Определение № 519 от 18.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2775/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. А. М., представляван от адв. Т. Ж., срещу определение № 386 от 12.11.2024г. по в.т.д. № 572/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 299 от 12.09.2024г. по т.д. № 70/2024г. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че и двете инстанции са се ограничили само до някои от посочените от ищеца обстоятелства, като не са преценили не само дали ищецът разполага с необходимите средства за заплащане на държавна такса, но и дали е в състояние да поеме изцяло или частично разходите по съдебното производство съобразно материалното си състояние, възможността за постояни доходи и останалите критерии по чл.83, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Какви са критериите, които съдът прилага, за да прецени основателността на искането по чл.83, ал.2 ГПК, кой е моментът, към който следва да се извърши преценката, дали към датата на подаване на исковата молба или един по-ранен период от 8-10 години, за какъвто период са събирани служебно доказателства за наличие на банкови сметки на първоинстанционния съд?

2. Необходимо ли е в производството по молба по чл.83, ал.2 ГПК съдът да извърши съпоставка между доходите на страната – физическо лице, и дължимата държавна такса?

3. Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки се с предположения за евентуални договори на страната – физическо лице, или доходи, с които е разполагала в предходен момент, направила искането по чл.83, ал.2 ГПК?

4. Длъжен ли е съдът да разгледа всички обстоятелства, изясняващи материалното състояние на страна, направила искането по чл.83, ал.2 ГПК – не само активите, но и пасивите?

5. Имат ли значение броя на банковите сметки на лицето при преценката за освобождаване от държавна такса, когато същите са с нулев баланс или са с баланс, сумарно недостатъчен да се заплати определената от съда държавна такса?

Касаторът намира, че въззивния съд се е произвесъл по въпроса в противоречие с определение № 40 от 01.02.2012г. по ч.гр.д. № 22/2012г. на ВКС, II г.о., определение № 211 от 18.05.2010г. по ч.гр.д. № 207/2010г. на ВКС, II г.о., определение № 577 от 15.09.2014г. по ч.т.д. № 176/2014г. на ВКС, II г.о., определение № 206 от 17.05.2013г. по гр.. № 2434/2013г. на ВКС, II г.о., определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, III т.о., определение № 233 от 08.07.2005г. по гр.д. № 139/2005г. на ВКС, I г.о., определение № 276 от 21.05.2009г. по ч.гр.д. № 298/2009г. на ВКС, I г.о., определение № 4355 от 09.12.2022г. по ч.гр.д. № 4295/2022г. на ВКС, IV г.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е посочил, че с молбата по чл.83 ГПК ищецът Д. М. е декларирал месечен доход в размер на 1600 лева; притежавани недвижими имоти – жилище от 72 кв.м. в [населено място] и парцел от 76 кв.м.; притежавани две моторни превозни средства – мотоциклети; липса на парични влогове; сключен граждански брак, но със съпругата му живеят разделени. Посочил е, че според декларацията ищецът осигурява издръжка на двете си дела. Въззивният съд е приел, че така декларираните обстоятелства са в противоречие с доказателствата относно притежаваните средства и относно необходимоста от разходи за издръжка на низходящи. Посочил е, че и двете деца на ищеца са пълнолетни и трудово ангажирани със собствени доходи; че ищецът притежава две разплащателни сметки /с наличност по първата 1908,06 лева, а по другата – 463,16 лева/ и един срочен депозит в размер на 1000,12 лева; че ищецът притежава и паричен влог с разпологаема сума 2861,80 евро /5597,19 лева/, от която е налична сума 711,80 евро /1392,15 лева/. Добавил е, че според предоставената информация от БНБ за периода 31.10.2016г. – 17.07.2024г. ищецът е титуляр на над 100 разплащателни и депозитни смеки в пет различни банки, а според справката от Служба по вписванията през февруали 2024г. е закупил недвижим имот с площ от 348 кв.м., ведно с построената в него промишлена сграда с площ от 235 кв.м., който имот в деня на предявяване на исковата молба е дарил на сина си. Изтъкнал е, че ищецът не е декларирал задължения по кредити. Заключил е, че ищецът е на 56 години, в трудоспособна възраст, реализиращ трудови доходи, без установени заболявания, без задължение за издръжка и грижи за малолетни или непълнолетни дела, със собствено жилище, без декларирани задължения по кредити, като същевременно размерът на държавната такса е 4000 лева. Поради това е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за отсъствие на предпоставките на чл.83 ГПК.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.83, ал.2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски, са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.83, ал.2 ГПК е налице задължителна съдебна практика- определение № 603 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496 от 10.07.2013г. по ч.т.д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., както и посочените от частния жалбоподател съдебни актове. Съгласно тази практика при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната, е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й.

При разрешаване на процесуалноправния въпрос, свързан с наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, противно на изложените в частната касационна жалба твърдения, въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е извел крайния си извод въз основа на обстоятелства, относими към посочените критерии, при съобразяване на които следва да бъде извършена преценката за наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от заплащане от държавна такса и разноски. При произнасянето си въззивният съд е съобразил възрасттта, здравословното състояние, семейното положение, дохода на ищеца и декларираното от него и служебно установеното от първоистанционния съд имущество – суми по две разплащателни сметки, един срочен депозит и паричен влог, два недвижими имота и два мотора, както и липсата на задължения, и е извършил съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса, обоснован с данните за доходите и имуществото на молителя и най-вече на данните за наличностите на собствени парични средства, които не са били отразени в представената от него декларация. Следователно изводът за имущественото състояние на молителя не е направен въз основа на предположения или на бъдеща потенциална несигурна възможност за реализиране на доход, противно на твърденията на частния жалбоподател, а на основание установените по делото данни. Действително въззивният съд е изложил съображения за притежавани от частния жалбоподател имущества преди завеждане на исковата молба, но решаващият му извод за отсъствие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК е обусловен от декларираното от молителя и установено служебно от първоинстанционния съд актуално имуществено състояние.

Наличието на формирана постоянна практика по поставените въпроси, от която въззивния съд не се е отклонил, изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Молителят не е обосновал и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което същото не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира искането за допускане на касационен контрол на въззивното определение за неоснователно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение