Определение № 313 от 13.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2342/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Юг„ ЕАД против решение № 237/15.07.2019 г. по т.д.№ 271/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 164/26.03.2019 г. по т.д.№ 671/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив.С потвърденото решение е уважен предявеният от „Яна „АД против касатора отрицателен установителен иск, за признаване за установено по отношение на ответника, че „Яна „ АД не дължи на същия сумата от 26 209 лева, представляваща сбор от неправомерно начислена цена за компонентите „пренос и достъп през/до електропреносната мрежа„, „ достъп до електроразпределителната мрежа „ и „отдадена / върната / реактивна енергия„, съгласно пет фактури за периода 01.06.2016 г. – 31.10.2016 г., както следва: 5878,81 лева по фактура № [ЕГН]/30.06.2016 г., 5 713,09 лева по фактура № [ЕГН]/ 31.07.2016 г., 5 569,60 лева по фактура № [ЕГН]/ 31.08.2016 г., 4 278,61 лева по фактура № [ЕГН]/30.09.2016 г. и 4 778,89 лева по фактура № 8165738539831.10.2016 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа тезата си, че за да се направи преценка, дали се дължи или не цена за достъп до електроразпределителната мрежа, водещо е не правото на собственост на съоръженията и наличието на облигационна връзка между страните – потребител и електроразпределително дружество, а това на какво ниво на напрежение обектът на клиента е присъединен към мрежата, при безспорно установено по делото присъединяване на обекта на ищеца на ниво на напрежение 20 kV. Потребителите на ел.енергия, присъединени към електрическата мрежа на ниво средно напрежение са клиенти на оператора на „електроразпределителната мрежа „ ,лицензиран за съответната територия, независимо от правото на собственост на съоръженията и независимо от сключения между тях и оператора на „ електропреносната мрежа„ договор за достъп. Касаторът изхожда от факта, че ищцовото дружество продължава да полза мрежови услуги на ниво средно напрежение, каквито единствено собствения му лиценз позволява, не и този на електропреносното дружество, договор с което ищецът противопоставя с предмет същите, неоснователно начислени му от ответника, услуги. Продълженото ползване, според касатора, изключва едностранното прекратяване на договора от ищеца, а доколкото ответника е единствения лицензиран доставчик на територията, на която се намира обектът на „Яна„ АД, валиден договор с електропреносното дружество „ЕСО„ ЕАД е невъзможен. По начало страната намира,че фактът на присъединяването към съответната мрежа, въз основа систематичното тълкуване на чл. 104 ал.1 ЗЕ вр. с 104а ал.1 ЗЕ, е достатъчен за наличието на облигационна връзка, без необходимост от сключване на формален договор. Поради това, дори да се приеме прекратен сключения между страните договор за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника, сам по себе си този факт,според касатора, не изключва отговорността на ищеца за заплащане на цената на фактически ползваната услуга. Ключов,според касатора, е въпросът към коя мрежа е присъединен ищеца – към електроразпределителната на ответника или към електропреносната на „ЕСО„ЕАД. Последното предпоставя, по мнение на страната, разграничаване на лицензионните дейности „пренос„ и „разпределение„ на електрическа енергия, съответно на понятията „електроразпределителна“ и „ електропреносна„ мрежа. Според касатора, операторът на електропреносната мрежа няма право да присъединява към мрежата клиенти на ниво средно напрежение и да предоставя мрежови услуги на тези клиенти. Ответната страна – „Яна„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Ищецът – „Яна„ АД – претендира да се установи по отношение на „Електроразпределение Юг„АД, че не е длъжник на същото дружество, за обща сума от 26 209 лева, съставляваща сбор от начислена по пет фактури, за периода юни – октомври 2016 г., цена на услугата „ пренос и достъп до електропреносна мрежа „ ,“ достъп до електроразпределителна мрежа „ и „ отдадена реактивна енергия„. Твърди,че с оглед сключен договор за същите с „ЕСО „АД, с едностранно предизвестие е прекратил предходно сключен договор с ответника. Твърди, че за месеци, последващи процесния период, дружеството е издало кредитни известия за недължимо начисляване на тези цени. Ответникът е оспорил факта, че ищецът е пряко присъединен към електропреносната мрежа 110 V.Твърди, че обектът на ищеца е присъединен на ниво средно напрежение и точката за присъединяване / в подстанция 110/20kV „П.„ чрез кабелен електропровод 20 kV „Фабричен„ / е част от електроразпределителната мрежа – негова собственост. Като се позовава на предходно сключен от ищеца договор за доставка на ел.енергия с „ЕВН Електроснабдяване„ ЕАД, ответникът твърди, че схемата на свързване оттогава и съответно предоставяния достъп до мрежата му не са се променили, т.е. променен е само доставчика на електрическа енергия – „ЕСО „ЕАД. Същевременно страната се позовава на недопустима промяна, ако има такава, на схемата за присъединяване, без съгласуване с него, като единствен оператор на електроразпределителна мрежа на тази територия. Директното присъединяване към разпределителни уредби средно напрежение на подстанциите 110 kV/Ср.Н, според касатора, погазва принципите на европейското законодателство в областта на енергетиката и води до неефективно използване на цялата енергийна система. Според касатора, либерализацията на пазара на електрическа енергия позволява единствено свободен избор на доставчик на електрическа енергия, не и на мрежови оператор, който се определя еднократно – при първоначалното присъединяване на обекта към електрическата мрежа и остава такъв до физическото съществуване на този обект.Не се оспорва, че пряко присъединяване към преносната мрежа е възможно, но само за клиенти със значителна потребявана мощност,разполагащи със собствена електрическа подстанция 110 kV/ Ср.Н., която да бъде присъединена към преносната мрежа преди лицензионната граница между двата оператора. Независимо, че обектът на ищеца е присъединен на ниво средно напрежение чрез собствени съоръжения,те, според ответника, функционално принадлежат към и функционират като част от разпределителната мрежа, точно защото присъединяването и функционирането се извършва на ниво средно, а не високо напрежение. Оттук страната поддържа и извода, че ирелевантно за спора е принадлежността на правото на собственост върху тези съоръжения. Единствен критерий, според касатора, за разграничаване на електропреносната от електроразпределителната мрежа е нивото на напрежение.Твърди се, че този критерий е споделян и от СЕС / решение по дело С – 439-08 /. Касаторът акцентира на разликата между доставчик на електрическа енергия и доставчик на мрежова услуга, като какъвто именно е начислил претендираните за недължими от ищеца цени. Собствеността върху съоръженията има значение по отношение таксата „пренос„: клиент със собствени съоръжения не дължи заплащане на такса „пренос“, тъй като тази цена покрива разходи за придобиване/изграждане, поддръжка, амортизация на енергийните съоръжения. Когато мрежовата услуга се доставя на клиент, чрез съоръжения собственост на енергоразпределителното дружество, ще се дължи и тази такса, но такса „достъп” – винаги, тъй като тя покрива разходите по осигуряване непрекъснатото ползване на мрежа със средно напрежение - оперативно управление, измерване, диспечиране и пр.. Ищецът е оспорил твърдението на ответника, че липсва промяна в съществувалата при предходен доставчик на електрическа енергия схема на присъединяване / коментира искането си за изключване от обхвата на сключения с ответника договор обект „ Вход Фабричен 20 kV /. Основава правата си на чл.117 ал.5 и ал.6 ЗЕ, съгласно които разпоредби: „ електрически уредби високо и средно напрежение, които служат за снабдяване с електрическа енергия само на един небитов клиент, се изграждат за негова сметка и са негова собственост „ / ал.5 / и „ в случаите, когато електропроводите високо и средно напрежение, чрез които уредбите по ал.5 се присъединяват към електропреносната или съответната електроразпределителна мрежа, не са елемент на тези мрежи, те се изграждат от клиента и са негова собственост „. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния и е уважил предявения иск, въз основа заключението на приетата съдебно – техническа експертиза, със следните мотиви: В схемата за захранване на завода на ищеца в [населено място] с електрическа енергия отсъства електрическа уредба от електроразпределителната мрежа на ответното дружество. Ползваната от завода на ищеца електроенергия постъпва по електропреносна мрежа високо напрежение в подстанция „П. „ – собственост на новия доставчик на електрическа енергия на ищеца - „ЕСО„ АД, там се трансформира на ниво средно напрежение и по електропровод „Фабричен 20 kV „, собственост на ищеца, постъпва в трафопост, също собственост на ищеца. Кабелният електропровод „Фабричен„ е присъединен към електрическите съоръжения в килия № 18 от ЗРУ 20 kV на подстанция „П.„. Границата на собственост между енергийните съоръжения на „Яна„ АД и електропреносната мрежа на „ЕСО „ АД е в съответствие с изискванията на чл.30 от Наредба № 6/24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи. Мястото на присъединяване на кабелен електропровод „Фабричен „ – собственост на ищеца към енергийните съоръжения в килия № 18 на подстанция „ П. „ няма допирни точки с електроразпределителната мрежа на ответното дружество, респ. не е част от същата. Потребяваната от завода електрическа енергия постъпва директно от електропреносната мрежа в кабел „Фабричен„. Ответникът не извършва разпределение на електрическа енергия за ищеца, по смисъла на чл. 89 т.1 от ЗЕ. Липсата на връзка между кабел „ Фабричен„ и електроразпределителната мрежа на ответника изключва за процесния период и отдаването от обекта на ищеца на реактивна ел.енергия към тази мрежа. Така е отречен за ищеца достъп до ЕРМ на ответника, както и е прието, че съгласно клаузите на сключения между страните предходно договор за достъп и пренос на електрическа енергия през ЕРМ, същият и за обекта на дружеството в П., е прекратен с едностранно предизвестие от „Яна „ АД. По този въпрос съдът е приел, че със сила на пресъдено нещо между страните е установено прекратяването на облигационната връзка / влязло в сила съдебно решение с идентичен предмет, но за предходен, спрямо исковия период: по т.д.№ 420/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено с решение по т.д.№ 357/2017 г. на АС – Пловдив и недопуснато до касационно обжалване с определение на 1 т.о. на ВКС - по т.д.№ 170/2018 г. /. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът формулира въпроса: Следва ли да се приеме, че потребителите на електрическа енергия, присъединени към електрическата мрежа на ниво средно напрежение, са клиенти на оператора на електроразпределителната мрежа / ЕРМ /, лицензиран за съответната територия, независимо от сключения между тях за електропреносната мрежа /ЕПМ / на друг оператор договор / в случая -за присъединяване на обекта към ЕПМ / ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 пр. второ ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение на СЕС по дело С 439/06, във връзка с Директива 2003/54/ЕО. Въпросът е провокиран от основната теза на ответника, че определящо за разграничението между ЕПМ и ЕРМ, съответно за разграничението на лицензионните дейности „пренос„ и „ разпределение“ на ел. енергия е нивото на напрежение. Твърди, че този критерий е възприет и от Общностното право, респ. в цитираното решение на СЕС. В съответствие с понятието за „пренос„ на ел.енергия, съгласно чл.2 т.3 от Директива 2009/72/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, което следва да се съобразява, предвид противоречието му с това в пар.1 т.44 вр. с т.20 от ДР на ЗЕ, касаторът поддържа довода, че предоставянето на мрежови услуги на ниво средно напрежение винаги е елемент от дейността по разпределение на електрическа енергия, за което на територията на обекта на ищеца единствено той има предоставен лиценз, респ. такива услуги не може да предоставя „ЕСО„ ЕАД, поради липса на лиценз за това. Самото съществуване на обекта и присъединяването му на ниво средно напрежение обуславя, според ответника, ползване на услугата пренос и достъп до неговата ЕРМ и след смяната на доставика на ел.енергия, независимо от установеното фактическо директно присъединяване към ЕПМ на „ЕСО“ ЕАД. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото кореспондира с противопоставените тези на всяка от страните и обосноваването на решаващия извод на съда със собствеността на съоръженията, чрез които е осигурено присъединяване обекта на ищеца към електроразпределителната мрежа, респ. с границите на собственост на ЕПМ на „ЕСО„ЕАД и на ЕРМ на ответното дружество. Не се обосновава допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 пр. второ ГПК, с цитираното решение по дело С 439/2006 на СЕС. Даденото със същото разрешение е с напълно различен от спорния предмет, приемайки че: чл.20 пар.1 от Директива 2003/54/ЕО на ЕП и Съвета от 26.06.2003 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, отменяща Директива 96/92 /ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба като / посочена съответна разпоредба от законодателството на държавата на запитващия съд /, която освобождава определени оператори на електроснабдителни мрежи от задължението да предоставят свободен достъп до тези мрежи на трети лица, поради съображението, че мрежите са разположени в пространствено обособен район на предприятие и са предназначени основно за транспортиране на енергия в рамките на предприятието и към свързани предприятия„. Самият касатор не се позовава на диспозитива на решението, а на части от мотивите, според които: т. 46 - ...преносната мрежа е свързана мрежа, която служи за транспортиране на електроенергия със свръхвисоко и високо напрежение, предназначена да бъде продадена на крайни потребители или на разпределители, а .... разпределителната мрежа е мрежа, която служи за транспортиране на електроенергия с високо, средно или ниско напрежение, предназначена да бъде продавана на потребители на едро или на крайни потребители“; т. 41 – „ единствен критерий за разграничаване между преноса и разпределението представлява напрежението на електроенергията„ и т.49 – „ ... по смисъла на чл.2 т.3 и т.5 от директивата „преносна мрежа„ се отнася до електроенергия със свърхвисоко и високо напрежение, а „разпределителна мрежа „ осигурява транспортирането на електроенергия с високо, средно или ниско напрежение „. Въззивният съд, обаче, не е приемал нещо в разрив и с приетото в мотивите на решението на СЕС. В същите не е дадено тълкуване на правото на Европейския съюз в смисъла, възприеман от касатора. В решението не е обоснован извод, че присъединените към електрическата мрежа на ниво средно напрежение са задължително клиенти на оператора на ЕРМ, лицензиран за съответната територия, независимо от реалното осъществяване на услуга по разпределението на електрическа енергия. Установено е, че кабелният електропровод за подаване на електроенергия само за обекта на ищеца в П. е директно присъединен към подстанцията - собственост на „ЕСО„ЕАД, където електроенергията с трансформира в такава със средно напрежение и този кабел няма допирни точки с ЕРМ на ответното дружество. Следователно, отречено е твърдяното, сочено от основно значение и от ответника, присъединяване на ищеца към електроразпределителната мрежа на територията, за която ответника притежава съответен лиценз. Тезата на ответника почива на презумирано ползване, основано на предоставената му лицензия за същата територия, независимо от фактическото състояние. Забрана за начина на присъединяване, осъществен въз основа на сключения от ищеца договор с „ЕСО„ ЕАД, не е обоснована с националното законодателство и общностното право. Само по себе си това присъединяване на конфронтира със съдържанието на понятията „ пренос „ и „ разпределение„, въведени с коментираната Директива, транспонирана в националното законодателство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение