Определение № 30 от 20.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 1034/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ц. Иванова Х. срещу решение № 570 от 15.11.2013г. по в. т. дело № 297/2013г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав, което е постановено при повторно разглеждане на делото след отмяна на първото въззивно решение № 581 от 08.12.2011г. по в. гр. дело № 517/2011г. на Пловдивски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. С решението – предмет на настоящата касационна жалба е отменено решение № 21 от 24.02.2011г. по т. дело № 168/2009г. на Окръжен съд Пазарджик и ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] сумата 13 469 лв. – възнаграждение за допълнително извършени строително-монтажни работи на обект „МБАЛ Е. – разширение“ в [населено място], описани в чл. 2 от Споразумение между страните от 23.06.2009г., сумата 30 920 лв. – уговорена като дължима от ответника на ищеца съгласно чл. 4 от Споразумение между страните от 23.06.2009г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от предявяване на иска – 27.11.2009г. до окончателното им изплащане, както и сумата 9 175 лв. – разноски за всички инстанции. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по непредявен иск и релевира евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: Процесуалноправните въпроси, които са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, според касатора са следните: Относно приложението от въззивния съд на диспозитивното начало, формулирано в чл. 6, ал. 2 ГПК, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните по делото /т. І.1. от изложението/: Съдът свободен ли е в преценката си кога и по какво да се произнася или е длъжен да се произнесе по въведеното от ищеца в исковата молба искане, с което е сезиран, както и непроизнасянето по това искане води ли до процесуално нарушение, съответно до недопустимост на съдебното решение? – противоречие с решение № 16/24.03.2011г. по т. д. № 354/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. При постановяване на решението си по предявените искове, съдът длъжен ли е да се съобрази с изложените в исковата молба твърдения на ищеца, както и несъобразяването с тези твърдения води ли до процесуално нарушение, съответно до недопустимост на съдебното решение? – противоречие с решение № 102/09.07.2010г. по т. д. № 767/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. По иск на изпълнителя за заплащане на стойността на допълнителни и непредвидени СМР, допустимо ли е възражение за прихващане на възложителя със стойността на авансово внесената от него сума? – противоречие с определение № 116/23.12.2008г. по т. д. № 783/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. При непроизнасянето по възражение за прихващане, съдът нарушил ли е основният принцип на диспозитивното начало за произнасяне по предмета на спора с оглед на дължимата защита на всяка от страните? – противоречие с решение № 323/18.05.2010г. и определение № 1725/30.12.2009г. по гр. д. № 1338/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Относно приложението от въззивния съд на служебното начало, формулирано в чл. 7, ал. 1, пр. последно ГПК, съобразно което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и чл. 146, ал. 2 ГПК – съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства /т. І.2. от изложението/: Представлява ли съществено процесуално нарушение пропускът на съда по същество да съдейства за изясняване на въпроса за изясняване на въпроса за размера на стойността на допълнителните и непредвидени СМР и за начина, по който този размер е определен на 272 066,40 лв. с ДДС, както и да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за така определения от него размер? Докладът по чл. 146 ГПК свързан ли е със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, неизпълнението на това задължение води ли до неточен доклад и липсата на точен доклад представлява ли съществено процесуално нарушение? – противоречие на решение № 138/25.03.2011г. по гр. д. № 1127/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Представлява ли съществено процесуално нарушение пропускът на съда по същество да съдейства за установяване на фактите относно това дали осъществените от изпълнителя на място допълнителни и непредвидени СМР отговарят и са извършени съгласно реда, уговорен от страните в самия договор? – противоречие с решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, според касатора са следните: Относно приложението от въззивния съд на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, съгласно която договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили /т. ІІ.1. от изложението/: Следва ли съдът да се съобрази с действителната воля на страните по споразумението – чл. 3 и чл. 4, за начина на определяне дължимата стойност на допълнителните и непредвидени СМР и нейното прихващане с авансово внесената сума от 258 596,73 лв. с ДДС? – противоречие с решение № 36/07.04.2009г. и определение № 166/23.12.2008г. по т. д. № 783/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. За да се дължи плащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на изпълнителя за осъществените от него на място допълнителни и непредвидени СМР, следва ли те да отговарят и да са извършени съгласно реда, уговорен от страните в самия договор – да са извършени по реда на чл. 6.1, чл. 6.2 от договора за строителство? Допълнителните и непредвидени СМР, изработени извън договорените СМР, представляват ли вършене на чужда работа без пълномощие? – противоречие с решение № 48/31.03.2011г. и определение № 775/13.12.2010г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Материалноправните въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, според касатора са следните: Относно приложението от въззивния съд на разпоредбата по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, съгласно която се заплаща само работата, възложена за извършване от поръчващия /т. ІІІ.1. от изложението/: Въпреки подписаното споразумение, установяващо в чл. 2 по вид извършените допълнителни и непредвидени СМР, следва ли ответникът да заплати възнаграждение за тяхното извършване, след като същите по вид, количество и стойност не са допълнително договорени между страните по реда, определен в чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за строителство и за същите не е подписан протокол образец 19 и не са отразени в количествено-стойностни сметки, съгласно разпоредбата на чл. 3 от споразумението? За да се дължи възнаграждение за приетата работа по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, следва ли тя дае възложена от поръчващия и липсата на това възлагане води ли до неоснователност на претенцията на ищеца – изпълнител по договора за изработка, за заплащането й на договорно основание, на което се основава претенцията? Липсата на предписание и на взето съвместно решение по реда, предвиден в чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за строителство за вида, количеството и цената на допълнителните и непредвидени СМР, води ли до липсата на договор между страните по отношение на същите СМР? Фактът, че допълнителните и непредвидени СМР са извършени и че по смисъла на чл. 266, ал. 1 ЗЗД са приети със споразумението, води ли до извод за наличието на договор между страните по делото относно възлагане на извършването им от изпълнителя? Липсата на изразена воля от страна на поръчващия за извършване на допълнителни и непредвидени СМР, както и липсата на договор в този смисъл, води ли до неоснователност на претенцията на заявеното договорно основание и следва ли ищецът да търси правата си на друго, извъндоговорно основание? Посочените материалноправни въпроси противоречат на решение № 1267/14.10.2009г. по гр. д. № 1460/2009г. на Софийски апелативен съд, 1 състав и определение № 519/28.06.2010г. по т. д. № 68/2010г. на ВКС, ТК, І о. Касаторът поддържа и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че посочените процесуалноправни и материалноправни норми са от значение за точното прилагане на закона, с оглед създаване на непротиворечива практика /т. ІV от изложението/. Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за установено, че между страните са били сключени цитираните в исковата молба договор за строителство и допълнителни споразумения – съответно от 01.04.2008г., 04.03.2009г. и 23.06.2009г. С договора за строителство [фирма] е възложил, а [фирма] е приел да изпълни /изгради/ в завършен вид обект „МБАЛ Е. – разширение“ [населено място] в съответствие с представените от възложителя работни проекти, при спазване на предвидените в тях изисквания, предписания и условия, при договорена цена за цялостното изпълнение на обекта в размер 977 686 лв., без ДДС, с отразени СМР в количествено – стойностни сметки на архитектурно – строителна, електротехническа и В и К част. Страните са предвидили възможност за предоговаряне на цената при промяна на количествата и видовете СМР при взаимно съгласие, отразени в споразумителен протокол или анекс към договора, уговорили са поетапно заплащане на изпълнените видове работи, удостоверяване на завършеността на етапите с протокол на строителния надзор и техническо лице, упражняващо инвеститорски контрол, и авансово заплащане на сума в размер 200 000 лв. за покриване на началните етапи в строителната дейност и необходимост от извършване на други плащания. Решаващият съдебен състав е установил, че страните са предвидили, че за допълнителни работи или такива, свързани с изменения в проектите, които ще се приемат и извършват от изпълнителя, следва да се съставя допълнително споразумение за цената им. В решението е прието, че в подписаното на 23.06.2009г. Споразумение към договора за строителство страните са постигнали взаимно съгласие, че по допълнителни изисквания на възложителя са изпълнени конкретни посочени по видове СМР, непредвидени в договора, и са направени допълнителни промени по първоначалния проект, изпълнени и възложени по време на изпълнение на СМР. Поради това, че представляващият ответното дружество управител е подписал споразумението, в което подробно и детайлно е отразил извършените от ищеца непредвидени в договора допълнителни видове работи, не е посочил никакви възражения и забележки относно неизвършени, неточно или некачествено извършени СМР, нито в споразумението, нито по-късно, въззивният съд е направил извод, че извършените от ищеца допълнителни, непредвидени в договора СМР са приети от възложителя с цитираното споразумение, поради което последният трябва да заплати възнаграждение за приетите допълнителни работи съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД. За да определи дължимото възнаграждение за допълнителните и непредвидени в договора СМР в размер 13 769,98 лв. с ДДС, съдебният състав е обсъдил двата варианта на заключението на съдебно – техническата експертиза, възприел е втория вариант, като се е аргументирал с договорените цени и заложените анализни стойности, уговорени между страните по време на изпълнение на договора и се е позовал на подписаното Споразумение от 04.03.2009г. и волята на страните относно начина на изчисление по принцип на изпълнените в повече СМР. Относно възражението за прихващане с внесена сума от възложителя по договора въззивният съд е приел, че представлява потенциална възможност, която в случая е неприложима, доколкото страните не са подписали Протокол обр. 19. Заплатените от възложителя 258 596,73 лв. са предвидени за други видове работи, които не са част от претенцията по настоящото дело и за които не се установява подписването на Протокол обр. 19, затова и съдът е приел, че не може да коментира налице ли е надвнесена сума или не. За да уважи предявения иск за заплащане на сумата в размер 30 920 лв. на основание чл. IV от Споразумение от 23.06.2009г., решаващият съдебен състав е изложил съображения, че уговорката в чл. IV от споразумението е напълно ясна по отношение на дължимостта на посочената сума, страните ясно са констатирали, че В. има задължение за плащането й към изпълнителя. Относно погасяването на задължението чрез прихващане въззивният съд е приел, че това представлява една възможност за погасяване на задължението и то ако се установи, че внесената сума от 258 596,73 лв. надхвърли стойността на СМР, за които ще бъде съставен протокол обр.19. Това, че такъв не е бил съставен не означава, че задължението на възложителя е погасено. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По въпросите относно приложението от въззивния съд на диспозитивното начало, формулирано в чл. 6, ал. 2 ГПК, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните по делото /т. I.1. на изложението/: Първите два процесуалноправни въпроса, посочени в т. I.1. на изложението се отнасят до допустимостта/недопустимостта на въззивното решение – предмет на касационната жалба. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или иск на различно правно основание от заявеното постановеният съдебен акт е недопустим и подлежи на обезсилване. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. В този смисъл съдът следва да се произнесе по предявения иск, като обсъди твърдените от ищеца факти и обстоятелства и релевираните от ответника възражения, факти и обстоятелства заедно с представените от страните доказателства в тяхната взаимна връзка. С оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право, предмет на процеса, чиято защита се търси от ищеца, и инвокираните от ответника възражения. В този смисъл са ППВС № 6/21.02.1979г., ППВС № 1/10.11.1985г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, цитираните от касатора решение и други/. В настоящия случай ищецът е изложил в исковата молба твърдения относно възникнали правоотношения между страните по договор за строителство от 01.04.2008г. и извършени в хода на изпълнението допълнителни непредвидени работи, промени в проектирането, възлагане на работи на трети лица, във връзка с които и за окончателно уреждане на отношенията между страните е сключено споразумение от 23.06.2009г., с което ответникът е приел изпълнението на допълнителните работи и страните са уговорили начина на остойностяване и заплащане на извършените СМР. При крайна дължима сума в размер 272 066,40 лв. с ДДС и авансово платени 258 596,73 лв. ищецът твърди, че е останала неплатена сума за допълнителните и непредвидени работи в размер 13 469,67 лв. По отношение на претенцията за плащане на сумата в размер 30 920 лв. ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 4 от споразумението от 23.06.2009г. С въззивното решение съдебният състав се е произнесъл именно по иска за заплащане на допълнително извършените непредвидени в договора за строителство работи, за които е подписано между страните споразумението от 23.06.2009г., поради което въпросите за допустимостта/недопустимостта на решението не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно въпроса дали по отношение на възражението за прихващане съдът е нарушил основния принцип на диспозитивното начало за произнасяне по предмета на спора с оглед на дължимата защита на всяка от страните настоящият съдебен състав счита, че не е решен в противоречие с решение № 323/18.05.2010г. и определение № 1725/30.12.2009г. по гр. д. № 1338/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Като е приел, че погасяването на задължението чрез прихващане представлява една от възможностите за погасяване на задължението и то ако се установи, че внесената сума от 258 596,73 лв. надхвърли стойността на СМР, за които ще бъде съставен протокол обр. 19, съдебният състав е отчел уговорката между страните в споразумението, но поради липсата на съставен протокол обр. 19 не е приспаднал сумата за допълнителните работи или част от нея от авансово внесената сума. Доколко уговорените първоначално СМР, за които е предназначена внесената авансово сума, са изпълнени, е фактически въпрос, чийто отговор зависи от доказателствата по делото и установената фактическа обстановка, която не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 288 ГПК. По въпросите относно приложението от въззивния съд на служебното начало, формулирано в чл. 7, ал. 1, пр. последно ГПК, съобразно което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и чл. 146, ал. 2 ГПК – съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства /т. I.2. от изложението/: Посочените в т. I.2. от изложението процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд във връзка със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и с доклада на делото, когато извършеният от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК е непълен или неточен. Тези въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и в случай, че във въззивната жалба са релевирани доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В хипотезата, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, в резултат на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Когато при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция въпросът за пълнотата или точността на доклада по чл. 146 ГПК, направен в първоинстанционното производство, не е поставен, и не е променена правната квалификация на иска, и въззивното решение е отменено от ВКС и върнато на въззивния съд само за допускане служебно на съдебно-техническа експертиза за установяване на размера /остойностяване/ на допълнително извършените СМР, приети с подписаното между страните споразумение, е недопустимо при второто разглеждане на делото въззивната инстанция да дава указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените от първоинстанционния съд указания. Когато въпросът за пълнотата и точността на доклада по чл. 146 ГПК и дадените в първоинстанционното производство указания не е поставен от страните в двете въззивни производства, обсъждането на този въпрос в касационното производство, образувано по касационна жалба срещу повторното въззивно решение, е недопустимо. В този смисъл първите два процесуалноправни въпроса в т. I.2. от изложението са ирелевантни за настоящото дело. Третият процесуалноправен въпрос по т. I.2. от изложението е свързан и с правомощията на въззивния съд при новото разглеждане на делото от друг състав след връщането му от касационната инстанция. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като въззивният съд е изпълнил указанията на касационната инстанция относно тълкуването на материалния закон по отношение на приемането на допълнително изпълнените СМР и е допуснал посочената от съдебния състав на ВКС съдебно-техническа експертиза за остойностяване на приетите със споразумението допълнителни СМР. Поради изложените съображения и с оглед обстоятелството, че след постановяване на цитираните от касатора решение № 138/25.03.2011г. по гр. д. № 1127/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доводът на касатора за противоречие на въззивното решение с посочените две решения на ВКС е неоснователен. По въпросите относно приложението от въззивния съд на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, съгласно която договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили /т. II.1. от изложението/: Доводът, че първият, посочен в т. II.1. от изложението правен въпрос „Следва ли съдът да се съобрази с действителната воля на страните по споразумението – чл. 3 и чл. 4, за начина на определяне дължимата стойност на допълнителните и непредвидени СМР и нейното прихващане с авансово внесената сума от 258 596,73 лв. с ДДС?“ е решен в противоречие с решение № 36/07.04.2009г. и определение № 166/23.12.2008г. по т. д. № 783/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., е неоснователен. Въззивният съд е обсъдил споразумението, но не е извършил прихващане с внесената от възложителя по договора авансово сума поради обстоятелството, че страните не са подписали протокол обр. 19 и с оглед факта, че авансово внесената сума в размер 258 596,73 лв. е за изпълнение на възложените с договора за строителство СМР, но не и за допълнително възникналите и изпълнени СМР. Доколко направеният извод и установената фактическа обстановка съответстват на представените доказателства е въпрос от значение за правилността на решението и в този смисъл представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Останалите, посочени в т. II.1. от изложението правни въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, включително решение № 48/31.03.2011г. и определение № 775/13.12.2010г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въззивният съд е обсъдил договора за строителство в неговата взаимна връзка с подписаното между страните споразумение и заедно с останалите събрани по делото доказателства във всички инстанционни производства, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни разпоредби. Освен това въпросът за извършените допълнителни СМР и дължимостта на съответното възнаграждение е разрешен с касационното решение и делото е върнато на въззивната инстанция само за остойностяване на допълнително извършените СМР. Относно приложението от въззивния съд на разпоредбата по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, съгласно която се заплаща само работата, възложена за извършване от поръчващия /т. ІІІ.1. от изложението/: Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправните въпроси, посочени в т. III от изложението, по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. По посочените от касатора правни въпроси, отнасящи се до приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД във връзка допълнително извършените от изпълнителя СМР е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която за да се даде правилен отговор на въпроса относно дължимостта на претендирано възнаграждение за допълнителнто извършени СМР, е необходимо да се прецени с оглед доказателствата по делото дали допълнителните СМР са възложени изрично на изпълнителя, дали се касае за необходими и наложителни допълнителни работи към основния предмет на договора за строителство с оглед качественото му извършване, дали допълнителните работи са функционално обособени или във връзка с основните строителни работи и в какъв размер или тези допълнителни работи представляват самостоятелен обект и в този смисъл са предмет на друг договор за изработка. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС след обсъждане на договора за строителство, двустранно подписаното споразумение, в което са посочени в тринадесет пункта допълнително извършените непредвидени в договора за строителство СМР по допълнителни изисквания на възложителя, и останалите доказателства е направил извод, че описаните в споразумението СМР са допълнително възложени от ответника, не са включени в договора за строителство, изпълнени са от ищеца и са приети от възложителя, поради което възложителят дължи допълнително възнаграждение. По отношение на довода за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /т. ІV от изложението/: Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, постановено от Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство. По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение