Определение № 2363 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3061/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УМБАЛ Бургас“ АД, гр. Бургас и насрещна касационна жалба от П. Н. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 186 от 02.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 321/2022 г. на Бургаския апелативен съд. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 260097 от 11.04.2022 г., поправено с решение № 260218 от 24.06.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 260274 от 24.06.2022 г., постановени по гр. д. № 1519/2019 г. на Бургаския окръжен съд, с което на основание чл. 49 ЗЗД „УМБАЛ Бургас“ АД е осъдено да заплати на П. Н. С. сумата 60 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие неправилно оказана родилна помощ, неправилно водене на раждане и неправилни следродилни грижи, ведно със законната лихва, считано от 19.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 9174,75 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата от 7001,05 лв., считано от 07.10.2019 г., и върху увеличения размер на иска за имуществени вреди от 2173,70 лв., считано от 15.01.2020 г., като искът за неимуществени вреди за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 85 000 лв. е отхвърлен. Касаторът „УМБАЛ Бургас“ АД обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По делото е установено, че на 19.09.2016 г. ищцата в първоинстанционното производство П. Н. С. е постъпила в УМБАЛ – Бургас, на която дата след вагинално раждане е родила здраво дете от мъжки пол с тегло 3,750 кг и дължина 54 см. Раждането е проведено от медицински екип в ответната болница – доктор С. М. и акушер Р. Г., и е довело до тежка комбинирана травма на меките тъкани в малкия таз, която включва: разкъсване на шийката на матката, разкъсване на влагалището и перинеума /комплекс от меки тъкани, които са разположени в долната част на малкия таз/, като е била е извършена и епизиотомия от водещия раждането, която е включвала и прерязване на сфинктерни зони по време на раждането. При оперативното обработване на ищцата непосредствено след раждането в родилната зала извършеното зашиване от доктор М. на разкъсванията на меки тъкани не е било с необходимото и изискуемо качество съгласно принципите и стандартите, заложени в чл. 80 и чл. 81 от Закона за здравето. Показатели за това, освен изключителната болезненост, която тя е изпитвала веднага след раждането, която е била в степен по-висока от нормалната, са и получилото се няколко дни след изписването й от родилното отделение на ответната болница скъсване на шевове, ведно с повишена температура – явен показател за развил се възпалителен процес. Поради скъсването на шевовете доктор М. е извършил повторно зашиване, което е било неподходяща и влошаваща още повече положението на ищцата манипулация, тъй като е било извършено при възпалени тъкани, и изключително болезнено за нея, при положение, че при тези показатели правилният начин на действие, както според заключението на вещото лице по приетата по делото съдебномедицинска експертиза, така и според разпитаните като свидетели - лекари К., Н. и Й., е бил шевовете да бъдат изцяло премахнати, а повторно зашиване да се извърши едва след като възпалението отшуми. В отклонение от изискванията на глава ХХIII – Данни документирани при раждане от Наредба № 12 от 21.07.2014 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, която е действала към момента на раждането на ищцата, в издадените от ответната болница медицински документи не е описана действителната тежест на получените от ищцата при раждането разкъсвания, което сочи, че ръководилият раждането лекар-гинеколог е направил погрешна преценка на тежестта на разкъсванията на ищцата, получени при раждането, и представлява допуснато нарушение на правата на пациента по чл. 86, ал. 1, т. 10 от Закона за здравето. Лекарят-гинеколог е следвало да предвиди, но е пренебрегнал реално съществуващата опасност от възпаление и ректални усложнения /епизиотомията е била със засягане на ректума/, като тези усложнения са можели да бъдат предотвратени при по-добре проявена грижа и прилагане на добрите лекарски практики, с изписване на профилактично антибиотично лечение непосредствено след раждането, съответно - с консултиране с хирург относно засегнатия ректум на родилката. Тези обстоятелства сочат недостатъчност на оказаната в ответната болница медицинска помощ, тъй като тя може да бъде счетена за достатъчна, когато е положена в пълна степен дължимата грижа за обезпечаване на пълното възстановяване на ищцата след раждането, а в случая това не е така. Установено е противоправно поведение на лица, на които ответната болница е възложила извършване на работа по трудово правоотношение, чрез допуснати нарушения на принципите по чл. 81, ал. 2, т. 1, вр. чл. 79 от Закона за здравето, за своевременност, достатъчност и качество на оказаната на ищцата медицинска помощ. Допуснато е нарушение и на чл. 37, т. 2 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина, тъй като е установено неспазване на правилата на добрата медицинска практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид, че към 19.09.2016 г. ищцата е била на 31 години, без физически и душевни заболявания, семейна, професионално ангажирана, в очакване на първото си дете, с положителна нагласа към живота и съпътстващите емоции от новата майчина роля. След раждането тези очаквания не са осъществени, като нормалният й живот е бил прекъснат за период по-дълъг от три години. Физическите й травми по време и след раждането, към които не е бил предприет адекватен лекарски подход за нейното възстановяване, са довели за този продължителен период от повече от три години до физически болки и страдания, които са били по-интензивни от деня на раждането 19.09.2016 г. до операцията в София на 22.02.2017 г. за отстраняване на ректо-вагинална фистула, както и по време на последвалите операции в Белгия и в [населено място]. За период над три години изцяло се е променил начинът на живот на ищцата и нейните приоритети. След раждането, до операцията в Белгия на 18.06.2019 г., с която е извършена реконструкция на анален канал с колостомия и изведен временен анус-претер на корема със стома /изкуствен отвор/, тя била принудена да ходи с памперс или с големи превръзки, което я поставило в невъзможност да бъде пълноценен родител за детето си, да се реализира професионално и да осъществява социален живот, какъвто е имала преди това. Голямо физическо неудобство и психически шок за нея било изтичането на фекалии от влагалището й, което продължило до операцията на 22.02.2017 г., а след операцията в Белгия на 18.06.2019 г. четири месеца е търпяла т. н. стома с изведен анус-претер /изведено отпред на корема дебело черво/ и изхождане в торбичка, което също било много травмиращо за нея. За тригодишен период ищцата претърпяла множество манипулации и няколко операции, едната от които с висока сложност и невъзможност да бъде извършена в България. В търсене на разрешаване на физическите си проблеми ищцата посетила множество лекари, драстично се нарушили битовият и семейният й живот, като всичко това оказало отрицателно влияние и на нейната психика. Същата е приемала както болкоуспокояващи лекарства, така и лекарства за овладяване на стреса, включително против депресия. През целия възстановителен период е била силно стресирана, страдала от липса на самочувствие, чувствала се „половин човек“, срамувала се дори от съпруга си, който й помагал във възстановителните процедури. За продължителен период от време била прекъсната възможността за интимни отношения между нея и съпруга й. На моменти депресивните настроения при ищцата се задълбочавали и тя заедно с лекарствата приемала алкохол. Острата стресова реакция при ищцата прераснала в дистрес, довел до посттравматично стресово разстройство, каквото тя продължава да изпитва, но вече при постепенна редукция на интензитета на негативния емоционален заряд. Съдът е отчел също така пълното функционално физическо възстановяване на засегнатите органи след последната операция за премахване на стомата на 03.11.2019 г. и голямата подкрепа, която е получавала ищцата през цялото време от близките си, тъй като в нито един момент тя не е била оставена да се справя сама. При нормално протичане на оздравителния процес след раждане с епизиотомия, е налице обичаен засилен болков синдром, който отшумява в рамките на седмица, до десет дни. Въпреки психическите проблеми, които е имала ищцата, тя е намерила сили да преодолява постепенно препятствията за физическото си възстановяване и в крайна сметка след консултации с над 20 лекари, манипулации и операции, включително с лечение в чужбина, е постигнала успех. Липсват данни за невъзможност ищцата да има други деца в бъдеще, а бъдещата прогноза за физическото и психическо състояние на ищцата е положителна. При тези данни въззивният съд е приел, че предпоставките на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника са налице и че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 60 000 лева. Общата стойност на разходите /за операции, манипулации, изследвания, медикамента, храна, транспорт и лечение, както и за избор на екип при раждане/, направени във връзка с лечението и възстановяването на ищцата от уврежданията след раждането, е в размер на 9174,75 лв., поради което съдът е приел, че те представляват имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване от ответника. Всички те представляват разходи, които е нямало да бъдат направени при липсата на усложнения и нормално протичане на възстановителния процес след раждането на ищцата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на правно релевантен факт по делото, при положение че във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно установяване на този факт от първата инстанция“; 2. „Допуснато ли е процесуално нарушение от страна на съда, ако възприеме безкритично медицинско заключение, в което не се съдържа категоричен извод за действителната причина за настъпило увреждане, а вещото лице е възприело определени факти за вероятни, поради липсата на безспорни доказателства за тяхното настъпване“; 3. „Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение да се посочи в какво се изразява нарушението утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики и неположена дължима грижа“; 4. „Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства във взаимната им връзка, експертните заключение във връзка с останалите доказателства“; 5. „Допустимо ли е тълкуване на нормата на чл. 45 ЗЗД, при което следва да се приеме, че ищецът е доказал при условията на пълно главно доказване причинно-следствена връзка между установено формално административно нарушение при воденето на медицинска документация /неотразяването на прилежаща ръка на плода, видяна в хода на раждането/ и получените телесни увреждания по родилния канал като следствие на това нарушение; И допустимо ли е съдът да приравни този формален факт по процесуална тежест на решаващ мотив в съдебното си решение, при твърдяна в мотивите липса на други установени причини за тези логични, получени при вагинално раждане на едър плод с прилежаща задтилно ръка, разкъсвания и тъканни травми в процесния случай, с оглед задълженията на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК при наличието на ноторно известни правила на логиката и медицинската наука, характерни за подобен тип раждане“; 6. „Допустимо ли е решение на съда за размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, което да отчита степента на болки и страдания причинени от делинквента по твърдение на ищеца, без да отчете естествено следващите се такива при нормалното вагинално раждане на едър плод и без да отрази баланса между естествено следващите се и евентуално допълнително причинени от делинквента такива“; 7. „Допустимо ли е въззивният съд, като решаваща инстанция, да отхвърли, без мотивирани аргументи, сочени от въззивника основания, произтичащи от посочени актове на ЕС от висш порядък, предвид задължението му по чл. 628 и чл. 629, ал. 3 ГПК и с аргумент от решения на ЕСПЧ по чл. 6 КЗПЧОС по делата: Dhahbi v. Itali, § 32-34; Krikorian v. France (dec.) §§ 97-99; Harisch v.Gemany, §§ 37-42; Ogleriakhi v. Ireland (dec.) §62; Bochan v. Ukraine (no. 2) [GCJ-дефинира „груб произвол“ и „отказ от правосъдие“, и делата на СЕС - критериите Cilfit по дело 283/81, ECLI: EU:C:1982:335 Sri CILFIT и Lanificio di Gavardo SpA“, и 8. „Допустими ли са решаващи мотиви във въззивно съдебно решение, позоваващи се на бланкетна норма, без посочване на визирани в нея конкретни нарушения на точни правила, практики и методи по смисъла на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от Закона за здравето, съобразно разпоредбата на чл. 42, ал. 1,т. 5 ЗАНН /за да има възможност делинквентът да реализира правото си на защита и се защити/, при условие, че няма разписани такива по реда на чл. 80 от Закона за здравето и чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и на лекарите по дентална медицина, но същевременно има приложими по съответната специалност правила /гайдлайни/ за добра медицинска практиката, прилагани в ЕС и САЩ, препоръчани и у нас; И ако към датата на приетата във въззивното производство СМЕ има приет по-подробен и усъвършенстван медицински стандарт с аргумент от чл. 3, ал. 2 ЗАНН, и въззивникът се е позовал на описани в него медицински правила“. Поддържа се, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а следващите четири са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната страна по жалбата П. Н. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата, като претендира разноски. В срока за отговор същата е подала и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Третото лице - помагач „ОЗК Застраховане“ АД счита, че следва да бъде допуснатато касационно обжалване на въззивното решение и същото следва да се отмени. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Отговор на първия въпрос във връзка с правомощията на въззивната инстанция да събира служебно доказателства при наличие на оплакване във въззивната жалба, но при липса на доказателствено искане, е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 3 на тълкувателното решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като по делото е назначена съдебномедицинска експертиза и са изслушани множество свидетели, от които доказателства е установено, че действията на акушер-гинекологът, водил раждането, са в нарушение на добрата лекарска практика и медицинските стандарти. Изводът на съда, че е установено противоправно поведение на лица, на които ответната болница е възложила извършване на работа по трудово правоотношение, чрез допуснати нарушения на принципите по чл. 81, ал. 2, т. 1, вр. чл. 79 от Закона за здравето, за своевременност, достатъчност и качество на оказаната на ищцата медицинска помощ, е направен след обсъждане на целия събран по делото доказателствен материал и е подкрепен от него. С оглед на това въззивният съд не е бил длъжен служебно до събира нови доказателства, респ. посоченият въпрос не е решен в противоречие с посоченото тълкувателно решение. В случая поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси /от № 2 до № 5/, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително със сочените от касатора решения. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Както е прието в ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като при телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., и др. В съответствие с цитираната практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедливия размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда, като преценката е извършена при съобразяване състоянието на ищцата в неговата цялост, продължителност и интензивност. Ето защо въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВС и ВКС и по шестия поставен въпрос. Последните два поставени въпроса са общо и неясно формулирани и по съществото си представляват оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, без да са налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за нейната промяна или осъвременяване, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На основание чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба и изложените доводи за селектирането й не следва да бъдат разглеждани. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да заплати на адвокат С. М. от АК – София адвокатско възнаграждение в размер на 4638 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,