Определение № 2915 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 365/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ж. И., [населено място], обл.Хасково, и насрещна касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, [населено място], срещу решение № 304/20.07.2023 г., постановено по в.т.д.№ 227/2023 г. от Пловдивски апелативен съд. Касационната жалба е подадена срещу частта на въззивното решение, с която е потвърдено решение № 260042/15.12.2022 г., постановено по т.д. № 45/2020 г. от Хасковски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД на основание чл.432, ал.1 от КЗ за сумата над 150000 лв. до предявения размер от 300 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, а насрещната касационна жалба – в частта над присъденото обезщетение от 80000 лв. до 150000 лв. Касаторът И. Ж. И. поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а касаторът ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД – на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Третото лице помагач на ответника А. С. Д., [населено място], обл.Хасково, не взема становище по жалбите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на влязла в сила присъда № 11/01.04.2022 г. по НОХД № 2/2022 г. на Хасковския окръжен съд, че на 28.11.2018 г. А. С. Д. на общински път между селата Доситеево и Рогозиново, [община], област Хасково, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Опел" модел „Вектра" с рег. [рег.номер на МПС], в пияно състояние (с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, а именно 1,37 на хиляда) и без да има необходимата правоспособност нарушил правилата за движение: чл. 20 ал. 1 от ЗДвП („Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват") и по непредпазливост е причинил смъртта на едно лице - Ж. З. Ж. и тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота с лявото око (вследствие разкъсване на очната ябълка и последвалото й оперативно отстраняване) на И. Ж. И.. Отговорността на делинквента за причинените от него вреди, настъпили в резултат на ПТП, е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена между собственика на лекия автомобил и ответника. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че е отчел изключително тежките травми, които са причинили постоянно разстройство на здравето, опасно за живота; постоянна слепота с лявото око; затруднения в дъвченето и говоренето; трайно и тежко обезобразяване на лицето; диабет, както и че травмите се характеризират с висока интензивност на претърпените болки и страдания, с реална опасност за живота на пострадалия и необходимост от поредица оперативни интервенции. Отразени са множеството травмиращи операции; продължително обездвижване и произтичащите от това неудобства – затруднения в извършването на обичайните всекидневни дейности, включително и такива, свързани с бита и със самообслужването, както и че възстановяването е продължило през един дълъг период, не е приключило напълно, като значителна част от последиците от травмите са необратими т.е. пожизнени – загуба на лявото око, обезобразяване, затруднено движение на десния крак, безвкусен диабет, както и че се търпят и негативни промени в нервнопсихологическото развитие - прояви на тревожност, потиснатост, ниска самооценка, промени в краткосрочната и дългосрочна памет и други емоционални промени. Апелативният съд е приел за недоказани въведените от застрахователя възражения за съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. След обсъждане на събраните по делото доказателства е формиран извод, че в показанията на разпитаните свидетели не е съобщено дали водачът на лекия автомобил А. Д. вечерта преди произшествието е пил конкретна алкохолна напитка и в какво количество, както и какво е бил състоянието му - дали е бил повлиян от изпит алкохол, проявявал ли е видими признаци на алкохолно опиване, ако е проявявал, в какво са се изразявали и дали обективно са могли да бъдат възприети от околните в т.ч. и от пострадалия. Въззивният съд се е позовал и на заключението на вещото лице (д-р Х. Еленски), че алкохолното опиване и неговото проявление в поведението зависи от алкохолния толеранс, който е строго индивидуален за всеки човек, поради което привикнал към употреба на алкохол човек може да не проявява типичните признаци на алкохолно опиване, респ. такива да не са възприети от пострадалия. Според решаващия състав не е доказано и наличието на принос за настъпване на вредите от страна на пострадалия поради липсата на поставен обезопасителен колан с оглед на установения механизъм на настъпилите вследствие произшествието увреждания, предвид че същите са получени от удар в деформирани части на автомобила или от други външни предмети, навлезли при удара в купето, което изключва липсата на колан като фактор, допринесъл за настъпването им. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът И. поставя шест материално правни въпроса, всички свързани с критериите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и въпроси, обосновани с доводите в жалбата относно допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата по делото. Материално правните въпроси, както и процесуалните въпроси за преценка на доказателствата относно вредите, са конкретизирани с оглед извършеното от въззивния съд обсъждане на медицинското заключение и свидетелските показания, времето на настъпване на произшествието и нивата на застрахователно покритие, физическите и психически усложнения, остатъчните последици и възрастта на пострадалия по време на събитието (16 години). Тези въпроси са свързани с касационните основания по чл.281 ГПК, като детайлно са коментирани множество факти и обстоятелства, които според касатора са от значение за определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решението с практиката на ВКС (ППВС № 4/1968 г.) по обобщения въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД. В изложението към насрещната касационна жалба на застрахователя въведените въпроси относно критериите за прилагане на принципа на справедливостта и за задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните не са обвързани с конкретни основания за неправилност на обжалваното решението. В касационната жалба са направени общи теоретични разсъждения относно прилагането на нормата на чл.52 ЗЗД, като единствено се поддържа, че обезщетението в присъдения размер би довело до неоснователно обогатяване на пострадалия, както и е изразено хипотетично становище, че ако е потърсена психиатрична помощ състоянието на И. би било в по-лека степен. По отношение на двата въпроса, касаещи възраженията за съпричиняване, изложените доводи са свързани изцяло с правилността на въззивното решение относно приетите за доказани факти и обстоятелства, които не подлежат преценка в производството по чл.288 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с грешки на съда при кредитиране на свидетелските показания, каквото не е съдържанието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК (констатиране, но без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт, на случай на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството). По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне по жалбата на И. Ж. И., като на основание чл.83, ал.1 т.4 ГПК държавна такса не се дължи от касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд