Определение № 3465 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ срещу определение №383 от 10.02.2025 г. по възз.ч. гр. д. № 251/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №267186 от 21.11.2024 г. по гр. д. №12422/2019 г. на СГС, 1-15 състав, с което е оставена без уважение молба на КОНПИ за изменение на определение от 24.10.2024 г., постановено по гр.дело №12422/2019 г. на СГС, в частта, с която ищецът КОНПИ е осъден да заплати държавна такса по делото. С последното определение от 24.10.2024 г., СГС след като е прекратил производството поради отказ от исковите претенции по делото е осъдил ищеца КОНПИ да заплати в полза на бюджета на съда сумата от 99 346,80лв.-държавна такса по делото. Според жалбоподателя обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие със закона и необоснованост. Иска се неговата отмяна. Смята, че съгласно специалния закон, а именно чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, приложима по силата на § 5, ал. 1 ПЗР, ищецът КОНПИ е освободен от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобитото имущество. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя въпрос относно това при прекратяване на делото с оглед на чл.232 ГПК / при оттегляне на иск/ и с оглед на чл.233 ГПК/при отказ от иск/ дължи ли Комисията държавна такса. Посочва, че е налице противоречие с разрешението, дадено в определение №5285/19.11.2024 г. по ч.к.гр.д.№3651/2024 г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че не се дължи държавна такса от комисията при прекратяване на делото порази оттегляне, респективно отказ от иск за отнемане на незаконно придобито имущество. Смята, че обжалваното определение е й очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че гр. дело №12422/2019 г. на СГС, 1-15 е образувано по искова молба от КОНПИ против Г. Ж. Т. и „К. 17 ММ“ ЕООД, с която са предявени искове на основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество с цена на иска от 2 483 670лв. Съобразил е, че на 26.09.2023 г. е постъпила молба от КОНПИ, с която е направен отказ от предявените искове и в тази връзка първоинстанционният съд на основание чл.233 ГПК е прекратил производството по делото с определение от 27.09.2023 г., което е влязло в сила. С определение от 24.10.2024 г. е осъдил КОНПИ да заплати в бюджета на съдебната власт държавна такса в посочения размер, определен с оглед на отказа от исковете изцяло и прекратяване на производството по предявените искове и съобразно тяхната цена. По постъпилата молба на КОНПИ от 19.11.2024 г. за изменение на определението по отношение на държавната такса, тъй като смята, че е освободена от заплащане на държавна такса, съдът с определение от 21.11.2024 г. е оставил без уважение молбата, като е приел, че разпоредбата на чл.154, ал.3 ЗОНПИ, вр. с пар.5 от ДР на ЗОНПИ и чл.75, ал.3 ЗОПДНПИ отм. предвиждат недължимост на таксата само на етап сезиране на съда. Във връзка с доводите в частната жалба срещу обжалваното определение въззивният съд е посочил, че и в двата закона ЗОПДНПИ отм. и в последствие със ЗОНПИ от 2018 г. съществуват идентични разпоредби относно дължимостта на държавната такса от Комисията-чл.75, ал.3 ЗОПДНПИ отм. и чл.154, ал.3 ЗОНПИ, според които при подаване на исковата молба Комисията не внася държавна такса. Позовал се е на чл.78, ал.2 от първия закон и чл.157, ал.2 от втория, според които с решението си съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото, поради което и двата закона предвиждат едно изключение от правилото, че при подаване на исковата молба се дължи държавна такса, но не изключват изобщо нейната дължимост-при приключване на делото същата се дължи от страната, загубила делото по правилата на чл.78 ГПК. Посочил е и се е основал в този смисъл, и на трайната практика на ВКС- определение №2366/03.08.2023 г., по гр.дело №4777/2022 г на ВКС, определение №13/12.01.2021 г. по ч. гр.дело №3107/2020 г. на ВКС, решение №191/15.02.2021 г. по гр.дело №4768/2019 г. на ВКС, определение №50247/31.05.2023 г. по гр.дело №3302/2022 г. на ВКС и др.. Предвид направения отказ от исковете е приел, че правилно първоинстанционният съд е осъдил КОНПИ да заплати дължимата се държавната такса – съобразно цената на исковете, за които е направен отказ и на основание чл.157, ал.2 ЗОНПИ. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая от поставеният въпрос в изложението само една част и тази свързана с прекратяване на делото поради отказ от иск и по чл.233 ГПК и дължимост на държавната такса е обуславящ изхода на конкретното дело, а в останалата част въпросът, свързан с оттегляне на иска по чл.232 ГПК не кореспондира с приетото от въззивния съд и изводът по същество за дължимостта на държавната такса, при направен отказ от исковете и прекратяване на делото, какъвто е настоящият случай. Няма спор, че държавната такса не се дължи при предявяване на исковете и към момента на подаване на исковата молба, но с оглед на изхода на делото се дължи държавна такса от Комисията с оглед на изричната разпоредбата на чл.78, ал.2 от ЗОПДИППД отм. и идентична на чл.157, ал.2 ЗОНПИ. В тази връзка е и направеното разграничение и посочените разлики между първия ЗОПДИППД/отм/ и следващите два- ЗОПДНПИ отм. и ЗПКОНПИ и това, че само по първия закон не е предвидена хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск, но по последващите два закона ЗОПДНПИ отм.-чл.74 и по ЗПКОНПИ / сега ЗОНПИ/-чл.154, ал.3 и чл.157, ал.2 държавна такса се дължи, но не се внася предварително към завеждане на исковата молба в съда, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. Същото се отнася и при предявени искове и с направен отказ от исковете или частичен отказ, при които се постановява прекратяване на делото. Въззивният се е позовал на изричната специална разпоредба на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, която е приложима в случая по делото, както и в тази връзка на практиката на ВКС по приложимата разпоредба и при наличие на молба за отказ от исковите претенции. В случай на отхвърляне на исковете на Комисията, както и при отказ от исковете с оглед на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, идентична чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ/отм./ се присъжда дължимата държавна такса с оглед на стойността на имуществото, чието отнемане се е искало и в тези случаи е налице трайна практика на ВКС, цитираната в обжалваното въззивно определение, както и решение №147 от 16.09.2019 г., постановено по гр.дело №1998/2018 г., IV г.о., както и определение №653/15.02.2024 г., на ВКС, III г.о., постановено по ч. гр.дело №228/2024 г., определение №911/29.02.2024 г., постановено по ч. гр.дело №636/2024 г. на ВКС, и решение №50116/03.04.2024 г., на ВКС, постановено по гр.дело №3698/2021 г. и др., която се споделя и от настоящия състав. По така поставения въпрос, в обуславящата част от въпроса не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване след като посоченото в изложението определение №5285/19.11.2024 г. по ч.гр.д.№3651/2024 г. на ВКС, IV г.о., касае различна хипотеза и въпрос при който е допуснато касационно обжалване. В него е прието, че при прекратено производството, по искова молба на КОНПИ, но след като Комисията е заявила оттегляне на исковата молба срещу ответниците и в който случай не се разрешава спора и не се дава „изход на делото“, оттегленият иск може отново да бъде предявен, поради което не е налице фактическият състав по чл.157, ал.2 ЗОНПИ. Настоящият случай е различен и прекратяването на делото е след направен отказ от иск по чл.233 ГПК от Комисията, при което с оглед на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, държавна такса ще се дължи след като изходът на делото е окончателен и то е приключило по начин, изключващ възможността искът да бъде предявен отново с оглед на чл.233, изр. второ ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.