Определение № 388 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2022/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

М. И. П. (ответник) и „ПРОПЪРТИС ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД (помагач на ответника) обжалват Решение № 68/06.02.2025 г. по в.т.д. № 596/2024 г. на АС-София, с което след отмяна на Решение № 675/09.05.2024 г. по т.д. № 616/2023 г. на СГС е признато за установено по предявените от „ВМВ ТИМ“ ЕООД искове с правно основание чл. 464 ГПК, че П. няма вземания към „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД за връщане на платена цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот и за строителство от 07.09.2017 г. в размер от 81 408 евро, за задатък по същия договор в размер от 4 420 евро, за законна лихва върху тези суми от 19.11.2019 г. до погасяването, и за съдебни разноски в размер от 13 496,93 лв.

Касаторът П. навежда касационни основания за недопустимост и неправилност на обжалвания акт. Сочи, че ищецът няма активна процесуална легитимация поради нищожност на сделката, от която черпи права като взискател, както и че исковете се основават на недопустими за релевиране възражения – такива, които вече са били заявени от длъжника в съдебния процес с неговия кредитор и които имат личен характер. Поддържа, че въззивното решение е необосновано, защото е постановено в противоречие с писмените доказателства (договора, разписките за плащане и протокола за проведено общо събрание) и с показанията на свидетелите. Заявява, че изводът относно предназначението на извършените плащания противоречи и на логиката, тъй като липсва въведено твърдение за наличие на друго правоотношение, във връзка което би могла да е платена сумата по разписките. Счита, че продажната цена е получена от лице, имащо пасивна представителна власт за дружеството-продавач, а също така явяващо се и недвусмислено овластено за получаването й. Намира, че ако в нарушение на вътрешните отношения между получилия сумата и търговеца същата не е предадена на продавача, това обстоятелство не му е противопоставимо, защото е добросъвестен платец. Според касатора в качеството си на изправна страна е имал право да развали договора предвид придобитите от трети лица права върху имотите, а в резултат от това – да получи връщане на платената цена и двойния размер на задатъка. Във връзка с изложеното касаторът се позовава на нарушение на материалните разпоредби на чл. 269, ал. 2, изр. 2, чл. 293, ал. 4 и чл. 301 ТЗ, чл. 20, чл. 65 и чл. 75, ал. 2 ЗЗД, но допълва, че въззивният съд е допуснал и съществени процесуални нарушения, като не е събрал относими доказателства, не е кредитирал допустимо събрани свидетелски показания относно качеството на лицето, получило плащанията по процесните разписки, и не е обсъдил всички доводи на страните. Счита още, че погрешно му е възложено да докаже липсата на друго правоотношение между него и получилия сумите, по повод на което те биха могли да са платени. Допускането на касационно обжалване обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.

Касаторът „ПРОПЪРТИ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД поддържа идентични с горепосочените касационни доводи и основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация „ВМВ ТИМ“ ЕООД заявява, че въззивното решение е допустимо. Изразява съображения за правилността му и за неоснователност на жалбите по същество.

Ответникът по касация „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД допълва, че поставените въпроси не са правни, защото се отнасят до фактическите констатации, нито покриват допълнителните селективни критерии. Също изразява становище по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК (предмет на исковете са вземания на физическо лице-потребител).

При условията на чл. 464 ГПК присъединеният взискател „ВМВ ТИМ“ ЕООД е оспорил съществуването в полза на първоначалния взискател М. И. П. спрямо длъжника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД на вземания за връщане на платена цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот и за строителство от 07.09.2017 г. в размер от 81 408 евро, за задатък по същия договор в размер от 4 420 евро, за законна лихва върху тези суми от 19.11.2019 г. до погасяването, и за съдебни разноски в размер от 13 496,93 лв. Като помагач на ответника-взискател е конституиран частният приобретател на оспорените вземания „ПРОПЪРТИС ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД.

Първоинстанционният съд е счел исковете за допустими, тъй като ищецът е присъединен взискател по изпълнително дело, водено между ответниците, по което не са събрани достатъчно суми за удовлетворяването му. По същество е установил, че на 07.09.2017 г. между П. и „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, представлявано от В. К., е сключен предварителен договор за продажба на недвижими имоти – апартамент № 2 и гараж № 2, находящи се в сграда в [населено място], [улица], която предстои да бъде построена. Приел е, че подписите, положени върху договора, са автентични (установено от графическа експертиза) и че договорът е с възможен и индивидуализиран в достатъчна степен предмет. Възражението за сключването му от лице без представителна за продавача власт (от единия му законен представител към момент, когато е било учредено съвместно представителство на двама управители) е намерено за ненадлежно релевирано, тъй като за мнимо представлявания то се е преклудирало с влизане в сила на осъдителното решение срещу него, а като лично възражение същото не би могло да бъде заявено от ищеца в настоящото дело. Допълнено е обаче, че евентуално ненадлежно представителство би се явило преодоляно при условията на чл. 301 ТЗ. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за нищожност на договора на основание чл. 40 ЗЗД, която разпоредба е счетена за неприложима при законното представителство, но е аргументирано още, че подобно възражение също има личен характер. Отречена е и нищожността на сделката поради липса на основание и персонална симулация, като във връзка с второто съдът е посочил, че подписаната от П. и К. декларация, представена в подкрепа на възражението за симулативност, не установява намерението на страните по договора към момента на сключването му, не съдържа изявление на продавача и е съставена по повод водения между П., „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД и К. процес, поради което изявленията в нея не могат да се разглеждат изолирано от преследваните с подписването й цели. На следващо място, първоинстанционният съд е установил, че в периода 07.09.2017 г. – 01.05.2018 г. са издадени осем разписки, подписани от К. и удостоверяващи извършени от П. плащания в общ размер от 81 408 евро, с които е погасена съответната част от задължението за продажна цена. За да стигне до този извод, съдът е отчел, че в предварителния договор няма конкретна уговорка относно плащането на цената извън договорния размер на т.нар. „капаро“, анализирал е съдържанието на разписките във връзка една с друга (вкл. че всяка разписка номерира поредно плащане по договор за имот, находящ се в „„Редута“, [улица]“), съобразил е, че към момента на подписването им К. е имал качеството на законен представител на „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД (сам или като съуправител в съответния период, но със самостоятелна пасивна представителна власт), а удостоверяването за лично получаване на сумата, извършено от него в горепосочената декларация, е намерено за вътрешно противоречиво, некореспондиращо с останалите доказателства и с разколебана вярност поради връзката между декларацията и съдебния процес, в който деклараторът е ответник. Взети са предвид и изявленията, обективирани в протокола за проведеното на 08.01.2020 г. общо събрание на съдружниците на „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД. Съдът е посочил, че погасителният ефект на плащанията не отпада заради липсата на обозначение в разписките относно качеството на К. като законен представител на продавача, нито заради липсата на данни сумата да е постъпила реално в патримониума на дружеството, а последното обстоятелство е прието за релевантно само при реализиране отговорността на управителя. При изложените мотиви съдът е счел, че П. е изправна страна, а същевременно е установил неизправност у продавача, който се е разпоредил с гаража и е допуснал налагане на обезпечителна възбрана върху апартамента. Оттук съдът е заключил, че в полза на П. е възникнало право на разваляне, което е упражнено надлежно, и в резултат от развалянето за нея са възникнали процесните вземания за връщане на платената цена, за двойния размер на дадения задатък, за лихва за забава и съдебни разноски. С тези мотиви първоинстанционният съд е отхвърлил исковете.

Въззивният съд е споделил извода за наличие на активна легитимация у ищеца като неудовлетворен взискател по изпълнителното дело, по което ответниците са съответно длъжник и взискател, както и за валидност на предварителния договор, чиято дата е счетена за достоверна, и за неизправност на продавача. Стигнал е обаче до друг фактически извод относно извършените от П. плащания, удостоверени с процесните осем разписки, приемайки, че последните са подписани от К. в лично качество и не доказват погасяване на задълженията по сключената между П. и дружеството сделка. В тази връзка е посочено, че в разписките няма препращане към договора, нито индивидуализация на процесните два имота (апартамент и гараж), а напротив – плащанията касаят само един имот; отчетена е разликата между стойността на платената сума по първата разписка и стойността на капарото, вписана в сключения в деня на издаването й договор; съобразени са разликите между стойностите по останалите разписки и липсата на уговорка за размера на вноските за продажната цена. Съдът е аргументирал, че качеството на К. като представляващ „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД при подписване от него на документи не може да се предполага, както и че няма доказателства нито за осъществяване на представителство, нито за постъпване на сумите по разписките в патримониума на дружеството. Така въззивният съд е заключил, че продавачът не дължи връщане на цената по предварителния договор и задатък, поради което е отменил първоинстанционното решение и е уважил исковете.

При изложените данни не се установява поддържаната от касаторите вероятна недопустимост на въззивното решение. Активната процесуална легитимация по иска по чл. 464 ГПК следва от конституирането на ищеца като взискател по изпълнително дело, водено между ответниците, без да е необходимо да се доказва действителното притежание на кредиторово качество от него. Ако оспореният кредитор на своя страна оспорва вземането на ищеца, той трябва да предяви иск по чл. 464 ГПК, с което ще осъществи защита по същество (материална) – срещу конкуренцията на оспорения кредитор при разпределението. Процесуалната му защита (по предявения срещу него отрицателен иск) обаче не може да има такава цел (а само прекратяване на делото) и затова тя се свежда единствено до оспорване на формалното качество на ищеца като взискател. Позоваването на цитираното от касаторите решение на ВКС в обратен смисъл е неточно, тъй като с него не е възприета обратна теза.

Не води до недопустимост на процеса и второто релевирано от касаторите обстоятелство – за липса на правен интерес поради невъзможност ищецът да се позове на лични възражения на длъжника, които при това са били вече упражнени в предходно водения с неговия кредитор процес. Искът по чл. 464 ГПК е отрицателен установителен и за допустимостта му е достатъчно ищецът да е заявил оспорване, без да излага основанията, на които счита, че вземането на оспорения кредитор не съществува. Възраженията срещу възникването или съществуването на вземането, поддържани от ищеца в хода на делото (ако е допустимо разглеждането им по негов почин като трето на упражнените с тях права лице), могат единствено да се отразят върху основателността на иска, но нямат отношение към надлежното му предявяване.

Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, характеризираща се с видимо от акта или мотивите му нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, което може да бъде установено без анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства. Касаторите считат за очевидно неправилен фактическия извод относно извършените от П. плащания, но се обосновават с аргументи, черпени от съдържанието на разписките и от останалите доказателства по делото, а това изключва очевидния характер на подобна евентуална неправилност. Позовават се и на „житейската“ логика относно извършените плащания и съставените за тях документи, която обаче не почива на безспорно утвърдени и важими всякога, независимо от конкретиката на делото, опитни правила, за да може нейното очевидно нарушение да се изведе само от мотивите на акта без анализ на доказателствата. На следващо място, касаторите сочат противоречие между извода, че П. е изправна, а същевременно че липсват доказателства за плащане на дължимата от нея цена по предварителния договор. Такова несъответствие не е видно от мотивите. Съдът е приел, че продавачът е неизправен и че това би дало право на другата страна да развали договора, но не е излагал конкретни съображения за това дали той е развален въпреки неизправността и на купувача. Действително, съдът обозначава договора като „развален“, но от контекста може да се заключи, че се касае не за извод относно реално упражнено потестативно право, а за терминологична неточност (в мотивите) или за възпроизвеждане на заявеното от ищеца основание (в диспозитива). Като основание за очевидна неправилност касаторите навеждат и нарушението на чл. 20 и чл. 75 ЗЗД, чл. 301 ТЗ, грешното разпределение на доказателствената тежест относно несъществуването на други отношения, по повод на които могат да са извършени плащанията, липсата на достатъчно мотиви по наведените доводи, а също и противоречието с тълкувателната практика на ВКС относно правата на ненадлежно представлявания. Тези възможни нарушения (извън начина на разпределяне на тежестта на доказване) обаче не са установими без преценка на доказателствата и данните по делото, а евентуалното противоречие с правилата за доказване не е видимо, тъй като съдът не е формирал изрични мотиви кому принадлежи тежестта за установяване липсата на други правоотношения между лицата, посочени в разписките, нито е обосновал основателността на исковете с неизпълнението на тази тежест.

Поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторите са поставили следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът по повдигнати възражения от кредитора, чието вземане се оспорва по реда на чл. 464 ГПК, във връзка с нищожност и/или симулативност на акта, на който се основава вземането на ищеца, да разгледа и да се произнесе по тези възражения във връзка с допустимостта на спора?

2. Допустим ли е иск по чл. 464 ГПК на присъединен взискател, чието вземане се основава на изначално нищожна и/или симулативна сделка?

Първият въпрос кореспондира с касационен довод и касае активната процесуална легитимация, обсъдена от въззивния съд. Ето защо и предвид абстрактния си характер той е правен. Не е удовлетворен обаче допълнителният селективен критерий на поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е доказал нуждата от тълкуване на разпоредбата на чл. 464 ГПК в частта относно легитимацията на ищеца – не се установява нито противоречиво разрешаване на въпроса, нито промяна на обществените отношения, при които нормата е приета, или изменение в законодателството, налагащо ново тълкуване.

Вторият въпрос не може да се определи като обуславящ, защото е предпоставен от неустановен от въззивния съд факт - съдът не е изследвал валидността на сделката, от която ищецът черпи кредиторовото си качество, съответно не е излагал мотиви дали въпреки нейната нищожност искът е допустим. За пълнота следва да се посочи и че за това питане касаторът не е обосновал поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Може ли ищецът по предявен иск по чл. 464 ГПК да се позове на всички възражения на длъжника, включително възражения, които са били вече упражнени, но са отхвърлени от съда в производството, по което е издадено изпълнителното основание на присъединения кредитор, като неоснователни?

Този въпрос е поставен във връзка с оплакването, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е разгледал възражение за ненадлежно представителство на продавача при получаване на продажната цена, което вече е било заявено в процеса между двамата ответници. Според касатора искът по чл. 464 ГПК може да се основе само на възражения, неразгледани в предходния процес поради незаявяването им в резултат от симулативност или небрежност на длъжника.

Въпросът може да се определи като правен, тъй като съдът е изложил съображения по факти, които са били обсъждани и в процеса между страните по предварителния договор. Въпреки това питането не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий - касаторите не са се позовали на практика на ВКС в поддържания от тях смисъл, нито такава е служебно известна на съда. Цитираното от тях определение по чл. 274, ал. 3 ГПК не дефинира като единствено възможни за разглеждане само възраженията, които не са били заявени в протеклия между двамата ответници процес, а примерно посочва хипотезите на симулативен и немарливо воден процес като такива, в които оспорващият кредитор би могъл да има интерес от защита (нещо повече, в хипотезата на „немарливо воден процес“ възраженията може да са били заявени, но да не са добре защитени и поради това - отхвърлени). Вторият посочен акт пък е по чл. 288 ГПК и не съставлява релевантна практика според т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

За въпроса не се установяват и другите две основания, поддържани от касаторите. Цитираните решения на ЕСПЧ не са от категорията актове, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а решенията на СЕС не касаят приложението на чл. 464 ГПК, нито са приложими в спор с чисто вътрешноправен характер. Не е обоснована и нуждата от тълкуване на разпоредбата на чл. 464, ал. 2 ГПК, тъй като няма данни съдилищата да я прилагат противоречиво, нито пък има промяна в обществените отношения или законодателството, настъпила след приемане на разпоредбата и формиране на актуалната практика по нея.

4. Може ли ищецът по чл. 464 ГПК да се позове на всички възражения на длъжника, включително на възражения, които могат да бъдат упражнени само от длъжника?

Питането е свързано с довод за неправилно разглеждане на личното възражение на продавача за ненадлежното му представляване при получаване на сумата и подписване на разписките, каквото обстоятелство обаче не е било възприемано от въззивния съд. Той е заключил, че К. е получил сумите в лично качество, а не като ненадлежен представител на продавача. Нещо повече, във връзка с оспорването на договора съдът изрично е формирал довод в съответствие с поддържания от касаторите отговор на поставеното питане за недопустимост на личното възражение по чл. 42 ЗЗД. Поради това въпросът не може да се окачестви като обуславящ и не удовлетворява общия селективен критерий.

5. Как се разпределя доказателствената тежест при въведено от ищеца по чл. 464 ГПК фактическо твърдение за определен правопрепятсващ възникването на оспореното вземане факт?

Въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не може да получи абстрактен (общоважим) отговор, а зависи от конкретиката на казуса, в рамките на който е наведено фактическото твърдение за осъществяване на правопрепястващия факт.

6. Следва ли въззивният съд да разпредели доказателствената тежест по подлежащ според него на доказване факт, когато счита разпределението й, направено от първата инстанция, за неправилно?

Въпросът е поставен в контекста на оплакването, че съдът е вменил в тежест на оспорения кредитор да докаже липсата на друго правоотношение, по повод на което биха могли да са извършени процесните плащания. От мотивите на съдебния акт обаче не се установява да е извършено такова формално разпределяне на тежестта, нито косвено да е приложена последицата от нейното неизпълнение от купувача. Възприемането от въззивния съд, че сумите по разписките не са платени по предварителния договор, е обосновано от съда със самото съдържание на документите, а не с неизпълнена от купувача тежест за доказване несъществуването на друго правоотношение между него и К.. Поради това, макар и абстрактен, въпросът не е правен, тъй като не касае решаваща воля на съда.

7. Надлежно ли е извършеното от единия от представляващите дружеството законни представители (управители) плащане, когато получателят на плащането не твърди да е оспорил същото в установения в чл. 301 ТЗ срок?

Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като, както беше посочено, съдът е третирал издаването на разписки от К. не като действие на законен представител, а като действие на физическото лице, поради което не е разглеждал хипотезата на чл. 301 ТЗ.

8. Кои са недвусмислените обстоятелства, при които може да се приеме, че лицето, на което длъжникът е изпълнил, е овластено от кредитора да получи изпълнението?

По идентични като гореизложените съображения въпросът не може да бъде дефиниран като обуславящ, защото въззивният съд е възприел друга фактическа обстановка (а именно – че К. е действал в лично качество) и не е излагал съображения за характера на обстоятелствата, при които са извършени плащанията. Действително, разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД би могла да е релевантна, но само с оглед конкретна фактология, чието установяване в настоящата селективна фаза е правно недопустимо. Поради това и този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

9. При неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи длъжен ли е съдът да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии?

Този въпрос има характер на обуславящ, тъй като решаващата дейност на въззивния съд е основана на тълкуване на договора и разписките за плащане. Същевременно питането е достатъчно абстрактно и е свързано с касационен довод, поради което покрива общия селективен критерий.

Според цитираната от касаторите практика на ВКС при тълкуване на волята на страните съдът трябва да изходи не от буквалния смисъл на текста, а от общия разум на изявленията, от систематичното им място, от обстоятелствата, при които е изразена волята, както и от поведението на страните преди и след изразяването й, без да игнорира части от текста на тълкувания документ (Решение № 133/15.03.2021 г. по гр.д. № 3595/2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд. и посочените в него актове). В настоящия случай съдът е изложил мотиви, според които е извършил тълкуване на договора в частта относно уговорения начин на плащане и на разписките - в частта относно получателя на сумата и основанието за плащането й. За да се прецени дали тази тълкувателна дейност на съда е съобразена с изведените от практиката на ВКС критерии или пък тълкуването, дадено от въззивния съд, е в противоречие с тях, е необходимо да се направи анализ на съдържанието на тълкуваните актове. Това налага да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в хода на което касационният съд да извърши горепосочената преценка.

Следващите два въпроса (относно задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи, които въззиваемата страна е направила пред първата инстанция и поддържа и пред въззивната инстанция, респективно свързаните с тях доказателства, включително събраните относими и допустими свидетелски показания) могат да се окачествят като обуславящи за всяко едно дело, защото са свързани с основни правомощия на съда при разглеждане и решаване на спора, и имат правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като обаче селективната фаза по настоящото дело е преодоляна с предходния въпрос, отговорът на тези две питания ще бъде даден при произнасянето на касационната инстанция по същество, а това изключва необходимостта да се преценява годността им да покрият селективния критерий на заявеното за тях основание.

Последните два въпроса (по т. 12 и т. 13) нямат отношение към касационното обжалване на въззивното решение по съществото на спора, а касаят отговорността за разноски, чието правилно разпределение е предмет на контрол по ч.т.д. № 2021/2025 г., който ще бъде осъществен според изхода от спора в настоящата инстанция.

Поради изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по служебно обобщения въпрос относно критериите за тълкуване на действителната воля, изразена от страните или от трето лице в относимо за спора писмено доказателство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,