Определение № 373 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 381/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, [населено място] и съвместна насрещна касационна жалба на З. Д. З., В. Т. С. и Д. З. С., всички от [населено място] против решение № 10078 от 06.07.2022 г. по гр. д. № 4217/2019 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът „Юробанк България” АД обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски окръжен съд решение № 53 от 14.02.2019 г. по т. д. № 542/2017 г., предявеният от него срещу З. Димитров З., В. Т. С. и Д. З. С. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е отхвърлен за разликата над сумата 114 108.14 лв. до сумата 226 334.06 лв. – неплатена главница по договор за потребителски кредит № HL 35921 от 30.07.2008 г., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 211/2017 г. на Районен съд - Сливница. Касаторът-ищец поддържа, че в атакуваната от него част въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че съдът е нарушил диспозитивното начало на процеса, като е изменил основанието на предявения иск, приемайки за такова не процесният договор за рефинансиране от 2014 г., а рефинансираният договор от 2008 г., което е ограничило защитата на банката и я е лишило от възможността да й бъдат присъдени всички претендирани от нея суми. Изразява несъгласие със становището, че договорът за рефинансиране няма самостоятелен характер, като обосновава обратната теза и счита, че е недопустимо валидността на неговите клаузи да бъде преценявана с оглед валидността на договора, от който произтича рефинансираното задължение. Освен с твърдението за вероятна недопустимост, касаторът моли за допускане на касационното обжалване по преценените от него като значими за изхода на делото въпроси: „ 1. Представлява ли договорът за кредит с предмет рефинансиране на предходен договор за кредит самостоятелен правопораждащ юридически факт, който поражда самостоятелни и независими от рефинансирания договор правни последици; 2. Допуска ли чл. 6 ГПК, когато въззивната инстанция стигне до извод за недействителност на част от клаузите на договора за кредит с предмет рефинансиране на предходен договор за кредит, да присъди претендираните суми като такива, изчислени съобразно рефинансирания, а не съобразно рефинансиращия договор; 3. Ограничен ли е въззивният съд от посочения в исковата молба (респ. заявлението за издаване на заповед за изпълнение) размер на претенидраното задължение по пера, при положение че същото е изчислено и посочено съобразно предявеното основание (договор за кредит с предмет рефинансиране), а не съобразно основанието, съобразно което, според въззивния съд, следва да се определи размерът на дълга, а кредиторът претендира да му бъде присъден пълният дължим размер на задълженията“. По отношение на всички поставени въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а за въпрос № 1 – и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдението за противоречие с практиката на ВКС (решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II т. о.). Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касация – З. Д. З., В. Т. С. и Д. З. С., всички от [населено място] – молят за допускане на касационното обжалване само по третия поставен в изложението на банката въпрос, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, съображения за което са изложили в писмен отговор от 07.11.2022 г. Претендират разноски. Насрещните касатори З. Д. З., В. Т. С. и Д. З. С. обжалват въззивното решение изцяло с твърдението, че е недопустимо, тъй като съдът е уважил непредявена от банката претенция. В евентуалност, поддържат неправилност на акта по съображения, че размерът на дължимата главница е изчислен неправилно, доколкото в него са включени недължими такси. Искането на посочените касатори за допускане на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК - вероятна недопустимост и очевидна неправилност, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС - решение от 21 декември 2016 г. по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и решение от 9 юли 2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18. Ответникът по насрещната касационна жалба – „Юробанк България” АД – моли за недопускането й до разглеждане, евентуално – за отхвърлянето й като неоснователна по съображения в писмен отговор от 06.03.2023 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, респ. в срока по чл. 287 ГПК от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и З. Д. З., В. Т. С. и Д. З. С., от друга страна, е сключен договор за потребителски кредит договор за кредит № HL 35921 от 30.07.2008 г., с който банката е предоставила на физическите лица кредит в швейцарски франкове с равностойност на 119 700 лева, която се дължи по курс „купува“ на банката за швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита – 04.08.2008 г.; Определеният съгласно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 101 986 швейцарски франка; С допълнително споразумение от 23.02.2011 г. страните са приели, че към тази дата остатъкът от редовна главница възлиза на 100 880. 85 лева, а размерът на просрочената главница е 303.49 лв., на просрочената лихва - 2 126.31 лв., на просрочените такси - 90.73 лв., които суми се прибавят към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит; Поради наличието на трайна забава в погасяване на дължимите вноски по кредита, с договор от 17.02.2014 г. банката се задължила да отпусне банков кредит в размер на 215 000 лв. с цел рефинансиране на първия кредит № HL3591 със срок на действие до 05.03.2039г. и при заплащане на променлива годишна лихва в размер на сбора от референтния лихвен процент прайм на банката за обезпечени кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 1.65 пункта; Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за рефинансиране от 17.02.2014 г. разрешеният кредит или част от него в размер, равняващ се на задължението по договор № HL3591, се усвоява по блокирана сметка на Д. З. С., като средствата се превалутират безкасово от лева в швейцарски франк по официално обявения курс на БНБ за швейцарски франк към лева в деня на превалутиране; С допълнително споразумение от 19.05.2016 г. страните са постигнали съгласие, че към този момент остатъкът от дължимата главница възлиза на 208 032.50 лв., а на просрочената лихва - 21011.09 лв., на просрочените такси и имуществени застраховки - 1876. 58 лв., които суми в общ размер от 22 887. 67 се прибавят към редовната главницата по кредита, т.е. капитализират се лихви, такси и застраховки към главница и се погасяват изцяло с отпуснатата по втория кредит сума за рефинансиране на дълга; Поради допусната отново забава от страна на ответниците по втория договор за кредит, банката-ищец е обявила кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд е приел, че при установената връзка между двата договора, валидността на договора от 17.02.2014 г. е обусловена от валидността на клаузите на договора от 04.08.2008г., които са от значение и за определяне на размера на поетото с втория договор задължение от ответниците; Изложил е подробни съображения, че клаузите от договора от 04.08.2008 г. за определяне на лихвения процент и за превалутиране на задължението са неравноправни, тъй като не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, както и че са във вреда на последния. Като нищожни поради противоречието им с чл. 10, ал. 3 ЗЗД е счел и уговорките между страните за прибавянето към размера на редовната главница на задълженията за просрочени лихви и такси. Посочил е, че сключването на допълнителни споразумения към договора от 2008 г., вкл. и втория договор от 2014 г., не санира нищожните му клаузи и не опровергава извода за липса на индивидуално договаряне на клаузите в него, доколкото същият представлява спогодба върху нищожен предмет. При преценката относно валидността на договорните клаузи съдебният състав се е позовал на конкретна практика на ВКС и на СЕС. При тези изводи, на база заключенията на експертизата, в т. ч. и приетите във въззивното производство, Софийски апелативен съд е приел, че след приспадане на валутните разлики и при първоначално договорен лихвен процент, неплатеният остатък по редовна главница е общо 114 108.14 лв., за която сума именно искът е основателен, като след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил същия за разликата до пълния му размер 226 334.06 лв. По отношение дължимите лихви, такси и застраховки решаващият състав е счел, че макар да са много по-големи по размер и период от тези, посочени в заповедното производство, с оглед диспозитивното начало в процеса и доколкото не е направено изменение на исковете в тази част, същите следва да се уважат така, както са предявени. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че въззивното решение е вероятно недопустимо като постановено по непредявен иск. Видно от исковата молба, предмет на спора е дължимостта на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, т. е. не е предявен иск за нищожност на конкретен договор за банков кредит. Именно с оглед изясняване на въпроса дали тези суми са дължими и в какъв размер, въззивният съд, съобразявайки развитието на правоотношенията между страните и връзката между сключените между тях два договора, е извършил преценка за валидността на клаузите на първия договор за потребителски кредит от 04.08.2008 г. Следователно, доколкото се е произнесъл по иска, с който е сезиран – иск по чл. 422 ГПК, съдът не е нарушил диспозитивното начало на процеса и постановеният от него акт не е недопустим. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от банката-касатор въпроси. Въпросите по т. 2 и т. 3 не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са относими към правилността на въззивния акт, проверката на която е предмет на самото касационно обжалване, но не и основание за допускането му. Макар и отговарящ на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, първият въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване, доколкото не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Посоченото от касатора решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II т. о. е напълно неотносимо към поставения въпрос – в него е преценявана единствено неравноправността на конкретни клаузи в договор за банков кредит и допълнителни споразумения към него, а не дали договорът за рефинансиране е самостоятелен или не. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на всички въпроси, същото изобщо не подлежи на обсъждане поради бланкетното му заявяване, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл е указанието в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. По същите съображения не следва да се преценява и твърдяната от касатора „очевидна неправилност“ на обжалвания акт. Поради изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този резултат и с оглед изричната норма на чл. 287, ал. 4 ГПК, по насрещната касационна жалба на З. Д. З., В. Т. С. и Д. З. С. не се дължи произнасяне. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника Д. З. С. разноски за настоящото производство. От представения договор за правна помощ от 24.10.2022 г. се установява, че е уговорено адвокатско възнаграждение на ангажирания от него адвокат в размер на 7 553.231 лв., от което обаче е заплатена само сумата 2000 лв. Поради това искането за присъждане на разноски е основателно само за тази сума. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК