР № 3/2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Поради касационната необжалваемост на решението, в частта по присъдена възнаградителна лихва, така формулираните въпроси са неотносими. „Очевидна неправилност „ на въззивното решение не е обоснована, съобразно формираната практика на ВКС, по приложението на това основание за допускане на касационното обжалване. Неправилност не е изводима само и единствено от мотивите на съдебния акт, без анализ на процесуалните действия на съда и страните и събраните по делото доказателства, в подкрепа на което е и гореизложеното. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение