Определение № 1112 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3740/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. Д., чрез адвокат С. Н., срещу решение № 260847 от 09.03.2022г., постановено по гр. д. № 2316/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20269033 от 05.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 70932/2019 г. по описа на Софийския районен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. А. Д. против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 500 лв. /разликата между присъдените 4 500 лв. и претендираните 20 000 лв./, претърпени при ПТП, станало на 20.08.2019г., ведно със законната лихва, считано от 04.12.2019г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като не е взел предвид всички конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответникът по жалбата Столична община оспорва касационната жалба, като твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищеца по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 20 000 лв. Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., като първоинстанционният съд е приел, че искът е основателен за сумата от 2 000 лв. и го е уважил до този размер. Спорен пред въззивния съд е бил въпросът за размера на дължимото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди. За да увеличи същото от 2000 лв. на 4 500 лв. и за да направи извод за неснователност на иска за разликата до пълния му предявен размер от 20 000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 20.08.2019 г. около 22. 00 часа в [населено място] мотоциклет, управляван от ищеца и движещ се в посока към Околовръстен път, е самокатастрофирал в района след ж. п. прелеза, като ПТП е настъпило в несигнализиран участък от пътя в ремонт. Вследствие на процесното ПТП ищецът е получил следните телесни увреждания: счупване на 6-то и 7-мо ребра вляво, кръвонасядане на лявото бедро, охлузвания на лявата ръка и левия крак. Въз основа заключението на съдебномедицинската експертиза въззивният съд е приел, че уврежданията на ищеца отговарят на медико-биологичните характеристики на временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Естеството им е било такова, че счупванията е следвало да преминат за около 25 дни, а кръвонасяданията и охлузванията за около 15 дни. Ищецът е изпитвал силни болки и страдания предимно от счупените ребра при дишане, кашляне, кихане, обръщане в леглото, които болки са били интензивни за около 10-20 дни след инцидента и постепенно са отшумели. При извършения от вещото лице преглед ищецът се е оплакал от болка в местата на счупване на ребрата при промяна на времето, като такива оплаквания са често срещани при подобни травми. Останалите увреждания са причинили болка в първите дни след получаването им, като са отшумели напълно. Въз основа показанията на свидетеля А. Д., ценени при условията на чл. 172 ГПК, съдът е приел, че вследствие на процесното ПТП ищецът е изживял и психична травма. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за недоказаност твърденията на ищеца за изключителност на търпените неимуществени вреди. Въззивният съд е изложил мотиви, че районният съд не е определил правилно обезщетението за настъпилите неимуществени вреди. Преценката следва да се основава на задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД в ППВС № 4/1968 г., според които понятието "справедливост" по вложения от законодателя смисъл в посочената норма, не е абстрактно, а всякога е обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, които съдът е длъжен да прецени в съвкупност. Отчитайки обстоятелството, че макар травматичните увреждания да са напълно възстановени, то и след възстановяването при промяна на времето ищецът има неприятни усещания в местата на счупване наред с вида на получените травматични увреждани, периода на възстановяване, времето през което са търпени болки - първоначално интензивни с постепенно затихване, периода, в който ищецът е бил в невъзможност да се самообслужва и му е била необходима помощ, изживеният стрес и емоционален дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, въззивният съд е приел, че адекватен с оглед обществено-икономическите условия в страната към датата на пътно-транспортното произшествие (2019 г.) се явява размер на обезщетението от общо 4500 лв. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос е за приложението на чл. 52 ГПК и същият е от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По него обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства, както и обстоятелството, че при промяна на времето ищецът продължава да има неприятни усещания на местата на уврежданията. Въз основа на приложените от касатора решения на СГС и АС – София не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, защото в посочената разпоредба изчерпателно са изброени решенията, в противоречие с които следва да се е произнесъл въззивният съд, за да се допусне касационно обжалване и сред тях не са решенията на окръжните и апелативните съдилища. Касаторът не е обосновал и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване, на която се позовава. По приложението на чл. 52 от ЗЗД има формирана трайна и последователна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, и която не се нуждае от осъвременяване. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по действително предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение