Определение № 1395 от 19.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 233/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Й. Ц. чрез пълномощника й – адв. В. О., срещу въззивното решение №835/16.06.2025г., постановено по в.гр.д. № 460/2025г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № №1151/07.10.2025г., в частта му, с която след частична отмяна на решение № 260407/09.07.2024 г. по гр. д. № 8535/2018 г. на СГС, искът на касаторката по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпило на 15.04.2017г. пътно-транспортно произшествие е отхвърлен за разликата над сумата 110 000 лева до размер от 150 000 лева. Депозирана е и втора касационна жалба от Р. Й. Ц. чрез пълномощника й – адв. В. О., срещу решение №1151/07.10.2025г. по в.гр.д. № 460/2025г. на Софийски апелативен съд, постановено по реда на чл. 247 и 250 ГПК, в частта му, с която е оставена без уважение молбата й за допълване на постановеното по делото решение в частта за законната лихва за забава върху главницата от 90 000 лв. за периода от 17.07.2017г. до окончателното й изплащане. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваните решения са постановени в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и са необосновани. Твърди, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствения материал по делото и е игнорирал събрани от първата инстанция гласни и писмени доказателства. Счита, че съдът е определил занижено по размер обезщетение за претърпените в резултат на ПТП неимуществени вреди, в противоречие с практиката по приложение на чл. 52 ЗЗД. Излага, че не са съобразени получените няколко травматични увреждания, продължителния период на лечение, общо четирите оперативни интервенции, интензитета на болките и страданията, възрастта на пострадалата, както и определената с решение на ТЕЛК неработоспособност. По втората касационна жалба се изтъква, че застрахователят е обжалвал пред въззивния съд първоинстанционното решение и в частта относно присъдените лихви, считано от 17.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата, а същото е влязло в сила само по отношение на главницата от 90 000 лв. Касаторката сочи, че въззивният съд е приел, че лихви се дължат от 09.05.2017г. - датата, на която е предявена претенцията пред застрахователя, но с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателя, не е присъдил лихва от същата и не се е произнесъл изобщо по лихвата. Счита, че следва да има произнасяне, като се присъди на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 432, ал. 1 КЗ, законна лихва за забава върху главница от 90 000 лева за периода от 17.07.2017г. до окончателното й изплащане. По подробно изложените доводи касационната жалбоподателка претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и на решението по чл. 247 и чл. 250 ГПК, отмяната им и уважаване на исковите претенции в пълен размер. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбите се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия?“, по който се поддържа произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката по т.11 от ППВС № 4/68г. и с решение № 50107/01.12.2022г. по т.д. № 1412/2021г., 1 т.о. на ВКС.; 2. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“, по който се твърди постановяване на акта в противоречие с решение № 28/09.04.2014г. по т.д. 1948/2013г., 2 т.о. на ВКС и решение № 4/08.03.2021г. по т.д. 2940/2019г., 2 т.о. на ВКС; 3. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе изцяло по предмета на спора, очертан с въззивната жалба, като провери обжалваното първоинстанционно решение относно самия материалноправен спор или е ограничен от диспозитива на това решение?“; 4. „Налице ли е непълнота на съдебното решение по смисъла на чл. 250 ГПК, когато съдът е формирал воля в мотивите, но тя не е намерила израз в диспозитива?“; 5. „Пропускането на произнасяне по аксецорния иск за лихвата за забава върху уважена главница представлява ли непълнота на решението или е очевидна фактическа грешка?“; 6. „При подадена в законоустановения срок молба с искане за допълване на решението по чл. 250 ГПК, но при неправилно посочена в молбата квалификация на искането, допустимо ли е съдът да се произнесе по друга квалификация, а не по посочената от страната?“, като за последните четири въпроса касационната жалбоподателка сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба - Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД оспорва жалбите по съображения, изложени в писмен отговор от 24.09.2025г. и от 30.12.2025г., чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Т., като претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Претендира и разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащи на обжалване актове, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата като пътник в МПС е пострадала при ПТП, настъпило на 15.04.2017 г. поради виновното противоправно поведение на водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, като в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 90 000 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила. САС е посочил, че в друго производство, с влязло в сила решение, на ищцата е присъдено обезщетение и за претърпените имуществени вреди в размер на сумата от 6 139,26 лв. / с решение № 945 от 17.07.2020 г. по гр. д. № 447/2020г. на Районен съд - Перник, потвърдено с решение № 119/12.04.2021 г. по гр. д. № 657/20 г. на ОС – Перник/. По спорните въпроси относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди и съпричиняването поради непоставен обезопасителен колан, въззивният съд е приел, че при настъпилото ПТП ищцата е получила контузия на гърдите и корема, тотален травматичен „пневмоторакс“ (навлизане на свободен въздух) в лявата гръдна кухина, създало временна опасност за живота, многофрагментно диафизарно счупване на дясната бедрена кост, фрактури на 2-ра и 4-та метатарзални кости на лявото ходило и конквасация (размачкване) на дясното стъпало с фрактури на 1-ва, 2-ра, 3-та и 4-та предходилни кости. Кредитирайки заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е счел, че затрудненията при използване на десния долен крайник са продължили общо 6 месеца, на левия - 2 месеца, а гръдната травма е отзвучала за срок от 4 месеца. САС е посочил, че първоначално по спешност е приложена екстензия на дясно бедро и е извършена гръдна операция (двукратно поради усложнения), а след това оперативно е наместена фрактурата на дясната бедрена кост с поставяне на фиксация, и е извършено открито наместване на костите на двете стъпала и фиксация с метални плаки, винтове и Киршнерови игли. Въззивният съд е приел, че при прегледи през август и септември е констатирано възпаление в областта на дясното ходило, проведени са операции за изваждане на синтезните материали. Счел е, че общо оздравителният период на всички травматични увреждания при ищцата е приключил за срок от 8 месеца, като болките са били интензивни първите два месеца. Съдът е изтъкнал, че ищцата се придвижва самостоятелно, без помощни средства, но с леко накуцваща походка надясно, останали са й белези в зоните на операциите, движението на дясната колянна става е с леко намаление на флексията - с 10 градуса и трудно кляка. Посочил е, че е налице малка деформация в горната част на лявото ходило, а сводът на дясното ходило е спаднал, като са установени и парастезии на пръстите на ходилото. Според апелативния съд бъдещата прогноза за ищцата по отношение на претърпените увреждания е оптимистична. САС е приел, че според психологическата експертиза ищцата е получила остра стресова реакция, но не са налице болестни симптоми, останали са само страхови опасения от катастрофални събития и субективен дискомфорт от белезите по десния долен крайник. С оглед претърпените телесни повреди, възрастта на пострадалата (22 г.) и момента на ПТП - 2017г. и при преценка на социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането, съдът е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди, възлизащ на сумата от 110 000 лв. По възражението за съпричиняване САС е посочил, че съгласно СМЕ автомобилът, в който ищцата е пътувала, е получил тежки деформации с дълбоко хлътване във вътрешността на купето, в посока пътуващите на предните седалки и въпреки използвания колан тя е получила описаните травми. Изложил е, че според показанията на свидетеля В. В. ищцата е пътувала с колан. Апелативният съд е заключил, че предвид деформацията на колата, и с поставен колан, ищцата е щяла да получи установените телесни увреждания. Посочил е, че няма данни какви са уврежданията на самия водач, за да се извърши съпоставка с тези на пътничката. Изтъкнал е, че по делото няма данни за травми в областта на главата, а такива често са ясно доказателство, че пътникът е пътувал без предпазен защитен колан. С оглед изложеното е приел, че възражението за съпричиняване на застрахователя е недоказано и неоснователно. Предвид изложените мотиви, САС е счел, че решението следва да се отмени в частта, в която на ищцата е присъдена сума над 110 000 лв. до размер от 150 000 лв. и в тази част искът да се отхвърли. Апелативният съд е посочил, че лихва съобразно актуалната практика на ВКС, отразена в решение № 128 от 4.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г., ВКС, І т.о., се следва от датата, на която пострадалата е сезирала застрахователя - 09.05.2017 г., но е присъдена от по-късна дата - 17.07.2017г., като с оглед забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, решението не следва да се отменя в тази част. С допълнителното решение от 07.10.2025г., сезиран с молба от ищцата за допълване, САС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 835 от 16.06.2025 г. по гр. д. № 460/2025 г., като в диспозитива на решението в абзац трети, след думите: „до сумата от 110 000 лв.“ е добавил: „и в частта за присъдената законна лихва върху главницата от 17.07.2017 г.“, като е оставил без уважение молбата на Р. Й. Ц. за допълване на решението относно лихвата. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението. Първите два поставени от касаторката въпроса са свързани с критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди и са обуславящи изхода на спора, поради което отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, като следва да бъдат разгледани заедно. По тях не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС и ВС. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посочени от касаторката. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите / в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение. Противно на твърденията на касаторката, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на настъпване на застрахователното събитие – 15.04.2017г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нормативно установените лимити на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност“. Апелативният съд подробно е анализирал претърпените от ищцата увреждания, като е съобразил установеното от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че общият възстановителен процес е продължил 6-8 месеца, с интензивни болки първите два месеца. Съобразил е отразеното относно негативните психически преживявания у ищцата, както и това, че има остатъчна леко накуцваща походка. При анализ на всички данни е възприел като справедливо обезщетение за неимуществените вреди в размер на сумата от 110 000 лв., която се явява съобразена към момента на деликта – 2017г. По отношение на представеното във въззивното производство експертно решение от ТЕЛК, следва да се отчете, че при причиняване на трайна нетрудоспособност, независимо от определения процент на инвалидизация настъпват имуществени, а не неимуществени вреди за пострадалия, състоящи се в отражението, което загубената трудоспособност дава върху имуществото на последния, каквито не се претендират в настоящия процес. Доколкото от намалената работоспособност на увредения, биха могли да произтекат и неимуществени вреди с оглед нарушения душевен комфорт и социална ангажираност на лицето, то те също подлежат на доказване в процеса, а не се предполагат, в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г., на ВКС, 2 т.о и мн. др. С оглед горе изложените съображения предвид съобразяването от въззивния съд на всички относими обстоятелства при определяне на обезщетението, не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените в изложението към втората касационна жалба въпроси са процесуални и касаят произнасянето на въззивния съд относно поисканото от ищцата допълване на въззивното решение. Същите са обуславящи за спора и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, като следва като взаимосвързани да бъдат разгледани като един общ въпрос относно предпоставките за допълване на съдебно решение и за поправка на очевидна фактическа грешка в акта. По въпросите касаторката сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касационната жалбоподателка не е обосновала надлежно допълнителното селективно основание съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. По поставените процесуални въпроси е налице и практика на ВКС, съобразена от съда, която изключва соченото допълнително основание. С решение № 55/06.07.2009 г. по т.д. № 541/2009 г. на ВКС, 1 т.о. е прието, че поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК се допуска, когато е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Формираната от съда воля трябва да следва от мотивите на съдебния акт, а изразяването й да е обективирано в диспозитива. За да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда. Недопустимо е по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав. Както се посочва в решение № 35/07.02.2011г. по гр.д. №1720/2009г. на ВКС, 4 г.о. не представлява ЯФГ и не може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК грешката, която съдът е допуснал при формиране на своята воля. Допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК се налага тогава, когато същото не обхваща целия спорен предмет, т. е. съдът не се е произнесъл по цялото спорно право. Съгласно практиката на ВКС, намерила израз в решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на 2 г.о. и решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на 4 г.о. и др., непълно съдебно решение е налице тогава, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет, но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение. Следователно когато съдът е приел в мотивите си, че е основателна акцесорна претенция за законна лихва върху главницата / с оглед диспозитивното начало от посочената дата/, но липсва отразяване на това в диспозитива на решението, съдът следва да се произнесе по реда на чл. 247 от ГПК, а не по реда на чл. 250 от ГПК. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 247, ал. 1 от ГПК съдът и по своя инициатива може да поправи допуснатите в решението си очевидни фактически грешки, без да е необходимо искане от страната. Наличието на тази практика на ВКС, в съответствие с която се е произнесъл въззивния съд, като е постановил с решението от 07.10.2025г., че потвърждава решението на СГС в частта, с която върху главницата е присъдена законна лихва, считано от 17.07.2017г., изключва наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което се поддържа от касаторката. По гореизложените съображения съдът намира, че решенията не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и изричното искане на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение