Определение № 2715 от 03.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4093/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба № 13930 от 14.06.2023 г., подадена от “Софийски имоти" ЕАД, [населено място] против решение № 492 от 18.04.2023 г. по гр.дело № 1486 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 18.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 6138/2017 г. по описа на СГС, и е отхвърлен предявения от „Софийски имоти“ ЕАД отрицателен установителен иск срещу „В.“ Е., че учреденото от Столична община в полза на „В.“ Е. с Договор № РД-56- 2102/16.10.1998 г. право на строеж върху УПИ №..., общ., отреден „за КОО", с площ от 748 кв.м., кв.23 по действащия план на м.Н. „Хладилника В.“, не съществува като погасено по давност поради неупражняването му в петгодишен срок. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на постановеното решение. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че отказът от страна на „Лаудис билдинг“ Е. от прехвърленото му от „В.“ Е. право на строеж има за последица връщането на това право в патримониума на ответното дружество. Навежда довод, че след като ответникът се е разпоредил в полза на „Лаудис билдинг“ Е. с учреденото му право на строеж, а последното дружество се е отказало от това право, суперфицията се е погасила и вече не тежи върху земята, следователно липсва процесуална легитимация за ответника по предявения иск, а постановеното решение е недопустимо. Твърди се и неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства, които не са анализирани в съвкупност и взаимовръзка. Съдът необосновано приел, тълкувайки неправилно събраните доказателства, че давностният срок не е текъл от 21.01.2003 г. поради обективна правна и фактическа невъзможност за реализиране на суперфицията. Незаконосъобразно бил извършен косвен съдебен контрол върху Заповед № РД-09-50-41/22.01.1999 г. на Главния архитект на София, с която е одобрен регулационния план, послужил за издаване на виза за проектиране от 21.01.2003 г. Навежда се оплакване за необоснованост на постановеното решение, при постановяването на което не са обсъдени всички относими доказателства и не са изложени убедителни мотиви за отхвърляне на иска. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да не осъществи служебна проверка, когато в хода на съдебното производство се установи, че ответникът не притежава процесуална легитимация и да реши спора по същество, вместо да прекрати делото? Касаторът счита, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. 2/ Следва ли въззивният съд да не зачете задължителната сила на решение на административен съд по административноправен спор относно нищожност на административен акт и може ли съдът да приеме нещо различно от резултата по приключилия административен спор? В административното производство с искане за обявяване на нищожността на административен акт, издаден по реда на § 187 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с който се санират заповеди за одобряване на подробни устройствени планове, суперфициарът, носител на правото на строеж върху имот в обхвата на градоустройствената разработка, явява ли се трето лице, спрямо което не се разпростира силата на пресъдено нещо на съдебното решение по приключилото административно производство? 3/ Задължен ли е собственикът на терена, върху който е учредено правото на строеж, да оказва съдействие на суперфициара, когато такова не е договорено и не е поискано, и това обуславя ли недобросъвестност на собственика? 4/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, без да извърши преценка на всички относими доказателства и без да обсъди доводите, защитната позиция и възраженията на ищеца за проявена очевидна пасивност от първоначалния суперфициар и следващия приемател на правото на строеж? 5/ Проведените административни процедури по реда на ЗТСУ (отм.) и впоследствие ЗУТ, касаещи значителна част от територията на населеното място, в чийто обхват попада процесният терен, върху който общината е учредила правото на строеж, представляват ли обективна пречка за започване на предпроектни проучвания / строителство, съобразно обема на учреденото право на строеж, при условие, че административните процедури не са свързани и не произтичат от поведението на следващия собственик на терена (различен от общината) и същият не е поел договорно задължение да оказва съдействие на суперфициара? 6/ От кой момент започва да тече давностният срок по чл.67 ЗС в отношенията между суперфициара и собственика на терена при условие, че задълженията за изпълнение на договора за учредяване на право на строеж, в т.ч. проучване на състоянието на терена и при нужда проектиране и изграждане на необходимата инженерна инфраструктура са изцяло вменени на суперфициара? По изложените пет въпроса касаторът се позовава на наличието на основание за допускане да касационно обжалване при произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК. 7/ Допустимо ли е въззивният съд да отъждестви поведението на общината, която е учредител на правото на строеж и съвместява качеството и на административен орган по см. на ЗУТ, с поведението на последващия собственик на терена, върху който е учредено ограниченото вещно право, представляващ самостоятелно юридическо лице? По този въпрос касаторът се позовава на очевидна неправилност на постановеното решение чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касация оспорва допускането до касационно обжалване като счита, че формулираните в изложението въпроси не кореспондират с мотивите на съда и не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предявеният от касатора отрицателен установителен иск за признаване, че правото на строеж върху УПИ №..., общ., отреден „за КОО“, с площ от 748 кв.м, кв.23 по действащия план на м.Н. „Хладилника В.”, учредено в полза на „В.“ Е. с договор № РД 56-2102/16.10.1998 г., е погасено по давност, е обоснован със следното: Ищецът твърди, че с посочения договор Столична община е учредила в полза на „В.“ Е. право на строеж, което ответникът не е реализирал в срока по чл.67 ЗС. След учредяването на суперфицията правото на собственост върху поземления имот е придобито от ищеца по силата на извършена от Столична община апортна вноска в капитала на дружеството. Ответникът е оспорил иска с възражение, че срокът по чл.67 ЗС не е започнал да тече поради това, че с анекс от 2003 г. за започване на строителството е определен срок от една година, считано от издаване на разрешение за строеж, което все още не било издадено, затова и срокът не е започнал да тече. Налице били обективни пречки за извършване на строителството: при изменение на ЗРП площта на имота била намалена със 170 кв.м.; издадената на 10.08.1999 г. скица - виза за проектиране била въз основа на невлязъл в сила план, одобрен със заповед от 22.01.1999 г., а следващите издадени скици (от 26.04.1999 г., презаверена на 23.09.2010 г.) са по предходен регулационен план, одобрен със заповед от 20.12.1989 г. В скица от 10.12.2002 г. имотът бил грешно посочен, както и в издадените визи за проучване и проектиране от 21.12.2000 г. и 23.01.2003 г. Изложеното създавало неяснота относно регулационния статут на имота съгласно действащия регулационен план. Заедно с това „Софийска вода“ АД отказало да съгласува визата за проектиране, тъй като през имота преминавал главен канален колектор, който бил пречка за извършване проектирането и строителството. През 2008 г. ответното дружество поискало от Столична община като собственик на инфраструктурните обекти да предприеме изместване на преминаващия през имота колектор. Ответникът счита, че е извършил необходимите действия, но исканията му за изменение на плановете с оглед осигуряване възможност за застрояване останали без отговор. Моли за отхвърляне на предявения иск. С първоинстанционното решение по отношение на ответника е признато, че учреденото в негова полза право на строеж е погасено по давност. За да отмени това решение, съставът на Апелативен съд София е намерил за основателно възражението на ответника за наличие на обективни пречки за застрояване на имота. Приел е, че издадената на 21.01.2003 г. виза за проектиране била по неодобрен регулационен план, приет извън компетентността на главния архитект на София, и породил действие едва след потвърждаване от Столичния общински съвет на издадените от него заповеди. Всички издадени визи за проектиране не били в съответствие с плана, по който са издадени. Намиращият се в имота главен канализационен колектор е пречел за проектирането и изграждането на предвидената сграда, което е станало възможно едва след въвеждането в експлоатация на новия колектор с разрешение за ползване от 13.02.2017 г. Затова въззивният съд е приел, че срокът по чл.67 ЗС е започнал да тече от 13.02.217 г. и до подаването на исковата молба в съда на 19.05.2017 г. не и изтекъл. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираният първи въпрос касаторът свързва с оплакванията в касационната жалба, че по отношение на ответника липсва пасивна процесуалноправна легитимация. Това становище е неправилно, защото не съответства на твърденията на самия ищец в исковата молба за наличие на правен спор с ответника, както и на поведението на ответника, който отрича в процеса твърдяното от ищеца право. Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право - от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, материалноправната легитимация предпоставя положителен отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от осъществяването на обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение на ищеца, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В случая ищецът твърди, че върху притежавания от него поземлен имот в полза на ответника е учредено право на строеж, което е погасено поради неупражняването му в петгодишен срок. Това твърдение е достатъчно, за да се приеме, че за ответника съществува процесуалноправна легитимация да отговаря по предявения иск. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Ето защо първият поставен въпрос няма обуславящо значение по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос също не е обуславящ, защото не е разрешаван от въззивния съд, който не е обсъждал решението на административния съд и обхвата на действие на това решение. Третият въпрос е поставен с оглед мотивите на въззивния съд, че Столична община - собственик на терена е създала непреодолими пречки в качеството си на административен орган по ЗУТ при изменение на регулационния план, издаване на визи и пр. Въпросът касае обосноваността на въззивното решение, доколкото касаторът сочи, че няма доказателства суперфициарът да е искал съдействие от ищеца и такова да му е било отказано. На този етап от производството касационната инстанция не проверява съответствие на изводите в обжалваното решение с представените доказателства, поради което обжалването не може да бъде допуснато по така формулирания въпрос. Четвъртият въпрос за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на установени обстоятелства, както и липса на мотиви относно надлежно наведени доводи и възражения във връзка с предмета на спора. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика на ВКС - решение № 13 от 24.02.2022 г. по гр.д.№ 2906/2021 г. на І ГО е прието, че съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след съвкупната им преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно и не се кредитира, съдът следва да изложи мотиви за това. Налице е и трайна съдебна практика, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. Въз основа на горните съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. По този въпрос се констатира противоречие с решение № 39/30.06.2022 г. по гр.д.№ 56/2021 г. на ВКС, І т.о.; решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190/2014 г. на ВКС, ІV гр.о.; решение № 60300/23.08.2022 г. по гр.д. № 599/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и много други, с които се дава положителен отговор на този въпрос. В случая ищецът е посочил в отговора си пред въззивната инстанция, че нито издадените визи за проучване и проектиране, нито съществуващия в имота уличен канал са били обективна пречка за извършване на строителството. Развил е доводи, че скиците от 16.04.1999 г., 21.12.2000 г. и 17.01.2003 г. са били издадени по действащия регулационен план, одобрен със заповеди от 1989 г. и 1995 г. като е сочил, че планът от 1999 г. е влязъл в сила едва на 06.08.2003 г. Посочил е, че суперфициарът не е проявил активност за изместване на уличния канал, а във възражение от 17.05.2011 г. е изразил становище, че ще се съобрази със съществуващото му местоположение, тъй като намерението му е да започне изпълнение на инвестиционните си намерения. Действия в тази насока не били предприети. Въззивната инстанция не е обсъдила тези доводи и доказателствата относно тях. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения четвърти въпрос на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По останалите поставени от касатора въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора при разглеждане на доводите за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, след преценка и анализ на събраните по делото доказателства. Основанието „очевидна неправилност“ е наведено поради същите оплаквания в касационната жалба, поради което съдът не обсъжда и него. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение