Определение № 306 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4295/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. В. П. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1657/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2373/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 1695/11.03.2019 г. по гр. дело № 4463/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца следните суми и на следните основания: на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; на основание чл. 2б от ЗОДОВ – сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, като и този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – и сумата 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; законната лихва върху присъдените суми, считано от 02.02.2017 г. до цялостното им изплащане; в тежест на ответника са възложени и разноски по делото. Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната част относно обезщетенията за неимуществени вреди. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащите на касационно обжалване части от въззивното решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана – отхвърлителна, респ. – осъдителна част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от ищеца отговор се излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата на ответника. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, и по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между формулираното обвинение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 2) какво е значението, което има продължителността на наказателното производство при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, и по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на наказателното производство и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 3) какво е значението, което има възрастта на неправилно обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, и по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между възрастта на неправилно обвинения и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 4) какво е значението, което има вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, и по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; 5) може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на решение по чл. 52 от ЗЗД и какви са тези критерии; 6) подмяната на веществени доказателства в наказателния процес следва ли да бъде включена в критериите за постановяване на обезщетение „по справедливост“ и какво следва да бъде значението ѝ за определяне на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД; и 7) следва ли при определяне на решение по критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВС и ВКС, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 344/24.11.2014 г. по гр. дело № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/21.06.2017 г. по гр. дело № 5182/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (останалите посочени от ищеца съдебни актове не формират такава практика). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВС и ВКС, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/21.06.2016 г. по гр. дело № 1177/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 135/23.06.2016 г. по гр. дело № 158/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че така формулираните правни въпроси на двете страни по делото, се припокриват по смисъл и съдържание помежду си, поради което, обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), те се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 и с чл. 2б от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., и т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и съгласно основаната на тези задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в решенията по чл. 290 от ГПК, посочени в изложенията към касационните жалби на двете страни по делото, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетите мерки за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са водени и други наказателни производства; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Наред с това, в служебно известната на настоящия съдебен състав, по-нова и актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е прието, че при съединяването им в рамките на едно съдебно производство искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ поглъща иска по чл. 2б от ЗОДОВ и е налице един деликтен иск за обезщетение на неимуществени вреди, а не два отделни такива. Поради това, и в този случай съдът следва да определи едно общо, глобално по размер обезщетение за всички претъпени неимуществени вреди от ищеца. В тази връзка е разяснено, че неимуществените вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б от ЗОДОВ не могат да бъдат различни по вид – касае се до едни и същи болки и страдания, причинени от самата висящност на наказателното производство, които следва да бъдат обезщетени само еднократно, като в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. В случая, в противоречие с така цитираната (включително задължителна) практика на ВС и ВКС апелативният съд е определил две отделни обезщетения – по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и по чл. 2б от ЗОДОВ – всяко от по 10 000 лв., като от друга страна не е обсъдил в мотивите си всички конкретни обстоятелства, които са установени по делото и са релевантни, като критерии за определянето на справедлив размер; не е посочил и какво е конкретното значение на обсъдените от него обстоятелства за определяния от него размер от общо 20 000 лв. на присъденото обезщетение. Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне по жалбите и на двете страни по делото, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 и с чл. 2б от ЗОДОВ, а именно: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. С решението си по чл. 290 от ГПК съдът ще се произнесе и по частната жалба на ищеца срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК, определение № 2999/17.09.2019 г. на въззивния съд – съгласно постановеното от настоящия съдебен състав, определение № 492/19.11.2019 г., с което частно гр. дело № 4294/2019 г. е присъединено към настоящото гражданско дело. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Ответната ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение