Определение № 78 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1967/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Х. И. К. и Х. Й. К., подадена чрез адв. Б. Ж. срещу въззивно решение № 126 от 21.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 310/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която след като е потвърдено решение № 472/10.04.2020 г. по гр. д. № 1293/2019 г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от касаторите срещу Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) искове по чл. 2а ЗОДОВ, както следва: 1) за заплащане на всеки един от ищците по 1/2 от сумата 109 082 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, от които 39082 лв. – претърпяна загуба и 70 000 лв. – пропусната полза, във връзка с изпълнение на сключен от ищците с трето лице предварителен договор от 20.10.2010 г. за покупко-продажба на недвижими имоти; 2) за сумата общо 307 874.10 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, от които 199 974.10 лв. - претърпяна загуба и 107 900 лв. – пропусната полза, във връзка с изпълнение на сключен от ищците с Банка „ДСК“ ЕАД договор за кредит от 26.09.2008 г.; 3) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да водят нормален във финансово отношение живот, влошен имидж пред кредитните институции и трайно положение на неизправни длъжници, за разликата от по 20 000 лв. до размера на 75 000 лв. за всеки от ищците; като всички имуществени и неимуществени вреди са причинени от неправомерно наложени обезпечителни мерки по предявените от КПКОНПИ искове за отнемане на незаконно придобито имущество, предмет на гр. д. № 589/2013 г. по описа на Окръжен съд – Варна, което е прекратено поради направен от Комисията отказ от иска. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл.280, ал.2, пр.2-ро ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба; 2) длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на всички доказателства по делото, както и да изложи съображения (мотиви) във връзка с всички факти, които са наведени като основание на иска; 3) длъжен ли е съдът да се произнася единствено в рамките на спорните въпроси, очертани от твърденията и възраженията на страните, или е свободен да формира своите изводи без да се ограничава от въведения предмет на спора; 4) следва ли съдът да основава решението си само на това, което приема за установено от представените доказателства, или може да основава решението си на съмнения и предположения, при това съмнения за обстоятелства, които не са наведени в процеса, нито следват от доказателствата по делото; 5) ако съдът е направил извод, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредата, но че вредата се намира и в причинна връзка с поведението на ответника по иска, то при такъв извод следва ли искът да се отхвърли изцяло, или това може да доведе само до намаление на обезщетението; 6) при тълкуване на волята на страните по даден договор, следва ли съдът да тълкува всички клаузи на договора във връзка една с друга, както и при необходимост, и всички съпътстващи и последващи обстоятелства, за които има доказателства по делото, ако тези обстоятелства имат пряка връзка с изясняване на волята на страните по договора; 7) ако чрез неоснователни обезпечения е причинена невъзможност на ответника да обслужва задълженията си по кредита и това е довело до предсрочна изискуемост, последваща принудителна публична продан на ипотекиран имот, може ли да се счита, че цената при публичната продан е еквивалентна на пазарна покупна цена; 8) длъжен ли е съдът да съобрази конкретните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи се практика, на която според касаторите въззивното решение противоречи. Касаторът КПКОНПИ обжалва въззивното решение в частта му, с която е осъден да заплати на Х. К. и Х. К. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер по 20 000 лв. за всеки от тях. Поддържа, че в атакуваната част решението е постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) по какъв начин и според какви обективни критерии съдът следва да определи размера на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2а ЗОДОВ и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 2) следва ли да бъде доказана категорично причинната връзка между действията на Комисията и нейните органи и причинените вреди, или тя може само да се презюмира; 3) обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Поддържа се, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; вторият въпрос е разрешен в противоречие с приетото в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/30.12.1959 г. и решение по гр. д. № 3026/2008 г., на ВКС, IV г. о., а по третият е налице противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е прието за установено, че с определение от 17.09.2012 г. по ч. гр. д. № 2822/2012 г. на Окръжен съд – Варна е допуснато обезпечение на бъдещия иск на КПКОНПИ срещу Х. И. К. и Х. Й. К. чрез налагане на запори на банкови сметки и на възбрани върху недвижими имоти - лозе в землището на [населено място], местност „Е.“ с построените в него жилищна сграда и гараж и два апартамента, находящи се в [населено място], [улица]. Определението за допускане на посочените обезпечителни мерки е отменено с определение № 1387/14.05.2013 г. по същото дело, поради непредявяване в срок на бъдещия иск, като същото е потвърдено с определение № 424/26.07.2013 г. по възз. ч. гр. д. № 363/2013 г. на Апелативен съд – Варна, недопуснато до касационно обжалване с определение № 218/20.03.2014 г. по гр.д. № 5697/2013 г., IV г.о. на ВКС. Междувременно, на 18.02.2013 г. Комисията е предявила иска за отнемане на незаконно придобито имущество, по който е образувано гр. д. № 589/2013 г. на Окръжен съд – Варна и същите обезпечителни мерки са допуснати с определение № 991/03.04.2014 г. в това производство. В периода между 20.03.2014 г., когато обезпеченията са отменени и 03.04.2014 г. – датата на повторното им налагане, възбраните не са заличени. С определение от 14.11.2014 г., постановено в откритото съдебно заседание по гр. д. № 589/2013 г. на ОС – Варна, производството по делото е прекратено поради отказ на ищеца от иска, като определението е влязло в сила на 24.11.2014 г. Въззивният съд е посочил, че на 26.09.2008 г. е сключен договор за кредит между Х. К. и „Банка ДСК“ ЕАД за сумата 150 000 евро, обезпечен с ипотека върху апартамент № 12 на четвърти жилищен етаж с площ от 108.76 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], притежаван в СИО с ответника Х. К.. Кредитът е обслужван до 20.02.2013 г., след което поради спиране на плащанията банката– кредитор се е снабдила със Заповед за изпълнение № 6273/18.07.2013 г. по ч. гр. д. № 10458/2013 г. на Районен съд – Варна и изпълнителен лист. По образуваното изп.д. № 20138080401667 по описа на ЧСИ З. Д., принудителното изпълнение е насочено срещу ипотекирания в полза на банката имот. С определение № 237/26.03.2014 г. по гр. д. № 1684/2014 г., IV г.о. на ВКС е допуснато обезпечение на иска на КПКОНПИ чрез спиране на изпълнението по посоченото изпълнително дело. Впоследствие, изпълнителното производство е продължено под № 20177190400129 по описа на ЧСИ С. Я.. След проведена публична продан на имота е издадено постановление за възлагане, влязло в сила на 09.10.2017 г., с което имотът е възложен на определения при проданта купувач на цена -192 100 лв. Според заключението на съдебно-оценителната експертиза, пазарната оценка на имота към датата на публичната продан е 232 500 лв., а повторната експертиза е определила тази стойност на 300 000 лв. На 20.12.2010 г. между ищците и В. Г. Н. е сключен предварителен договор за продажба на апартамент № 13 с площ 105.35 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], открита тераса с обща застроена площ 46.65 кв. м. и тавански коридор, водещ към нея, намираща се в същата сграда и на лозе, находящо се в местността „Е.“ с построените в него жилищна сграда и гараж. Договорената обща цена за двата имота е 250 000 лв., от която - 180 000 лв. за имота в м. „Е.“ и 70 000 лв. – за апартамента. С допълнително споразумение страните уговорили, че част от цената - сумата 150 000 лв. - е платена чрез прихващане с насрещно задължение на продавачите към купувача по договор за заем от 01.02.2010 г., а плащането на останалата част в размер на 100 000 лв. е отложено за срока на сключване на окончателния договор – 01.10.2012 г. Уговорено е също, че продавачите си запазват правото на ползване върху имотите за срок от 15 години след сключване на окончателния договор. На 02.11.2012 г. е подписана нова спогодба, с която е предоговорена продажната цена на двата имота и същата е намалена общо със сумата 50 000 лв. Посочената нова цена за имота в м.„Е.“ е 140 000 лв., а на апартамента – 60 000 лв. Другата част от дължимата цена - сумата 50 000 лв. е прихваната с уговорената по предварителния договор неустойка от 30 000 лв. и за заплащане е останала сумата от 20 000 лв. Удължен е и срокът за сключване на окончателен договор - до 22.04.2013 г, като е постигнато съгласие, че ако до този момент възбраната не бъде вдигната, общата цена за имотите се намалява на общо 180 000 лв., от които съответно - 120 000 лв. за имота в м. „Е.“ и 60 000 лв. – за апартамента. По този начин пълният размер на покупната цена ще се приеме за платен чрез компенсация с насрещните задължения по договора за заем и за неустойка по предварителния договор. На 22.04.2013 г. е сключено ново споразумение, в което окончателната цена за имотите по предварителния договор е намалена до размера на сумата 180 000 лв., която страните са приели, че е изцяло изплатена чрез извършените прихващания, при запазване правото на ползване за продавачите за срок от 15 години. Купувачът по предварителния договор завел срещу продавачите иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по който е било образувано гр. д. № 2387/2013 г. на ОС – Варна и с решение № 7537/11.08.2015 г., влязло в сила като необжалвано на 08.09.2015 г., предварителният договор е обявен за окончателен при условията на последната спогодба. От представените по делото писмени доказателства въззивният съд е констатирал, че на 30.12.2011 г. върху имота в м. „Е.“ е вписана ипотека в полза на „Алианц Банк България“ АД, която е заличена на 31.01.2017 г. При тези фактически положения, съдът е посочил, че по чл.2а ЗОДОВ незаконността на действието или бездействието на държавния орган се разглежда на плоскостта на крайния резултат от проведеното производство. Действията на длъжностните лица от КПКОНПИ, вкл. искането за налагане на обезпечителни мерки и инициираното исково производство за отнемане на незаконно придобито имущество, винаги ще са незаконосъобразни, когато производството е приключило с отхвърлително решение. Аналогичен е и случаят, когато то бъде прекратено поради отказ от иска, защото по този начин самата Комисия признава, че не е имало основания за предприемане на съответните действия спрямо имуществото на ищците, респ. и за ограничаване на възможността последните да се разпореждат със собствеността си. В случая това обуславя незаконосъобразността на действията на КПКОНПИ като правоприемник на КУИППД спрямо ответниците. За да счете за изцяло неоснователни първата група искове за имуществени вреди (общо за сумата 109 082 лв.), претендирани като произтекли от наложени в полза на КПКОНПИ възбрани върху имотите на ищците, въззивният съд е посочил, че сключването на предварителния договор от 20.12.2010 г. е предшествано от други облигационни отношения – договор за заем с третото лице В.Н., по който според твърденията на ищците, те дължали връщането на сумата 150 000 лв. По взаимно съгласие между тях и заемодателя – купувач по предварителния договор те са възприели друг начин за уреждане на отношенията си – задължението за връщане на заема от 150 000 лв. да бъде прихванато с насрещното задължение за плащане на продажната цена на обещаните два имота. Съгласно чл. 4 от предварителния договор продавачите поели задължение да осигурят прехвърлянето на собствеността на имотите без вещни или облигационни тежести, или претенции на трети лица. Съдът е посочил, че в отклонение от тази клауза, продавачите са учредили в полза на „Алианц Банк България“ АД договорна ипотека върху един от имотите по предварителния договор – този в м. „Е.“, представляващ дворно място от 757 кв. м., заедно с построената в него вилна сграда с площ от 60 кв. м. и жилищна сграда на три етажа с площ от 300 кв.м. На 22.10.2012 г. купувачът отправил до продавачите предложение за предоговаряне (намаляване) на покупната цена, за удължаване срока за сключване на окончателния договор до края на месец февруари 2013 г., както и за намаляване на срока за ползване на имотите с 5 години. В тази покана не е коментирана възбраната, вписана на 19.09.2012 г. за обезпечаване на бъдещия иск на КПКОНПИ, поради което съдът е приел, че предоговарянето на условията по предварителния договор не е свързана с нея. Макар като мотив в последващите споразумения с купувача - от 02.11.2012 г. и 22.04.2013 г. – да е посочена вече тази възбрана, съдът е посочил, че преди нея – на 30.12.2011 г. върху имота в м. „Е.“ е била учредена ипотека в полза на „Алианц Банк България“ АД, която е заличена едва на 31.01.2017 г. В. по-рано ипотека и възможността да претърпи принудително изпълнение от ипотекарния кредитор, сам по себе си е достатъчен аргумент купувачът да преговаря за намаление в цената на обещаните имоти. При тези данни и като е обсъдил в съвкупност представените доказателства и съпътстващите договорките обстоятелства, съдът е приел за недоказани твърденията на ищците, че наличието на възбрана е причината, продавачите да се съгласят с анексите към договора. В тази връзка е посочено, че очевидно възбраната не е била пречка за купувача да предяви иск за обявяване на предварителния договор за окончателен, производството по който иск е било спряно до приключването на делото по чл.28 ЗОПДИППД – отм. Същото са могли да сторят и продавачите, включително и да прекратят предварителния договор, вместо да сключват последващите неизгодни за тях спогодби. В заключение е направен извод, че претендираните от неизпълнението на предварителния договор имуществени вреди - общо в размер на сумата 109 082 лв. (39 082 лв. – претърпяна загуба и 70 000 лв. - пропуснати ползи) – не се установява да са пряка и непосредствена последица от наложената в полза на КПКОНПИ възбрана върху двата имота, поради което претенциите са неоснователни. За неоснователни са приети и втората група искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на сумата 307 874.10 лв., от която 199 974.10 лв. - претърпени загуби и 107 900 лв. – пропуснати ползи. Съдът е посочил, че от представените извлечения от банковите сметки на ищците в „Банка ДСК“ ЕАД се установява, че към датата на наложените запори салдата по тях са минимални: ищецът Х. К. има наличности по две сметки – 52.67 лв. и 35.33 лв.; ищцата Х. К. има наличност по една сметка – 4.26 лв. От приложеното извлечение от „Уникредит Булбанк“ АД се установява, че всички сметки на ищците са закрити към 11.04.2011 г. – преди налагане на запорите. При така установеното и като е обсъдил останалите събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че липсва причинна връзка между запорирането (през м.09.2012 г.) на банковите сметки на ищците и необслужването на кредита им по сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит от 26.09.2008 г., а следователно и с твърдените вреди. Претендираните пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между цената, на която ипотекираният имот е продаден на публичната продан и неговата действителна пазарна стойност, също са недоказани. Няма причинна връзка с действия на КПКОНПИ - принудителното изпълнение е проведено по вземането на банката – кредитор и по нейно искане, а в това производство правилата за определяне на тръжната цена на имотите, които се изнасят на публична продан, са регламентирани в закона и не зависят от страните. По третата група искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, съдът е обсъдил събраните по делото гласни и писмени доказателства. Посочил е, че от показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищците са развивали търговска дейност – доставка на хранителни продукти за кораби, училищни столове и детски градини. След 2012 г. в резултат от предприетите срещу тях действия от КПКОНПИ възможността за икономическа дейност била силно затруднена, търговската им репутация накърнена, бизнес - партньорите и клиентите се отдръпнали. Опитите да се рефинансира кредита останали неуспешни, защото след като банките узнавали за воденото дело за отнемане на незаконно придобито имущество, отказвали отпускането на нови кредити. Поради предприетите от комисията действия срещу имуществото им, семейството претърпяло ограничения в начина си на живот, а това неизбежно повлияло и на социалните им контакти. При тези данни съдът е приел, че ищците са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да водят нормален във финансов и социален план живот, включително от накърняване на репутацията им. Вредите са обусловени от интервенцията върху имуществото им през сравнително продължителен период от време - от 17.09.2012 г., когато за първи път са наложени възбраните и запорите до 24.11.2014 г., когато е влязъл в сила съдебният акт за тяхната отмяна. Като е посочил и отчел в съвкупност всички релевантни обстоятелства, както и съпътстващите ги негативни изживявания – стрес, безпокойство, несигурност, притеснение за бъдещето; съобразявайки също възрастта на ищците, здравословното им състояние и продължителността на производството, съдът е приел, че обезщетение от по 20 000 лв. за всеки от тях е справедливо и достатъчно да ги овъзмезди. Исковете за неимуществени вреди за разликата до предявения размер - по 75 000 лв. за всеки ищец – са счетени за неоснователни, недоказани и са отхвърлени. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, по предпоставките за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното: По общите въпроси в изложенията на касаторите Х. К. и Х. К. (въпрос №8) и КПКОНПИ (въпроси №1 и 3), касаещи предпоставките, начина, критериите и обстоятелствата, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск по чл.2а ЗОДОВ, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му част. Въпросите за обвързаността на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД с конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да прецени при определяне на размера на обезщетението, са изяснени в практиката на Върховния касационен съд, както поддържат касаторите. Установената задължителна практика изисква при определяне на размера на обезщетението съдът по същество да не разглежда абстрактно понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, а да изведе справедливия размер на обезщетението от конкретните, обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Когато се касае за отговорност по реда на ЗОДОВ, при определяне на размера на дължимото обезщетение, намират приложение общите постановки по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, съгласно които обезщетението се определя глобално, като се вземат се предвид всички релевантни обстоятелства, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Всеки случай е индивидуален и относимите към всеки случай обстоятелства са специфични, поради което съдът дължи конкретна преценка. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2а ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства: предмет, продължителност и интензитет на проведеното производство, вид и интензитет на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото, неговата възраст, обществено и социално положение, отражение на производството върху здравето (физическо и психическо) на лицето, засягане на взаимоотношенията в семейството, последици за професионалната реализация, още и всички специфични обстоятелства, произтичащи от характера и особеностите на гражданското конфискационно производство (ЗОПДИППД-отм., ЗОПДНПИ –отм., ЗПКОНПИ), в т.ч. и как воденото производство се е отразило, респ. променило е начина на живот на проверяваното лице. Тези изисквания са спазени от въззивния съд, който конкретно е установил релевантните факти и обстоятелства и е посочил какво е тяхното значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди. И двамата касатори всъщност оспорват правилността на изводите на съда, но тези оплаквания не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В това производство се контролират само правните разрешения на инстанцията по същество, а касателно приложението на чл. 52 ЗЗД тези разрешения са в съответствие с установената задължителна практика. Повдигнатият в изложението на КПКОНПИ въпрос №2, касаещ установяването на причинната връзка при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди, няма претендираното от касатора значение. Инстанцията по същество не е постановила в акта си, че при иск за обезщетяване на вреди от неоснователни действия по ЗОПДИППД (отм.) не се изисква категорично доказване на причинната връзка между претендираните неимуществени вреди и твърдяното вредоносно действие. Напротив, съдът изрично е посочил, че именно като последица от насочените против ищците действия на Комисията по ЗОПДИППД (отм.) те са търпяли притеснения и други негативни изживявания. Щом съдът е установил несъмнено причинната връзка, то въпросът дали би могло тя да се презумира няма отношение към акта му. Останалите въпроси (№1 - №7), формулирани в изложението към жалбата на касаторите Х. и Х. Калчеви, нямат претендираното значение и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С обжалваното решение въззивният съд не е присъдил обезщетение за претендираните от ищците имуществени вреди, тъй като при съвкупната преценка на правнорелевантните факти, представените във връзка с тях доказателства и при обсъждане на доводите на страните е приел, че между сочените вреди и наложените обезпечителни мерки във воденото срещу ищците производство по ЗОПДИППД – отм., не се установява да е налице пряка причинно - следствена връзка. Съгласно задължителната съдебна практика (на която се позовават и касаторите) - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, в обжалваното решение не е постановено, че въззивният съд не дължи обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните във връзка с тях, нито правораздавателният орган фактически се е отклонил от изпълнението на това си задължение, а още по-малко е изградил изводите си въз основа на „съмнения или предположения”. Не съставляват „съмнения или предположения” посочените от съда факти, че предварителният договор от 20.12.2010 г. е сключен между ищците и третото лице 2 години преди налагането на обезпечителните мерки; че с него се уреждат предходни техни отношения по договор за заем за 150 000 лв. (който не е представен); че е уговорен необичайно дълъг срок (2 години) за сключване на окончателен договор и такъв не е сключен до налагане на обезпеченията в края на м.09.2012 г.; че след това, в рамките на свободата на договаряне, страните са продължили срока за сключване на окончателната сделка, като са намалили продажната цена на имотите чрез прихващане на насрещни задължения; че ищците са обременили с ипотека единият от имотите още през 2011 г. и преди допускането на обезпеченията; че същите са могли и да не сключват последващите анекси, щом са ги считали за неизгодни, респ. да развалят предварителния договор, или да предявят иска по чл.19, ал.3 ЗЗД и да спрат производството до приключване на това по чл.28 ЗОПДИППД –отм., както е направил купувачът. Аналогично, в пълнота са анализирани обстоятелствата и във връзка с претендираните имуществени вреди по договора за кредит от 2008 г., както и фактите, че още към 2011 г. ищците не са имали наличности по банковите си сметки, които впоследствие са били запорирани по искане на комисията. Следователно, както събраните доказателства, така й доводите на касаторите по исковете за имуществени вреди са обсъдени в рамките на проверката по чл.269 ГПК и в тази насока съдът е изложил подробни мотиви. Дали изводите на въззивния съд относно доказателствата и приетите факти са правилни, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде обсъждано. В това производство, както се посочи и по-горе, касационната инстанция проверява само правните разрешения на съда по същество, а щом този съд не се е отклонил от задължението си да обсъди доказателствата и доводите и да мотивира изводите си, решението му не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Освен това, аргументацията на въпросите в изложението на жалбоподателите Калчеви по същество представлява оплаквания за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка във фазата по селектиране на касационните жалби. Въпроси № 5, 6 и 7 в изложението – „ако съдът е направил извод, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредата, но че вредата се намира и в причинна връзка с поведението на ответника по иска, то при такъв извод следва ли искът да се отхвърли изцяло, или това може да доведе само до намаление на обезщетението”; „при тълкуване на волята на страните по даден договор, следва ли съдът да тълкува всички клаузи на договора във връзка една с друга, както и всички съпътстващи и последващи обстоятелства, за които има доказателства по делото, ако тези обстоятелства имат пряка връзка с изясняване на волята на страните по договора”; „ако чрез неоснователни обезпечения е причинена невъзможност на ответника да обслужва задълженията си по кредита и това е довело до предсрочна изискуемост, последваща принудителна публична продан на ипотекиран имот, може ли да се счита, че цената при публичната продан е еквивалентна на пазарна покупна цена” – са фактически. Същите (и аргументацията им в изложението) съдържат в себе си условия и предпоставки, които въззивният съд не е приел да са се осъществили и да са доказани от ищците по делото. Извън това, както се посочи, въззивният съд е изпълнил задължението си в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, включително и за доказване на причинната връзка между действията на комисията и нейните органи и твърдените за настъпили имуществени вреди. В тази насока в практиката на ВКС (напр.- решение №172/13.11.2020 г. по гр.д. № 2993/ 2019 г., III г. о. на ВКС и др.) е изяснено, че при изследване на въпроса за причинната връзка между поисканите от Комисията обезпечителни мерки върху имуществото на ищците и претендираните вреди (имуществени и неимуществени), трябва да се отчита какво е въздействието и какви са последиците от налагане на обезпечителни мерки по принцип и на спецификите на обезпечителните мерки при отнемане на незаконно придобито имущество. Посочено е, че целта на обезпечението в гражданския процес е да се осигури, че изпълнението на бъдещото съдебно решение няма да бъде осуетено или затруднено. Обезпечителните мерки по ЗОПДИППД (отм., обн., ДВ, бр. 19/01.03.2005 г. ) и по ЗОПДНПИ (отм., обн., ДВ, бр. 38/ 18.05.2012 г.) имат тази особеност, че не въвеждат абсолютна забрана за разпореждане с имуществото. При определени предпоставки съдът може по молба на заинтересованото лице да разреши разпоредителни действия с имуществото, или да отмени обезпечителните мерки (чл. 23, ал. 4 и чл.24 ЗОПДИППД – отм. и чл. 40 ЗОПДНПИ – отм.), от което следва, че искането и налагането на обезпечителни мерки като действия на комисията и на съда сами по себе си не са достатъчни, за да се обоснове автоматично извод за причинени имуществени вреди от невъзможността за разпореждане с имущество. Последователността на две събития във времето не означава, че между тях непременно има причинна връзка, а тази връзка трябва да се докаже несъмнено, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Инстанцията по същество не е постановила в акта си, че при иск за обезщетяване на имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) от неоснователно допуснато обезпечение по ЗОПДИППД (отм.), отговорността на комисията не може да бъде ангажирана. Напротив, тя е постановила изрично, че комисията отговаря за всички вреди, които са в резултат на незаконосъобразно заведеното производство по ЗОПДИППД –отм., но че в случая липсва елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2а ЗОДОВ – причинната връзка, която не се предполага, а е в тежест на ищците да я установят и докажат по безспорен начин. С оглед времевия обхват на въздействие на обезпечителните мерки и производството по чл.28 ЗОПДИППД – отм., е счетено, че последиците от тях не могат да бъдат обосновани с конкретните обстоятелства по исковете за имуществени вреди. Основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – евентуална недопустимост на въззивното решение, при служебната касационна проверка също не се установява. Касаторите са изложили доводи, че решението е недопустимо, тъй като съдът не се е произнесъл по всички обстоятелства, изложени в исковата им молба и във въззивната жалба, т.е. оплакването е за непълнота на мотивите, или евентуално за неправилно възприети фактически констатации. Такива пороци на решението обаче, имат отношение към правилността (чл.281, т.3 ГПК), а не към допустимостта на съдебния акт. Поради това, поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК не може да се изведе нито от изложението на касаторите, нито се констатира служебно от настоящия състав. Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, на страните не следва да се присъждат разноски за касационното производство. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение