Определение № 2530 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1051/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „КАШИР“ ЕООД, срещу решение № 347/11.12.2023г., постановено по в.т.д. № 403/2023г. на Апелативен съд - Варна, в частта му, с която е отменено решение №11/15.03.2023г. на Окръжен съд – Шумен по т.д. № 50/2022г. по описа на ОС - Шумен, в частта му, с която ответникът Е. И. А. е осъден да заплати на ищеца „КАШИР“ ЕООД, сумата 121 319,17 лева, представляваща задължение по споразумение от 08.01.2020г., с нотариална заверка на подписите рег. № 122/08.01.2020 г., сключено между „Ди Ес Смит България“ АД, като кредитор от една страна, и „Диагалпринт“ ООД, „Велпа“ ЕООД, „Велпа - пак“ ЕООД, и Е. И. А., от друга страна като солидарни длъжници, придобито от ищеца „Кашир“ ЕООД, по силата на договор за прехвърляне на вземания № ИД - 147/08.12.2021г., сключен с цедента „Ди Ес Смит България“ АД, като е постановено отхвърляне на иска за претендираната сума, както и в частта, в която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на осъдителния иск за разликата над 121 319,17 лв. до пълния размер от 129 533,66 лв. поради уважено възражение за прихващане.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че по делото било безспорно установено сключването на споразумението от 08.01.2020г. за уреждане на отношенията между страните по него по повод договори за продажба на стоки – хартии, както и че ответникът е встъпил в дълга на „Диагалпринт“ ООД. Сочи, че е безспорно, че вземанията са му цедирани по договор № ИД-147/08.12.2021г., като към тази дата същите са в размер на 129 533,66 лв. Твърди, че със споразумението от 01.04.2022г. е постигнато съгласие за опрощаване на вземанията единствено по отношение на длъжника „Диагалпринт“ ООД, а въззивният съд неправилно, позовавайки се на нормата на чл. 124, ал. 2 от ЗЗД, е приел, че са опростени задълженията на всички съдлъжници, като е неглижирал фактът, че споразумението от 01.04.2022г. е сключено единствено с „Диагалпринт“ ООД и за уреждане на отношенията с него, като е без значение за задължението на ответника Е. И. А.. Сочи, че останалите длъжници не участват в сключването на това споразумение и то не ги касае. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 20 от ЗЗД, тълкувайки неправилно споразумението. Според жалбоподателя неправилно е решението и в частта относно уваженото възражение за прихващане, тъй като той е възразил срещу вземането за неустойка по споразумението от 31.08.2021г. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на иска му в пълен размер.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 от ГПК – очевидна неправилност и по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „В хипотезата на изрично опрощаване на задължение по отношение на един солидарен длъжник, това засяга ли вземането, което имат другите длъжници?“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 78/14.07.2011г. по т.д.№605/2010г., 1 т.о. и решение № 32/30.05.2016г. по т.д.№95/2015г., 1 т.о.;

2. „Длъжен ли е съдът при установяване на действителния смисъл на неясни уговорки, да прилага всички способи и правила за тълкуване на договора, на които страните са се позовали, в това число и непосочени в чл. 20 от ЗЗД такива?“, за който също се позовава на противоречие с подробно цитираната практика на ВКС по решение №46/07.03.2018г. по гр.д.№2489/2017г., 4 г.о., решение №132/20.12.2016г. по т.д.№772/2015г., 2 т.о. и мн.др.

3. „Следва ли съгласно разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД, съдът да съобрази и принципа, че договор, сключен между две лица, не може нито да ползва, нито да вреди на трето лице, в хипотезата на опрощаване на задължение?“, за който се поддържа, че е в противоречие с решение №60292/02.09.2022г. по гр.д.№4050/2020г. на ВКС, 4 г.о. и с ТР по т.д.№1/2023г. от 21.02.2024г.

4. „Следва ли при наличието на чл. 124, ал. 2 от ЗЗД, съдът съобразно чл. 20 от ЗЗД да изследва действителната воля на страните по договора?, за който въпрос поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

5. „Допустимо ли е съдът да тълкува договора по начин, поставящ солидарен длъжник в привилигировано положение спрямо друг солидарен длъжник?“, за който също сочи основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Е. И. А. чрез процесуалния си пълномощник адв. П. А., е подал отговор от 30.04.2024г., в който оспорва същата по подробно изложените съображения. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Варненският апелативен съд е приел, че е безспорно сключването на споразумението от 08.01.2020г. между кредитора „ДИ ЕС СМИТ БЪЛГАРИЯ“ АД, длъжника „ДИАГАЛПРИНТ“ ООД, „ВЕЛПА“ ЕООД, „ВЕЛПА - ПАК“ ЕООД, и Е. И. А. - управител на „Велпа“ ЕООД към онзи момент, което е с нотариална заверка на подписите, рег. №122/08.01.2020г. по общия регистър на нотариус с рег. №71 в НК. Споразумението е с предмет доброволното извънсъдебно уреждане на отношенията, произтичащи от договори за търговска продажба на стоки – хартии, сключени между „Ди Ес Смит България“ АД и „Диагалпринт“ ООД в периода 19.02.2019г. - 19.06.2019г., за които доставки са били издадени 23 броя фактури на обща стойност от 407 372,60 лева, останали неразплатени. Въззивният съд е приел, че в чл. 1 от споразумението длъжникът „Диагалпринт“ ООД е признал, че дължи на кредитора „Ди Ес Смит България“ АД общата сума от 408 772,60 лв., като е договорено нейното издължаване в периода от 24.01.2020г. до 28.03.2021г. на петнадесет вноски, с конкретен размер и падеж. Приел е, че е безспорно, че по силата на чл. 4 от споразумението Е. И. А. е встъпил в дълга. Счел е, че съгласно договор за прехвърляне на вземания № ИД - 147/08.12.2021 г., кредиторът „Ди Ес Смит България“ АД е прехвърлил всички свои вземания от длъжниците „Диагалпринт“ ООД, „Велпа“ ЕООД, „Велпа - пак“ ЕООД и Е. И. А., произтичащи от сключеното между тях споразумение за встъпване в дълг от 08.01.2020г., на цесионера „Кашир“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че цесията е надлежно съобщена на ответника – солидарен длъжник Е. И. А., с връченото му на 18.02.2022г. уведомление от цедента „Ди Ес Смит България“ АД.

Апелативен съд – Варна е приел, че съгласно споразумение от 01.04.2022г., сключено между „ДИАГАЛПРИНГ” ООД и ищеца „КАШИР“ ЕООД, е постигнато опрощаване на целия дълг на „ДИАГАЛПРИНГ“ ООД. Със споразумението солидарният длъжник „Диагалпринт“ ООД и ищецът „КАШИР“ ЕООД се договарят „Диагалпринт“ ООД насрещно да опрости дълга на „Велпа“ ЕООД - друг солидарен длъжник по споразумението за встъпване в дълг от 08.01.2020г., едноличен собственик на който е кредиторът „КАШИР“ ЕООД. Споразумението от 01.04.2022г. не съдържа модалитети, които да сочат, че опрощавайки дълга на „ДИАГАЛПРИНГ” ООД по споразумението за встъпване в дълг от 08.01.2020г., кредиторът „КАШИР“ ЕООД запазва правата си по отношение на другите солидарни длъжници, в това число и спрямо ответника Е. И. А.. Въззивният съд е приел, че със споразумението от 01.04.2022г. между „Кашир“ ЕООД и „ДИАГАЛПРИНГ” ООД, ищецът надлежно е упражнил като цесионер разпоредителното си правомощие да освободи единия от солидарните длъжници по споразумението от 08.01.2020г. - „ДИАГАЛПРИНГ” ООД, срещу насрещното опрощаване от „ДИАГАЛПРИНГ” ООД на задълженията, които има дъщерното на „Кашир“ ЕООД дружество „Велпа” ЕООД. ВАС е приел, че разпоредителните изявления в това споразумение - „освобождава от отговорност за всички вземания” и „няма неуредени отношения”, отнасящи се до задълженията на „ДИАГАЛПРИНГ” ООД по споразумението от 08.01.2020г. и до придобитите от „Кашир“ ЕООД по цесията с „Ди Ес Смит България“ АД вземания по това споразумение, изпълняват от обективна страна фактическия състав на опрощаването по чл.108 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.124, ал.2 ЗЗД, в случаите на опрощаване на задължението на един от солидарните длъжници, ако кредиторът не е направил резерви за запазване на правата му спрямо другите солидарни длъжници, каквато резерва липсва в споразумението на „КАШИР“ЕООД с ДИАГАЛПРИНГ” ООД от 01.04.2022г., то за другите солидарни длъжници възниква правото да противопоставят на кредитора погасителния ефект на това опрощаване. Варненският апелативен съд е приел, че кредиторът „КАШИР“ ЕООД не е посочил запазване на правата по отношение на цедираните му от „Ди Ес Смит България“ АД вземания спрямо останалите солидарни длъжници по споразумението за встъпване в дълг от 08.01.2020г., поради което фактическият състав на погашението по чл. 124, ал. 2 от ЗЗД на претендирания с иска остатък от дълга, на която разпоредба е основана защитата на ответника Е. И. А., се явява надлежно установен по делото. С оглед на извода за настъпилия в условията на чл.124, ал.2 ЗЗД погасителен ефект за процесното вземане, въззивният съд е приел за неоснователна подадената от „КАШИР“ ЕООД въззивна жалба и срещу отсъденото в полза на ответника Е. И. А. частично прихващане с насрещно неустоечно вземане, тъй като съгласно чл.103 ЗЗД, прихващането предпоставя две насрещни, валидни, ликвидни и изискуеми вземания, което изискване в условията на установената по силата на чл.124, ал.2 ЗЗД погасеност на предявеното от „КАШИР“ ЕООД парично вземане спрямо ответника, не е налице. С оглед горните мотиви, е отменил решението на ОС - Шумен и отхвърлил предявените искове, като е потвърдил решението в частта за разликата над 121 319,17лв. до пълния размер от 129 533,66лв.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно действието на опрощаването на дълга на един солидарен длъжник спрямо другите, отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като е обсъден от въззивния съд, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Приетото от въззивния съд, че съгласно разпоредбата на чл. 124, ал.2 от ЗЗД, в случаите на опрощаване на задължението на един от солидарните длъжници, ако кредиторът не е направил резерви за запазване на правата му спрямо другите солидарни длъжници, опрощаването освобождава и останалите съдлъжници, не е в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса, свързан с института на опрощаването, като средство за погасяване на договорно задължение е налице практика на ВКС, обективирана в решение №78/14.07.2011г. по т.д. №605/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 32/30.05.2016г. по т.д.№95/2015г., 1 т.о., с които е прието, че опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Съгласно цитираните актове предмет на опрощаване е вземане /задължение/, но не и бъдещо задължение, или правни очаквания, като опрощаването съставлява договор с погасително действие. Цитираните и от касатора решения на ВКС касаят други хипотези, а именно декларация за опрощаване на неконкретизирано бъдещо вземане и неуточненост на опрощаваното вземане, като в тях не е обсъждан и разрешаван въпросът за действието на опрощаването спрямо солидарните длъжници, а по приложение на разпоредбата на чл. 124, ал.2 от ЗЗД, която е ясна и конкретна, не се установява противоречива съдебна практика, с която въззивният съд да не се е съобразил. Предвид горното така поставеният първи въпрос не удовлетворява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият поставен от касатора въпрос относно задължението на съда да тълкува неясни уговорки между страните, прилагайки всички способи съгласно чл. 20 от ЗЗД, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, а също и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. По приложението на чл. 20 от ЗЗД относно тълкуването на договорите има константна практика на ВКС, обективирана в решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. и много други, съгласно която при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл. 20 ЗЗД. В решение №81/07.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 на І т.о. и решение №89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т.д. №523/2008г. на ІІ т.о., се посочва, че съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, като на тълкуване подлежат непълните и неясни уговорки. Въззивният съд се е съобразил с тази практика и постановеният от него акт не е в противоречие със същата. Сключеното споразумение за опрощаване е обсъждано от въззивния съд, който е приел, че то не съдържа неясни уговорки, които да са наложили неговото тълкуване. Както е счел апелативният съд, клаузите на споразумението са ясни и конкретни и в същите липсва резерва по отношение на солидарните длъжници, което изпълнява изискването на чл. 124, ал.2 от ЗЗД за настъпване на погасителния ефект. Следователно въпросът не може да се приеме, че е обуславящ за правните изводи на въззивния съд и като такъв не отговаря на общия критерий за допускане до касационно обжалване, а освен това не е налице и допълнителният селективен критерий, тъй като не е в противоречие с практиката на ВКС.

Третият поставен въпрос относно относителното действие на сключен договор между страните по него съгласно чл. 20а от ЗЗД, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е разрешен от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС и не отговоря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Както е приел въззивният съд, със споразумението за опрощаване, страните по същото са уговорили отпадане на задължението на един от солидарните длъжници, но действието на тази уговорка спрямо останалите е резултат от самата законовата разпоредба на чл. 124, ал.2 от ЗЗД, а не представлява уговорка в полза/вреда на трети за споразумението лица. Соченото от касатора като практика на ВКС решение касае невъзможност на страните по един договор да създадат по тяхна воля задължение в тежест на трето лице, което не е страна по същия, но касае различна хипотеза и е неотносимо към възприетото от въззивния съд. С оглед горното възприетото от апелативният съд не е в противоречие с практиката и не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Последните два въпроса относно тълкуването на действителната воля на страните при наличието на разпоредбата на чл. 124, ал.2 от ЗЗД и поставянето на един солидарен длъжник в привилигировано положение спрямо друг солидарен длъжник, също не отговарят нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил такива решаващи мотиви, нито на допълнителният критерий по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, на който се позовава касаторът. Варненски апелативен съд не е приемал, че останалите солидарни длъжници са поставени в привилигировано положение един спрямо друг, а само е съобразил, че при липса на изразена воля от кредитора за запазване на правата му спрямо тях, опрощаването на дълга спрямо един длъжник, има освобождаващо и за останалите действие. Разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ЗЗД е ясна, разбираема и не се нуждае от тълкуване, като по същата е налице непротиворечива практика, с която въззивният съд се е съобразил. Касаторът не е и обосновал допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, на който се позовава, тъй като не може да се приеме, че нормата на чл. 124, ал.2 от ЗЗД е нуждаеща се от тълкуване или че по същата има противоречива практика, която се нуждае от преодоляване или осъвременяване.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Не се установява и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се позовава касаторът, тъй като за наличие на горното е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответникът по касация не е установил да е направил такива пред настоящата инстанция, поради което макар в отговора на касационната жалба да е направено искане за присъждане на разноски, предвид липсата на каквито и да е доказателства за реално извършени разходи за производството пред ВКС, не му се следват.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.