Определение № 157 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3606/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. Д. П. срещу решение № 100/27.07.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 158/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1571/30.12.2019 г. по гр. дело № 2221/2018 г. на Варненския окръжен съд, е отменено ограниченото запрещение, под което е поставен ищецът Д. Х. П.; в тежест на жалбоподателя-ответник са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. П. в отговора си излага съображения за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ответник И. П., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран процесуалноправният въпрос: следва ли съдът при постановяване на своето решение да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор и да изложи мотиви по тях. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 36/07.08.2015 г. по търг. дело № 465/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма. Посочената от касатора, трайно установена практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, обобщена най-пълно в решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, дава следния отговор на формулирания в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая апелативният съд не се отклонил от тази константна практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС; напротив – постановеното от него въззивно решение е в съответствие с нея. Именно в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, в мотивите си въззивният съд най-напред – преди да се произнесе по спорния предмет (спорните факти и правоотношения) по делото, подробно е обсъдил твърденията и доводите на ищеца и на ответника-касатор, както и възраженията на последния; посочил е и становището на прокурора. По-натам апелативният съд, позовавайки се на ППВС № 5/13.02.1980 г., е очертал двете материалноправни предпоставки (медицинския и правния критерии) по чл. 5 от ЗЛС за поставяне под запрещение. Въз основа на писмените доказателства по делото въззивният съд е установил, че с влезли в сила съдебни решения, постановени между страните, на 29.12.2008 г. ищецът е бил поставен най-напред под пълно запрещение, а на 16.11.2015 г. – под ограничено запрещение. Предвид това, съдът е очертал ясно и предмета на доказване по делото, като е посочил, че в настоящото производство е необходимо да се изследва дееспособността на поставения под ограничено запрещение ищец въз основа на новонастъпилите след приключването на съдебното дирене в предходното производство между страните факти, свързани с отпадането или настъпването на съществена промяна в основанията, обусловили поставянето му под ограничено запрещение. По-натам апелативният съд подробно е обсъдил всяко едно от приетите по делото заключения на изслушаните еднолична съдебно-психиатрична, комплексна съдебно-психиатрична и психологична, и тричленна съдебно-психиатрична експертизи; обсъдил е и показанията на двамата разпитани свидетели по делото. От правна страна, позовавайки се отново на практиката на ВС и ВКС (ППВС № 5/13.02.1980 г., решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. дело № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 379/07.05.2009 г. по гр. дело № 1320/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС), въззивният съд отново, подробно е анализирал медицинския и юридическия критерии по чл. 5 от ЗЛС; а позовавайки се на мотивите към решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на Конституционния съд (КС), е изтъкнал, че разпоредбите на чл. 5 от ЗЛС трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания; че такава защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица; както и че това налага недееспособността по чл. 5 от ЗЛС да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица или на обществото. Изхождайки именно от тези принципни положения, установени в съдебната практика, апелативният съд е извършил и съвкупен анализ на трите експертни заключения по делото, предвид който е приел за установено относно медицинския критерий, че ищецът страда от душевно заболяване – параноидна шизофрения, което не се отрича напълно от никоя от експертизите. Също при изключително подробно обсъждане в съвкупност на заключенията на вещите лица и на противоречията между тях, мотивирайки се защо възприема становищата на вещите лица, извършили едноличната и тричленната съдебно-психиатрични експертизи, и при извършен самостоятелен анализ на правно-релевантните факти, установени по делото, относно юридическия критерий по чл. 5 от ЗЛС въззивният съд е приел, че понастоящем ищецът може да се грижи за своите работи, разбира предписанията на правните норми и съобразява поведението си с тях, ориентиран е в социалната среда и може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. С оглед на това, съдът е приел и че отмяната на запрещението не би довела до накърняване на интересите на ищеца, на трети лица или на обществото, поради което продължаването му и неизбежните ограничения, свързани с него, в случая биха довели до неоправдано посегателство върху основните конституционни права на ищеца. В заключение въззивният съд е приел, че предвид неустановяването понастоящем на кумулативно изискуемите предпоставки, предвидени в нормата на чл. 5 от ЗЛС, предявеният по делото иск за отмяна на ограниченото запрещение на ищеца е основателен. Видно от гореизложеното, и както вече беше посочено, апелативният съд се е съобразил както с посочената от касатора практика на ВС и ВКС по приложението на процесуалния закон, така и с цитираната в самото обжалвано въззивно решение практика на ВС, ВКС и КС по приложението на материалния закон, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя основание за това; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение