Определение № 647 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2141/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 14 от 13.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 417/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна е: 1/ потвърдено решение № 69 от 19.07.2023 г., допълнено с решение № 75 от 24.08.2023 г., постановено по гр. д. № 76/2023 г. по описа на Окръжен съд – Търговище, в частите, с които – Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи на Република България са осъдени солидарно на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплатят на Ц. Н. И. сумата до размера от 33 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 215, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5, във вр. с чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК, повдигнато на 11.10.2012 г. от Районна прокуратура – Търговище по ДП № 182/2012 г. на ОДМВР-Търговище и поддържано до оправдаването му с влязло в сила на 12.01.2023 г. решение № 50152/12.01.2023 г. по к. н. о. х. д. № 337/2022 г. на ВКС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.23 г. до окончателното ѝ изплащане, както и законната лихва върху главница от 6 000 лв. – парични средства, иззети и съхранявани като веществено доказателство по наказателното производство, считано от датата на отнемането ѝ на 12.10.12 г. до датата на връщането ѝ на 26.10.21 г.; е отхвърлен предявеният от Ц. Н. И. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за солидарното осъждане на Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи на Република България за заплащане на разликата над сумата от 160 000 лв. до претендирания размер от 250 000 лв. като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от посоченото незаконно обвинение; Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи на Република България са осъдени солидарно да заплатят на упълномощения от ищеца адвокат, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв ., до дължимия размер от 2 784. 80 лв. с ДДС; 2/ отменено първоинстанционното решение в частите, с които – Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи на Република България са осъдени солидарно да заплатят на Ц. Н. И. разликата над дължимия размер от 33 000 лв. до присъдения размер от 160 000 лв., като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от, както и сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи на Република България са осъдени солидарно да заплатят на на упълномощения от ищеца адвокат, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв ., за разликата над дължимия размер от 2 784. 80 лв. с ДДС до присъдения размер от 15 420 лв. с ДДС, вместо което исковите претенции са отхвърлени в посочените части. Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковите претенции са отхвърлени за разликата над присъдения размер от 33 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 250 000 лв., както и за сумата от 45 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, е подадена касационна жалба с вх. № 2341/01.04.2024 г. от Ц. Н. И., чрез адв. К. В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковите претенции. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Допустимо ли е да се счита за недоказан факт, който не е оспорен от страните?“; 2/ „Допустимо ли е да се приема за недоказан факт във вреда на страната, след като съдът не е дал указание, че не се сочат доказателства?“; 3/ „Как следва да се докажат имуществени вреди, след като е видно, че в досъдебно производство са отнети вещи и пари, които не са възстановени, а по проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда?“; 4/ „След като наказателен процес е обявен за незаконен, имат ли значение отделни процесуални действия, които също са незаконни, но на друго основание или за да възникне обезщетителната функция, предвидена в чл. 2 ЗОДОВ е достатъчен само фактът, че процесът е незаконен?“; 5/ „Кои обстоятелства са от значение за определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ и задължен ли е съдът да мотивира всяко едно от тях как влияе на определянето на крайния размер?“; 6/ „Следва ли при противозаконно лишаване от свобода съдът да посочи отделно обезщетението по този факт?“; 7/ „Общият принцип на справедливост изисква ли сходно разрешаване на аналогични случаи?“. Сочи се противоречие с приетото в решение на ЕСПЧ по жалба 65755/01 „Илия Стефанов срещу България“ и с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3/2004 г. на ОСГК, решение № 243 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г. на III г.о., решение № 60245 от 18.01.2022 г. по гр. д. № 996/2021 г. на III г.о., решение № 60245 от 18.01.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г. на III г.о., решение № 112 от 26.05.2022 г. по гр. д. № 66/2021 г. на IV г.о., определение № 617 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 1158/2022 г. на III г.о., решение № 50152 от 16.11.2022 г. по гр. д. № 4455/2021 г. на III г.о., решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г. на III г.о., решение № 97 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 3909/2022 г. на IV г.о. и решение № 192 от 26.03.2024 г. по гр. д. № 4814/2022 г. на IV г.о. Ответниците по жалбата – Прокуратурата на Република България и Министерство на вътрешните работи, не вземат становище по касационната жалба. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 2075/20.03.2024 г. от Министерство на вътрешните работи, чрез юрк. П. С.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковите претенции срещу Министерство на вътрешните работи да бъдат отхвърлени изцяло. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния правен въпрос: „Притежава ли Министерството на вътрешните работи материалноправна и процесуална легитимация да отговаря по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от действия на директора на основна структура на МВР или следва отговорността да се носи от съответното структурно звено – самостоятелно юридическо лице, което се явява възложител на работата или от чиито действия или бездействия произтичат вредите?“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 99 от 03.03.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г., решение № 470 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. и решение № 11 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г., и трите на IV г.о. Ответникът Ц. Н. И. не взема становище по касационната жалба в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е намерил, че са налице хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б ЗОДОВ – налице е било повдигнато спрямо ищеца обвинение в извършване на престъпление, по което същият е бил оправдан, както и нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Приел е, че от горното са последвали неимуществени и имуществени вреди за ищеца и доколкото същите са в причинна връзка и непосредствена последица на незаконния наказателен процес, то същите следва да бъдат компенсирани. Позовавайки се на приетото в решение № 157 от 21.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4776/2017 г., III г. о., въззивната инстанция е посочила, че при иск по чл. 2 ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България е легитимираният процесуален субституент на държавата във всички случаи, за които не е посочен изрично друг орган, както е разяснено с приетото в ТР № 5/2015 г. по т. д № 5/2013 г. ОСГК. Изложила е съображения, че ако увреждането е причинено едновременно от незаконни действия и актове на повече от един правозащитен държавен орган (Прокуратурата на РБ и разследващите органи) и вредата следва да се обезщети глобално, то e възможно всички те, като посочени от ищеца ответници, да представляват държавата в качеството им на процесуални субституенти. Отделно е съобразила, че възможността държавата да се представлява от различни органи по искове за обезщетение за вреди се допуска от законодателя и не е отречена в съдебната практика на ВКС. След анализ на събраните писмени доказателства и на показанията на свидетелите А., Р., П., както и на съпругата на ищеца, които е кредитирал, съдът е приел за установени и релевантни към въпроса за определяне размера на дължимите обезщетения за имуществени и неимуществени вреди следните факти: към датата на привличането на ищеца като обвиняем на 11.10.12 г., той е бил на 42 години и е упражнявал адвокатска професия в гр. Търговище от около 3 години; бил е привлечен като обвиняем за тежко престъпление по см. на чл. 93, т. 7 от НК, с два квалифициращи признака, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години, както и конфискация до 1/2 от имуществото на виновния; на ищеца последователно са били наложени двете най-тежки мерки за неотклонение – „задържане под стража“ за периода от 11.10.12 г. до 17.10.12 г. (7 дни) и „домашен арест“ за периода от 17.10.12 г. до 21.12.12 г. (2 месеца и 4 дни), след което му е определена най-леката мярка „подписка“; против ищеца са били постановени на 3 пъти осъдителни присъди с налагане на наказание „лишаване от свобода“, чието ефективно изпълнение е било отложено с изпитателен срок; целият период на наказателното производство е от 11.10.12 г. до 12.01.23 г. – 10 години и 3 месеца; производството е проведено против четирима подсъдими за усложнена престъпна дейност, изискващо събиране и проверка на множество доказателства; проведени са множество експертизи, действия по претърсване и изземване на веществени доказателства, разпити на свидетели и изслушване на експерти; в рамките на съдебната фаза на наказателния процес са били проведени общо 20 открити съдебни заседания на всички съдебни инстанции, в които без изключения е участвал лично подсъдимият И.; наказателното производство в съдебната му фаза е продължило около 7 години; случаят е бил медийно разгласен - от представените с исковата молба публикации в местни и национални медии е приел за установено, че даденият на 12.10.12 г. брифинг за журналисти от директора на ОД на МВР-Търговище, е бил медийно отразен; била е оповестена информация относно започналото досъдебно производство, като служителите на МВР са описали механизма на извършване на измамата, назовавайки участниците с техни инициали; последвали са и негативни оценки и коментари по този повод в социалните мрежи, касаещи самия ищец в качеството му на адвокат; липсват доказателства за последващо оповестяване на информация за развитието на наказателния процес. По отношение на проведения брифинг за журналисти, въззивният състав е посочил, че инициалите на ищеца, неговата възраст и професия, са били достатъчни за неговото идентифициране не само от неговите приятели и познати, но най-вероятно и от неголямата професионална и гражданска общност в населеното място. Тези действия е приел като създаващи предварителна негативна оценка у обществеността и безспорно въздействащи върху неговото самочувствие като адвокат, като съпруг и родител. Изложил е и съображения, че начинът, по който е станало оповестяването на информация от директора на ОД на МВР-Търговище, излиза извън рамките на необходимостта от информиране на обществеността. При тези данни е застъпил становището, че при разгласяването на информация относно висящо наказателно производство, което е станало по недопустим от процесуалния ред начин и от това за обвиняемия са настъпили вреди – отговарят органите на прокуратурата, които упражняват надзор върху разследващите органи, както и самият разследващ орган от съответното поделение на МВР, респ. самото МВР, когато съответното служебно или трудово правоотношение на съответното длъжностно лице, е възникнало с него. Намерил е, че надлежен ответник по иска следва да е самото МВР като юридическо лице (предвид учреденото чрез министъра служебно правоотношение с директора на ОД на МВР-Търговище) и от друга страна – този държавен орган следва да носи отговорност за действията и бездействията на своите служители във връзка с вреди. Поради горните съображения е приел за неоснователно възражението на представителя на МВР за недопустимост на иска против него за солидарното му осъждане с Прокуратурата. Въззивният съд е обосновал и извод, че за периода на изтърпяване на наложените две най-тежки мерки за неотклонение – от 11.10.12 г. до 21.12.12 г., ищецът не е могъл ефективно да упражнява адвокатската си дейност. От друга страна е констатирал, че за периода на действие на домашния арест, при поискване от ищеца, на същия му е било разрешавано да се явява по делата на свои клиенти пред съда. Същевременно е отчел, че ищецът е бил лишен от своя компютър и техническите си средства за комуникация, които са били иззети от офиса и от дома му, но е използвал компютъра на съпругта си съгласно нейните показания. Претърпяната от ищеца битова злополука е отчел като обективно възпрепятстващо ищеца обстоятелство да упражнява своята професия, което обаче е независимо от воденото срещу него наказателно производство. При тези данни е формирал извод, че във връзка с воденото срещу него наказателно производство, И. действително е бил затруднен да упражнява адвокатската си професия, но това е било само за периода от 11.10.12 г. до 21.12.12. Въззивният съд е приел също така, че изземването на личните (предвид тяхното връщане със съдебния акт, неоспорено от прокуратурата) парични средства от 6 000 лв. и 100 евро от кантората на ищеца на 11.10.12 г., както и налагането на запор върху банковата му сметка, са го лишили обективно от налични парични средства, което е рефлектирало и върху задоволяването на семейството от финансови средства. Посочил е обаче, че ищецът не е доказал иззетата информация да не е била свързана със започналото разследване или с данни на други негови клиенти или на други лица, които нямат връзка с наказателното производство. Предвид изложеното е счел, че тези оплаквания на ищеца не са свързани с претърпените от него вреди. При определяне на размера на дължимото обезщетение, въззивната инстанция е отчела и обстоятелствата, че: ищецът е бил принуден да дава обяснения на подрастващия си син, че е невинен; образуваното и поддържано против ищеца незаконно обвинение се е отразило негативно и върху отношенията на ищеца с неговите най-близки – майка му и сестра му. От друга страна е взела предвид липсата на преки доказателства за някакво значително влошаване на здравословното състояние на ищеца в резултат на незаконното наказателно производство – посочила е, че липсват документи, удостоверяващи извършени медицински прегледи, определящи диагнози, както и предписани и закупени лекарствени средства; същевременно, част от колегите на ищеца започнали да избягват контакти с него, но друга част не променили отношението си по никакъв начин. В обобщение на всички данни въззивният съд е посочил, че преди привличането на ищеца като обвиняем,същият е имал създадено добро име като професионалист сред клиентите си; личното и семейното му положение и натрупания до момента житейски опит (бил е на възраст, предполагаща най-голяма трудова активност) са му давали самочувствие на реализирал се в личен и обществен план човек; бил е задържан и обвинен в извършването на тежки умишлени престъпления, като за период от 2 месеца и 10 дни е бил с наложени мерки, които са му ограничили правата на свободно придвижване; повдигнатото обвинение е било свързано именно с упражняваната от ищеца адвокатска професия; незаконното обвинение е било предпоставка за разколебаване на доверието в професионализма на ищеца и за уронване на неговия професионален авторитет; многобройните процесуални действия на досъдебната и съдебна фаза на делото са рефлектирали негативно върху емоционалната сфера на ищеца; изключително продължилото във времето наказателно производство също е допринесло за негативните преживявания на ищеца, защото това представлява цяло десетилетие от зрялата възраст на един професионално и личностно ангажиран човек; от друга страна, след първоначалното оповестяване на информацията за образуваното наказателно производство и информацията за промените в мерките за неотклонение на обвиняемите, няма данни по делото обществото да е било осведомявано и за последвалите осъдителни присъди и изобщо за развитието на този процес. Същевременно е приел, че негативните преживявания не могат да бъдат определени като надхвърлящи обичайните – нито тяхната същност, нито техният интензитет могат да бъдат определени като извънредни и с тежки за здравето и психиката на ищеца последици; отсъстват доказателства ищецът да е бил изолиран от своите близки, приятели и колеги; неговите приятели са продължили социалните си контакти с него и са го подпомагали в трудните моменти; с изключение на първите няколко месеца от наказателното производство, повдигнатото обвинение не е повлияло съществено на професионалната ангажираност; постановяването на окончателната оправдателна присъда от ВКС е подействала облекчаващо на ищеца. Съобразно всичко изложено въззивният състав е намерил, че негативните преживявания на ищеца изискват определянето на адекватно обезщетение, което да е достатъчно по размер за репарирането им. Отчитайки всички изброени по-горе конкретни факти по случая е приел, че адекватното глобално парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, следва да се определи в размер на общо 33 000 лв., от които 25 000 лв. са за незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, по което ищецът е бил оправдан, и 8 000 лв. за нарушението на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Относно претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди въззивният съд е намерил, че съобразно установеното от материалите по приложените дела, самият ищец е отричал намерената при претърсването му в адвокатската кантора на 11.10.12 г. парична сума от 45 000 лв. да е негова. Съобразил е и даденото от ищеца в този смисъл писмено сведение, в което същият е посочил, че при пристигането в офиса му са заварили външната врата разбита; че при претърсването се установило, че в офиса му има голяма сума, която не е негова и няма обяснения, тъй като не е бил в кантората си от 17:00 ч. на 10.10.12 г. Отделно е отчел и подадената от ищеца молба до РП-Търговище за връщането единствено на иззетата от кантората му на 11.10.12 г. сума от 6 000 лв. и иззетите на 17.10.12 г. сума от 600 лв. и компютърна конфигурация от дома им, представяйки доказателства за произхода на тази сума. При тези съображения е приел, че и към посочения по-късен момент И. не е имал никакви претенции за сумата от 45 000 лв., напротив – отричал е същата да е негова и претендирал връщане на други суми и вещи. Добавил е още, че ищецът не е обжалвал постановлението, с което иззетата от кантората на И. сума в размер на 45 000 лв. е била върната на ощетеното юридическо лице. Предвид изложеното е формирал извод, че сумата от 45 000 лв. не е принадлежала на ищеца и вреди, причинени му от нейното изземване в рамките на наказателното производство, не са настъпили за него. Първоинстанционното решение в тази му част е преценил като неправилно, респективно е отменил същото. По отношение на иззетата на 11.10.12 г. сума от 6 000 лв., въззивният състав е преценил, че лишаването на ищеца от възможността да се ползва от нея е довело до претърпяването на вреди, съизмерими поне с размера на законната лихва за периода от момента на нейното незаконно изземване до датата на нейното връщане. Изчислил е размерът на законната лихва върху сумата от 6 000 лв. за периода от 11.10.12 г. до 26.10.21 г., на 5 511. 48 лв. При тези данни е намерил претенцията за основателна в уточнения пред въззивната инстанция размер от 5 510 лв. По касационната жалба на Ц. Н. И. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Първите три, поставени в изложението към жалбата на Ц. Н. И., въпроси, касаещи претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, а са фактически. Въпроси, които са свързани с фактите, подлежащи на доказване в процеса, дори и релевантни за спорното право са фактически въпроси и като такива не могат да обосноват извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно да обоснове извод за липса на основание за допускане на обжалването във връзка с този въпрос. Въпреки това следва да се посочи, че не са налице и поддържаните допълнителни основания. Касаторът не се позовава на съдебна практика, която да дава правни разрешения по въпроси, свързани с претенция за обезвреда на имуществени вреди, нито излага обосновка в какво се състои твърдяното противоречие. Не обосновава и защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Неотносимо е към формулираните въпроси и позоваването на решението по делото Илия Стефанов срещу България, което разрешава съвсем различна правна проблематика. Не на последно място въпросите по естеството си касационни оплаквания по чл.281 ГПК, изразяват несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда и по тях съдът може да вземе отношение при разглеждане на жалбата по същество след допускане на касационното обжалване, но не и във фазата по селекция. Изведените от касатора правни въпроси от четвърти до седми включително, обобщени и уточнени съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. В трайната практика на ВКС, на която се позовава касаторът – приложените към изложението решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. При изложените от него съображения, въззивният съд е обсъдил в мотивите си приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но не е посочил какво е значението на тези обстоятелства при определянето на същия – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне. Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение в частта, с която като краен резултат претенцията на ищеца за обезвреда на претърпените неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 33000лв. до 250000лв. със законната лихва от увреждането до окончателното изплащане следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Въззивното решение в останалата обжалвана от този касатор част не следва да се допуска до касационно обжалване. По касационната жалба на Министерство на вътрешните работи и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният от касатора в изложението правен въпрос касае процесуалната легитимация на Министерство на вътрешните работи /МВР/ при искове за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По наведения въпрос е формирана последователна практика на ВКС, съгласно която разследващите и полицейските органи са легитимирани да отговарят за действията или бездействията си, от които са настъпили вреди, доколкото те са правозащитни органи по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ. За действията или бездействията им във връзка с незаконно обвинение отговаря МВР, с което разследващите и полицейски органи се намират в служебни правоотношения. Обстоятелството, че разследващата дейност се осъществява от отделни, обособени като самостоятелни юридически лица в МВР структури /дирекции и др. / дава възможност на ищеца да предяви иска си и пряко срещу правосубектното юридическо лице – в този смисъл решение № 253/27.10.2016 г. по гр. д. № 457/2016 г. по описа на ВКС, III г. о. Изложеното представлява само една допълнителна възможност за ищеца, доколкото МВР е страна по служебното правоотношение с правозащитните органи разследващи полицаи. Така и в мотивите на ТР № 5/2015 г. по т. д. № 5/2013 г. е посочено, че длъжник по материалното правоотношение е държавата, а правозащитните органи я представляват като процесуални субституенти. Дори само един правозащитен орган да представлява държавата, то това не би могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Нормата на чл. 7 ЗОДОВ посочва като пасивно легитимирани страни по исковете по чл. 2 ЗОДОВ съответните държавни органи, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, а съгласно принципното разрешение по т. 6 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГК по т.д. № 3/2004 г. - пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. От друга страна, в ТР № 5/15.06.2015 г. по т. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС е прието и разяснено, че съдът не е легитимиран да отговаря по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ като процесуален субституент на държавата, а тя се представлява по тези искове от (т.е. пасивно легитимирани да отговарят по тях като нейни процесуални субституенти са) Прокуратурата на Република България и разследващите органи. В този смисъл е и разрешението на правния въпрос, дадено с решение № 373/24.11.2015 г. по гр. дело № 946/2012 г. на ІV г. о. на ВКС. В процесния случай въззивният съд е съобразил изложените разяснения, поради което не е налице допълнителната предпоставка на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формираният в обжалваното решение извод, че самото МВР като юридическо лице е надлежен ответник по иска, с оглед учреденото чрез министъра служебно правоотношение с директора на областната дирекция на МВР – Търговище, не е в противоречие с цитираната практика. Въззивният състав е съобразил и разясненията съгласно ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС, приемайки, че при разгласяването на информация относно висящото наказателно производство по недопустим начин, от което за обвиняемия са настъпили вреди, то отговорността е за органите на прокуратурата, които упражняват надзор върху разследващите органи, както и самият разследващ орган от съответното поделение на МВР, респ. самото МВР, когато съответното служебно или трудово правоотношение на длъжностното лице е възникнало с него. Ето защо, по наведения въпрос не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Министерство на вътрешните работи. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,