Определение № 2958 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1786/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Н. Г. Н., представляван от адв. С., срещу Определение № 105/06.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 17/2026 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Определение № 466/05.11.2025 г., постановено по гр. д. № 227/2025 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, за прекратяване на производството по делото и изплащането му по правилата на местната подсъдност на Окръжен съд – Пловдив. В се навеждат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 113 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи като основание за допускане до касация чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационната жалба УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, намира частната касационна жалба за допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Н. Г. Н. против УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД иск за обезщетение от медицински деликт, в резултат от който след проведено лечение на синусите в Клиника по лицево-челюстна хирургия при УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД загубил зрението на дясното си око. Искът бил предявен пред Окръжен съд – Кърджали, тъй като ищецът считал, че притежавал качеството на „потребител“ на медицинска услуга. Ето защо, позовавайки се на чл. 113 ГПК, поддържал, че по правилата на чл. 113 ГПК компетентен да разгледа спора бил съдът по настоящия му адрес, който бил в [населено място]. С отговора на исковата молба ответникът навел възражение за местна неподсъдност на спора пред ОС – Кърджали, поддържайки, че ищецът нямал качеството на потребител, което първоинстанционния съд уважил. За да потвърди определението на ОС – Кърджали за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на ОС – Пловдив, където било седалището на ответника, въззивният съд е посочил, че изборната местна подсъдност по чл. 113 ГПК била предоставена на лицата, имащи качеството на потребител, каквото ищецът не притежавал – той претендирал обезщетение за неимуществени вреди като пациент на ответника, допуснал неправилно и в разрез с добрите медицински практики лечение. Апелативният съд е възпроизвел дефиницията на „пациент“, разписана в чл. 84 ЗЗ, като допълнил, че „потребител“ съобразно легалната дефиниция на §13 от ДРЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Според въззивния съд за разлика от понятието „услуга“ в най-общ смисъл здравната услуга била такава по предоставяне на медицинска помощ от медицински специалист на пациент с оглед оценка, поддържане или възстановяване на здравето му при информирано негово съгласие, а дейността по оказване на медицинска помощ, както и отношенията лекар-пациент били със специална нормативна регламентация, поради не попадали в приложното поле на общата потребителската защита. Позовал се е на Директива 2011/83/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, според която здравното обслужване изисквало специална нормативна уредба поради неговата техническа сложност, значението му за услугите в общ интерес и широкото му публично финансиране, поради което здравното обслужване било изрично изключено от обхвата й. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят формулира правен въпрос дали правилото на чл. 113 ГПК и се прилага за пациентите, като счита, че този въпрос въззивният съд разрешил в противоречие с ТР № 3/23.02.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК, Определение № 241 от 5.04.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1395/2013 г., II ТО, Определение № 1019 от 9.11.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 783/2012 г., II ТО, Определение от 14.09.2016 г. по дело С - 534/15, Определение от 19.11.2015 г. по дело С - 74/15. Поставеният въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивиия съд характер. В съответствие с разрешенията, дадени с ТР № 3/23.02.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК, въззивният съд е извършил преценка за това дали ищецът има качеството на потребител или не, зачитайки общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и дефиницията за „пациент“ съгласно чл. 84, ал. 1 от Закона за здравето. Преценката дали в случая приложение намира правилото на чл. 113 ГПК, въззивният съд е извършил, като е съобразил правопораждащите фактически твърдения на ищеца, който претендира ангажиране не на договорна, а на извъндоговорната отговорност на ответника с източник деликт, основание за възникване на вземането му за обезщетение, обуславящ местна подсъдност на спора освен по седалището на ответника, и по местоизвършването на деянието. По това спорното правоотношение апелативният съд е формирал мотиви, обсъждайки релевираното от ответника по иска в срок възражение за местна подсъдност на делото, като при тази дейност той не е отрекъл принципната възможност изборната подсъдност по чл. 113 ГПК да намира приложение за всички спорове между потребители и доставчици на услуги, когато тези услуги не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и ищецът изрично е основал подсъдността пред сезирания от него съд с наличие на предпоставките на тази специална подсъдност, но е съобразил изключенията по чл. 46, т. 2 ЗЗП, респ. чл. 181б, т. 1 ЗЗП. Ето защо липсва противоречие на обжалваното определение със съдебните актове, посочени в изложението към частната касационна жалба. Наличието на съдебна практика по приложението на чл. 113 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което жалбоподателят бланкетно се е позовал. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р България, Гражданска колегия, състав на Трето отделение.