Определение № 349 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 176/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № V-56 от 12.08.2019 год. по гр. д. № 531/2019 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е обезсилил първоинстанционното решение от 27.09.2018 год., поправено с решение от 22.02.2019 год. по гр. д. № 862/2017 год. на районен съд, гр. Айтос в частта, с която по иск по чл. 109а ЗС е прието за установено по отношение на Б. П. Ш. и Т. Д. К.-Ш., от една страна и от друга - Ж. Х. В., Д. В. Д. и Д. В. Я., че границата между * и * в кв. 139 по плана на [населено място] преминава, както е отбелязано на приложената на л. 92 скица на вещото лице по синята линия между двата имота и прекратил производството по иска с правно основание чл. 109а ЗС, като недопустимо. Със същото решение въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение и в частта, с която е признато за установено между същите страни, че ищците са собственици на УПИ * в кв. 139 по плана на [населено място] над предявения размер от 40 кв. м. до посочените в решението 277 кв. м., ведно с построените в него масивна двуетажна сграда със застроена площ 126 кв. м. и складово помещение със застроена площ 23.70 кв. м., при посочените граници и прекратил производството за горната разлика над 40 кв. м. по иска с правно основание чл. 108 ЗС, като недопустимо. Със същия съдебен акт въззивният съд отменил първоинстанционното решение в обжалваната част по иска по чл. 108 ЗС, с която е признато за установено между страните, че ищците са собственици на 23 кв. м. от * в кв. 139 по плана на [населено място] и ответниците са осъдени да им предадат владението върху тази площ, защрихована в зелено на приложената на л. 92 от първоинстанционното производство комбинирана скица и вместо това постановил друго, с което искът за собственост по чл. 108 ЗС е уважен до размер 17 кв. м. площ от *, кв. 139 по плана на [населено място], и ответниците са осъдени да предадат тази площ на ищците, представляваща защрихованата в зелено част на скица-Приложение 1 към допълнителната техническа експертиза /л. 135 от първоинстанционното производство/. За разликата от 6 кв. м. /над уважената част от 17 кв. м. до 23 кв. м., предмет на отменената обжалвана част от първоинстанционното решение/ искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен и съответно ответниците Ж. В., Д. В. и Д. Я. са осъдени да заплатят на ищците разноските по делото съразмерно на уважената част от иска за собственост, а последните – да понесат съответната част от направените от ответниците разноски съразмерно с отхвърлената и прекратената част от исковете. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците Ж. Х. В., Д. В. Д. и Д. В. Я., чрез пълномощника им адв. Ем. Т., в частите по предявения иск по чл. 108 ЗС, с оплаквания за неправилността му поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, с молба за отмяната му и вместо това искът се отхвърли, като им се присъдят направените по делото разноски. Касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, обосновавайки го с твърдение за противоречие с цитираните и приложени решения на ВКС, както и с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да следи за наличие на правен интерес от исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС, служебното приложение на императивна материалноправна норма, както и да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност. Касаторите поддържат и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните части, като основание да се допусне касационното му обжалване. Ответниците по касационната жалба, ищци в производството – Б. П. Ш. и Т. Д. К.-Ш., чрез пълномощника им адв. К. Т., в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на разноските по делото. И двете страни поддържат възражение за прекомерност на платеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Искът е с правно основание чл. 108 ЗС, като спорът е възникнал по повод твърденията на ищците, че ответниците са заели част от техния имот с площ от 40 кв. м., намираща се на границата между тях. Страните по делото се легитимират като собственици на двата съседни имота – ищците са придобили с договор за покупко-продажба от община Айтос от 22.07.2003 год. *, с площ 277 кв. м., с неуредени регулационни сметки за придаваемите се 6 кв. м. от имота на ответниците – *, двата в кв. 139 по плана на [населено място]. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че изградената ограда между имотите навлиза в имота на ищците така, както е показано на скица на л. 92 от първоинстанционното производство, и представлява оцветената в зелено част с площ 23 кв. м. Оттам се осъществявал и достъпа до имота на ответниците от улицата с оглед на съществуващата в техния имот сграда, заемаща лицето му. Установено е и, че регулацията не е приложена. Местоположението на оградата в годините се установява и от показанията на разпитаните свидетели. Въз основа на преценката на тези доказателства съдът приел искът по чл. 108 ЗС за основателен до размер на 17 кв. м., с оглед отпадане на отчуждителното действие на регулационния план за придаваемите се 6 кв. м., съгласно параграф 8, ал. 1 ДР на ЗУТ, вследствие на което същите са част от имота на ответниците. Съдът се е позовал в тази връзка на разясненията на ТР № 3/2010 год. на ОСГК на ВКС. Възражението на същите за придобивна давност на останалата площ до заетите 23 кв. м., а именно 17 кв. м., съдът намерил за неоснователно с оглед забраната на ЗУТ да се придобива реална част от имот, която не отговаря на изискванията по чл. 19, по давност извън предвидените в закона изключение, които не са налице в случая. С оглед на тези съображения въззивният съд отменил решението по иска по чл. 108 ЗС в обжалваната от ответниците част и вместо това го уважил частично за 17 кв. м., а за разликата до 23 кв. м. отхвърлил иска като неоснователен – тези 6 кв. м. принадлежат към имота на ответниците поради отпадане на отчуждителното действие на неприложената регулация. За разликата до претендирания размер на площта 40 кв. м. решението не е обжалвано, а над този размер до размера на произнасянето първоинстнационното решение е обезсилено поради недопустимостта му в тази част - искът е предявен само за реална част с площ 40 кв. м., като такова е и становището на касаторите във въззивната им жалба, а и в касационната. С оглед изложените мотиви в решението, решаващото съображение за решаване на спора по иска по чл. 108 ЗС е преценката на събраните доказателства относно навлизането на поставената ограда между двата съседни имота в имота, собственост на ищците, в размера, установен от заключението на техническата експертиза въз основа данните по регулационните и кадастрални планове на гр. Айтос и представената към него скица. Въззивният съд приел за недопустимо произнасянето на първоинстанционния съд по иск за собственост на целия парцел с построените в него сгради, който не е въведен като предмет на спора, каквото е и становището на касаторите. Поради това и въззивното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение като недопустимо в тази му част, не е предмет на обжалване от касаторите. Дори и да се приеме обратното, с оглед съображенията им в този смисъл, произнасянето на въззивния съд не противоречи на съдебната практика, нито е налице другото релевирано основание – очевидна неправилност, тъй като служебното произнасяне по процесуалната допустимост на първоинстанционния съдебен акт е в правомощията на въззивния съд, както и в частта по иска по чл. 109а ЗС. Относно произнасянето по същество по иска с правно основание чл. 108 ЗС в допустимата му част и с оглед предмета на въззивното обжалване, съдът е взел предвид данните в експертизата относно неприложената регулация за придаваемите се 6 кв. м., като изводът за отпадане на отчуждителното й действие съответства на закона, както и на цитираната задължителна съдебна практика. Същото съображение се отнася и за произнасянето по възражението на ответниците за придобивна давност върху останалата спорна площ, онагледена на скицата към заключението на техническата експертиза, като го е намерил за неоснователно и в тази част уважил предявения срещу тях иск по чл. 108 ЗС. Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси не са обусловили горния извод на въззивния съд по същество на спора за собственост, поради което и не покриват изискванията на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите по своята същност представляват израз на оплакването на жалбоподателите срещу решението в тази му част, обосновано с процесуални нарушения относно преценката на събраните доказателства, което е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата. Липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, като прави безпредметно обсъждане на представената съдебна практика. Независимо от горното, не е налице и релевираната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не се констатират на настоящия етап такива тежки пороци на решението, които да обосноват такъв извод. Не са налице и останалите основания за служебно произнасяне по чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед липсата на данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. При този изход касаторите следва да заплатят на ответната страна направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 670 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Възражението за прекомерност на договорения размер на възнаграждението е неоснователно, с оглед данните по делото и предприетата защита на ответниците срещу подадената касационна жалба. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение