Определение № 673 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2348/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу Решение № 937 от 24.06.2022г. по в.т.д. № 612/2022г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 260038 от 02.12.2021г. по т.д. № 115/2019г. на Окръжен съд – Перник за осъждане на касатора да заплати на Б. И. С., по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сума над размера от 80 000 лева до 150 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. Б. С., негов син, настъпила на 19.06.2019г. в резултат на пътнотранспортно произшествие, причинено виновно от Б. С. Б., водач на лек автомобил „БМВ 320“, с ДК [рег.номер на МПС], за което тя е осъдена с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 63/2020г. на Окръжен съд – Перник, като водачът е застраховано лице по риска „Гражданско отговорност“ на автомобилистите при касатора, със законната лихва върху главницата от 26.10.2019г. до окончателното изплащане на задължението. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Съгласно изложеното в жалбата въззивният съд погрешно е приел, че починалият е допринесъл едва с една шеста за настъпване на пътния инцидент. При скорост, съобразена със законоустановената, мотористът би изминал разстоянието до лекия автомобил за по-дълъг период от време и предвид движението на автомобила по преминаване платното точката на сблъсък със сигурност не би била същата. Водачът на лекия автомобил също е имал закономерно очакване за движение на мотоциклета с разрешена скорост. При по-ниска скорост биха настъпили увреждания в по-ниска степен. В тези случаи, според съдебната практика, минималният принос започва от 25% и достига почти до размера на изключителна вина. Установено е по делото, че починалият мотоциклетист е бил с изтекло свидетелство за управление и мотоциклетът не е преминал през задължителния годишен технически преглед. Мотоциклетът изобщо не е следвало да се намира на платното за движение. Приносът на починалия следва да е поне 50% и се доближава до изключителна негова вина. Също съгласно изложеното в жалбата присъденото обезщетение е в неоснователно завишен размер (ищецът и починалият не са живели в едно домакинство, а в различни градове) и определената в мотивите сума от 180 000 лева неимуществени вреди е неоснователно завишена спрямо установената практика на българските съдилища по аналогични случаи. Касаторът иска атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковата претенция за присъдено обезщетение да бъде отхвърлена над сумата от 80 000 лева. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси са: 1.) Налице ли е съпричиняване от страна на водач при управление на МПС, което не е преминало през задължителен годишен технически преглед, съответно същото е управлявано без да е технически изправно? 2) Ако в хода на производството бъде доказано, че пострадалото лице е шофирало с превишена скорост и с това си поведение се е лишило от възможността да предотврати процесното събитие и е допринесло за настъпване на ПТП, в какъв процент следва да се определи приноса на пострадалия? 3.) Налице ли е принос на пострадалия за настъпване на процесното събитие, ако пострадалият е управлявал МПС без да е правоспособен – с изтекло свидетелство за управление на МПС? Извън горното касаторът счита, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване поради неговата очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради безспорно доказаното по делото, че мотоциклетът е бил без преминат годишен технически преглед, починалият е шофирал с превишена и несъобразена скорост, както и е бил с изтекло свидетелство за управление на МПС. От насрещната страна по жалбата Б. И. С. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение и препращайки към неговите мотиви, съставът на Апелативен съд – София е приел, че към 19.06.2019г. Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „БМВ“, модел „320“, с ДК [рег.номер на МПС]. На 19.06.2019г. в [населено място], по причина на водача на автомобила Б. С. Б., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, неспазване на пътен знак „Б-1“), е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което е починал И. Б. С., водач на мотоциклет марка „Сузуки“, модел „ГСХР 600“. Лекият автомобил „БМВ“ се е движил по [улица]с посока на движение към [улица]и на кръстовището с [улица]при наличие на пътен знак „Б-1“, водачът предприел маневра „ляв завой“, като не пропуснал и реализирал ПТП с движещия се по пътя с предимство от лявата му страна мотоциклет „Сузуки“. С присъда № 260001/15.02.2021г. по н.о.х.д. № 63/2020г. на Окръжен съд – Перник Богдана С. Б. е била призната за виновна за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 2, б.“б“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Починалият при пътния инцидент И. Б. С., тогава на 28 години, е единствен син на ищеца по иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ, като от смъртта му той е претърпял неимуществени вреди (преживяната загуба за него е непреодолима), за които е дължимо обезщетение от 180 000 лева. При прието съпричиняване (управление на мотоциклета от водача със скорост от 74 км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч,) присъжданото обезщетение е било намалено с 1/6 и на Б. И. С. са били присъдени 150 000 лева, със законната лихва, в рамките на първоначално претендираните 200 000 лева обезщетение. Техническата възможност да се избегне настъпването на ПТП е била при скорост на мотоциклета от 50 км/ч, както и възможност за предотвратяване на стъпване на ПТП водачът е имал при движение с максимална скорост от 59. 62 км/ч. Съгласно посоченото от въззивния съд, потвърдил изводите на първоинстанционния съд в този смисъл, управлявайки мотоциклета с несъобразена скорост, пострадалият също е допринесъл в известна степен за вредоносния резултат, но първопричина за настъпването на ПТП е била неспазването на вертикалната сигнализация от страна на застрахования водач на лек автомобил „БМВ“, навлязъл по главния път при действието на знак „Б-1“ и неосигурил предимството на движещия се по главния път мотоциклетист. За водача на мотоциклета не е съществувало закономерно очакване и възможност за предвиждане, че предимството му ще бъде отнето, което прави поведението му в по-малка степен укоримо спрямо това на водача на лекия автомобил. Съдът се е позовал на съдебна практика, според която при определяне на степента на приноса на всеки от участниците решаващият орган следва да извърши анализ на правонарушенията, допуснати от двамата участници, и да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да е в състояние да определи действителния обем, с който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие. Фактическите констатации на въззивния съд са основани на посочените, представени и събрани доказателства в първоинстанционното производство - писмени доказателства, заключението на съдебна автотехническа експертиза и на съдебна медицинска експертиза, показанията на свидетелите Л. И. М., сестра на ищеца, и А. К. К., участник в пътния инцидент. За управлението на мотоциклета „Сузуки“ с превишена скорост, като обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, касаторът е направил възражение още с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК. В срока за отговор не е било правено възражение, че моторното превозно средство не е преминало през задължителен годишен технически преглед, съответно, че е било технически неизправно или че водачът на мотоциклета е бил със свидетелство за правоуправление с изтекъл срок. Възраженията, освен относно скоростта на мотоциклета, са били за управление на МПС от неправоспособен водач (без свидетелство да управлява МПС), за прекратена регистрация на мотоциклета, липса на застраховка „Гражданска отговорност“ и управление на мотоциклета без защитна екипировка. На въведените с въззивната жалба възражения, че починалият мотоциклетист е бил с изтекло свидетелство за управление, както и че мотоциклетът не е преминал през задължителния годишен технически преглед (със съмнителна изправност), въззивният съд е отговорил, че дори обстоятелствата да се приемат за установени, те не стоят в никаква причинно-следствена връзка с настъпилото вредоносно събитие. Пътният инцидент е щял да настъпи и при наличие на валидно свидетелство за управление, а липсата на задължителен годишен технически преглед не означава автоматично, че превозното средство е било неизправно. При тези обстоятелства първият поставен от касатора въпрос не може да бъде приет като обуславящ изхода на делото, тъй като е формулиран общо и хипотетично – за възможността управлението на технически неизправно моторно превозно средство (МПС, което не е преминало задължителен годишен технически преглед) да съставлява поведение на пострадал в причинна връзка с настъпил вредоносен резултат. Ако се приеме, че въпросът е във връзка с отговора на въззивния съд на възражението на касатора, заявено във въззивната жалба, че мотоциклетът, управляван от пострадалия при пътния инцидент от 19.06.2019г., не е преминал през задължителен годишен технически преглед (със съмнителна изправност), то възражението е преклудирано при условията на чл. 133 от ГПК, тъй като не е било направено в отговора на исковата молба на касатора – ответник в първоинстанционното производство, при което въззивният съд не е дължал произнасяне по него (в този смисъл са Решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 18/17.09.2018г. по т.д. № 60304/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Нито се твърди, нито се установява пропускът на касатора да направи това възражение да се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Поради това поставеният от касатора въпрос също не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Не е изпълнена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационното обжалване в тази част, също съгласно тълкуването в Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. (т.4), дори при съобразяване на възприетото в решението, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Налице е постоянна и задължителна практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, както и допълнително в Решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 165 от 26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 153 от 31.10.2011г. по т.д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, Решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, Решение № 252 от 05.02.2015г. по т.д. № 3320/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 66 от 01.06.2017г. по т.д. № 650/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Същото е по отношение на третия поставен от касатора въпрос - налице ли е принос на пострадалия за настъпване на процесното събитие, ако пострадалият е управлявал МПС без да е правоспособен – с изтекло свидетелство за управление на МПС. Възражение за изтекъл срок на свидетелството за правоуправление на пострадалото при пътния инцидент лице не е било правено от касатора в срока по чл. 131 от ГПК за отговор на исковата молба на ищеца по иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Възражението е било за управление на МПС от неправоспособен водач (без свидетелство да управлява МПС). Налице е съдебна практика, възприемаща, че изтеклият срок на свидетелството за управление на МПС не означава, че водачът е управлявал превозното средство без свидетелство за управление (Решение № 80 от 16.09.2014. по т.д. № 897/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.), т.е. с въззивната си жалба касаторът е направил възражение, което по правилото на чл. 133 от ГПК е преклудирано. Така отново не е налице формулиран от касатора въпрос от значение за изхода на делото. Вторият въпрос, поставен от касатора, за това в какъв процент следва да се определи приносът на пострадалия, ако в хода на производството бъде доказано, че пострадалото лице е шофирало с превишена скорост и с това си поведение се е лишило от възможността са предотврати процесното събитие и е допринесло за настъпване на ПТП, също е общ и хипотетичен и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е изпълнена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационното обжалване в тази част, тъй като в задължителна практика на Върховния касационен съд има даден отговор, във връзка с въпроса. Съгласно мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай; съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, то всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Или процентният принос на пострадалия към увреждането при управление на МПС с превишена скорост е различен за всеки отделен случай и не може да бъде конкретизиран или фиксиран. Той се преценява отделно по всяко дело въз основа на събраните доказателства. В този смисъл за степен на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия е и съдебната практика (Решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 106 от 15.10.2012г. по т.д. № 618/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 81 от 14.06.2016г. по т.д. № 1529/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 91 от 27.17.2017г. по т.д. № 1099/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 18 от 17.09.2018г. по т.д. № 60304/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Не се установява сходен на процесния случай в съдебната практика, при който минималният принос да е бил определен на 25% и да е достигнал почти до размера на изключителна вина, така както твърди касаторът. Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да е налице нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. По делото не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените особени тежки пороци, поради които да е неправилно. Самият касатор обосновава неправилността на решението с доказаните, според него, по делото обстоятелства, че мотоциклетът е бил без преминат годишен технически преглед, както и че водачът е бил с изтекло свидетелство за управление на МПС, но както се посочи, тези възражения за съпричиняване, направени във въззивната жалба, са били преклудирани, а управлението на мотоциклета с превишена скорост, също възражение на касатора по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, но вече своевременно направено, е било разгледано от въззивния съд и въз основа на събраните доказателства, ценени от съда по вътрешно убеждение, е бил определен конкретният принос на починалия при пътния инцидент мотоциклетист, също по вече изложеното, в съответствие със съдебната практика. По посочените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част. Б. И. С. е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски. Установява разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.10.2022 в размер на 2 630 лева. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени на страната изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Разноски на касатора по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК при изхода на делото не са дължими. Такива разноски не са и претендирани. Воден от горното съдът