Определение № 2195 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2380/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Ц. Л. А., Ш. Л. А., К. Л. А., В. Л. А. и П. Л. А., всички чрез тяхната майка и законен представител А. П. М., са подали касационна жалба срещу решение № 348 от 25.07.2024 г., поправено с решение № 160 от 16.04.2025 г., по в. гр. д. № 343/2024 г. на Плевенски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 1506 от 25.10.2023 г. по гр. д. № 4590/2022 г. на Плевенски районен съд, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 51 ЗЗД „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] е осъдено да заплати на всеки един от касаторите ежемесечно обезщетение за пропусната ежемесечна издръжка от техния баща Л. Ц. А., починал при ПТП на 23.12.2018 г., в размер на по 70 лв. месечно, считано от 23.12.2018 г. до 31.12.2019 г., платимо на първо число от съответния месец; по 76,25 лв. месечно, считано от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г., платимо на първо число от съответния месец; по 81,25 лв. месечно, считано от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., платимо на първо число от съответния месец; по 88,75 лв. месечно, считано от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г., платимо на първо число от съответния месец; по 97,50 лв. месечно, считано от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г., платимо на първо число от съответния месец; по 116,63 лв. месечно, считано от 01. 01. 2024 г. и платимо на първо число от съответния месец до настъпване на условия за прекратяване на заплащане на обезщетението, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от начална дата 06.07.2020 г. и съобразно падежа на всяка дължима сума до окончателното заплащане на всяка дължима месечна сума, като е отхвърлил исковете за разликата над уважените до пълните предявени размери от 25 000 лв. за Ц. Л. А. и за цялостен период от 23.12.2028 г. до 18.10.2028 г., от 25 000 лв. за Ш. Л. А. и за цялостен период от 23.12.2018 г. до 5.01.2030 г., от 25 000 лв., предявен като частичен от 25 295 лв., за К. Л. А. и за цялостен период от 23.12.2018 г. до 6.05.2031 г., от 25 000 лв., предявен като частичен от 28 667 лв., за В. Л. А. и за цялостен период от 23.12.2018 г. до 8.12.2023 г. и от 25 000 лв., предявен като частичен от 36 477 лв. за П. Л. А. и за цялостен период от 23.12.2018 г. до 4.08.2036 г. Касаторите обжалват решението в отхвърлителните му части и в частта, с която съдът е постановил обезщетенията да бъдат изплащани периодично, а не глобално, както е заявено в петитума на исковата молба. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е незаконосъобразно и необосновано. Касаторите излагат доводи, че въззивният съд не е аргументирал съобразно изискванията на т. 11 от ППВС № 4/1975 г. защо е постановил обезщетението за имуществени вреди – пропусната ежемесечна издръжка в резултат на смъртта на баща им Л. Ц. А. вследствие ПТП на 23.12.2018 г. да бъде изплащано ежемесечно, а не глобално, както е претендирано. Оспорват като неправилен извода на съда, че починалият е допринесъл за настъпването на увреждането, както и определения процент на съпричиняване – 50 %. Твърдят, че в случая не може да се приеме, че починалият е допринесъл за настъпване на вредите само поради факта, че каруцата, която е управлявал, не е била оборудвана при движение през нощта със светлоотразителните елементи по чл. 71, ал. 1 ЗДвП. Излагат оплакване, че окръжният съд не е изследвал тежестта на допуснатите нарушения на ЗДвП от страна на всеки от водачите, участници в произшествието. Поддържат, че тъй като водачът на МПС е управлявал автомобила с превишена и несъобразена с пътните условия скорост, неговият принос за ПТП е по-голям от този на пострадалия. Молят атакуваното решение в обжалваните части да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ответника „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп““ ЕАД, [населено място] поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач на страната на ответника И. С. Т. не е депозирал отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното. Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че с влязла в сила присъда по НОХД № 7561/2021 г. на Плевенски окръжен съд И. С. Т., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, е признат за виновен в това, че на 23.12.2018 г., около 17, 50 ч., на третокласен път ІІІ-305, обл. Плевен, при управление на МПС – л. а. „Фолксваген пасат“, рег. № ЕН 2560, в посока [населено място] – [населено място], е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДвП, вследствие на което е причинил по непредпазливост смъртта на бащата на ищците Л. Ц. А.. Решаващият състав на окръжния съд, е приел, че на основание на чл. 51 ЗЗД на ищците – деца на починалия вследствие ПТП Л. А. се дължи обезщетение за имуществени вреди във връзка с лишаването им от издръжка вследствие смъртта на баща им, което следва да се заплаща периодично и да се определи при съобразяване на задължението на майката на децата за издръжка и на размера на минималната заплата за страната. Изтъкнал е, че съгласно чл. 142 СК размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи, като минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата. С оглед на горното е определил, че обезщетенията за имуществени вреди на ищците, които е имало основание да получават издръжка от загиналия при ПТП техен родител Л. А., следва да се присъдят помесечно и възлизат на 140 лв. за 2019 г., 152, 50 лв. – за 2020 г., 162, 50 лв. – за 2021 г., 177, 50 лв. – 2022 г., 195 лв. – за 2023 г. и 233, 25 лв. – за 2024 г. В решението е отхвърлено възражението на ответника, че от размера на обезщетенията следва да бъдат приспаднати получаваните от майката социални помощи, тъй като те имат непостоянен и променлив характер, а в конкретния случай следва да се преценява необходимостта от трайна издръжка за всяко от децата. Решаващият състав е формирал извод, че на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетенията следва да бъдат намелени с 50 % с оглед приноса на починалия за настъпване на вредоносния резултат. Като е съобразил заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е изложил аргументи, че максимално разрешената скорост в участъка на пътя, където е настъпило ПТП, е била 90 км/ч, а скоростта на движение на МПС, управлявано от делинквента, е била 104, 8 км/ч, като водачът е имал техническата възможност да забележи попътно движещото се пред него превозно средство, задвижвано от животинска тяга, при движение на къси светлини, на разстояние от около 65 м. Посочил е, че според експерта, при тази скорост на движение и разстоянието на видимост, своевременни действия за спиране, предприети от водача на МПС, биха предотвратили произшествието. В решението са изложени съображения, че е налице принос на пострадалия за вредите, тъй като управляваното от него превозно средство с животинска тяга /конски впряг/ не е било снабдено с всички изискуеми от нормативната уредба – чл. 71, ал. 1 ЗДвП светлоотразители, като са липсвали два бели или жълти светлоотразители отпред, два червени отзад, и светещо тяло отзад, излъчващо добре различима бяла или жълта светлина, с оглед движението в тъмната част на денонощието. Касационните жалбоподатели поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат и това да бъде установено при условията на пълно и главно доказване?“; „2. Следва ли при определяне на конкретния принос на пострадалия да бъдат съпоставяни поведението и действията на водача и на пострадалия и да бъдат отчитани тежестта на допуснатите от тях нарушения, довели до настъпването на вредоносния резултат?“; „3. Следва ли при определяне на начина на заплащане на обезщетението за загуба на издръжка съдът да направи преценка дали същото следва да бъде изплащано периодично или наведнъж и длъжен ли е да се аргументира?“. Твърдят, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС: по първи въпрос – с решение № 171 от 10.10.2013 г. по т. д. № 629/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 239 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 1952/2023 г. на ВКС, III г. о., по втори въпрос - с решение № 239 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 1952/2023 г. на ВКС, III г. о. и решение № 298 от 20.05.2024 г. по гр. д. № 2278/2023 г. на ВКС, III г. о. и по трети въпрос – с ППВС № 4/1975 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части. Първият въпрос от изложението на основанията за достъп до касационен контрол покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при произнасянето по него въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика на ВС и постоянна практика на ВКС. В ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и последователната практика на ВКС, намерила израз в посочените от касаторите решения по чл. 290 ГПК на ВКС и служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. и др. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил преценка на ангажираните в производството доказателства, въз основа на която е приел, че починалият е допринесъл за увреждането, тъй като е управлявал катастрофиралото превозно средство, задвижвано от животинска тяга, в тъмната част на денонощието, без наличие на изискуемите съгласно ЗДвП светлоотразители и това му поведение е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Правилността на основаните на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото изводи на решаващия състав за наличието на принос на пострадалия за вредите не може да бъде преценявана в производството по селекцията на касационните жалби по чл. 288 ГПК. По втория въпрос на касаторите, който отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, е формирана последователна практика на ВКС, израз на която са посочените от касаторите актове, както и известното на състава решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о. Според тази практика при извод, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на ПТП и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач съставът на въззивния съд е отчел поведението на починалия и на виновния водач с оглед доказания в процеса начин на настъпване на ПТП и установените нарушения на правилата за движение по пътищата. По тези съображения не би могло да се приеме, че окръжният съд се е отклонил от практиката на ВКС по разглеждания релевантен въпрос, което изключва наличието на въведената предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Поддържаните от касаторите доводи за завишен процент на съпричиняване касаят правилността на въззивния акт и подлежат на проверка едва след допускането на касационното обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се явява значим за спора, което го определя като покриващ общото изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. По този въпрос не е обосновано съществуването на въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като окръжният съд е постановил атакувания съдебен акт при съблюдаване на задължителната практика на ВС. Съгласно задължителните указания по т. 11 на ППВС № 4/1975 г. съдилищата постановяват еднократно или периодично заплащане на обезщетението за непозволено увреждане по своя преценка, независимо от направеното от ищеца искане за начина на заплащане. Дадени са разясненията, че въпросът дали да се присъди еднократно или периодично изпълнение на присъденото обезщетение за вреди от непозволено увреждане, е възложено от закона на съда. С оглед на конкретните особености на всеки отделен случай съдът преценява дали присъденото обезщетение следва да бъде изплатено наведнъж или на периоди. С несъобразяването с посочения от ищеца начин на изплащане на обезщетение не се присъжда нещо различно от това, което е поискано от ищеца, а в следващия се законен размер. В настоящия случай, за да приеме, че първоинстанционният съд неправилно е определил начина на изпълнение на присъдените на ищците обезщетения за имуществени вреди, а именно еднократно, а не периодично, въззивният съд е отчел естеството на правото на издръжка на ненавършилите пълнолетие деца и съответстващото на него безусловно задължение на родителите им. Съобразил е, че необходимостта от издръжка на ненавършилите пълнолетие деца е трайна и съобразно предписанието на чл. 146, ал. 1 СК издръжката се дължи ежемесечно. Ето защо не би могло да се приемат за основателни доводите на касаторите, в контекста на които е поставен третият правен въпрос, че съдът не е изложил мотиви защо не е уважил искането на ищците да им бъдат присъдени обезщетения за имуществени вреди във връзка с лишаване от издръжка вследствие смъртта на баща им при ПТП, платими еднократно. По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Плевенски окръжен съд в обжалваните части. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение