Определение № 50002 от 06.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 134/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нола 7” ООД, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 713 от 22.11.2021 г. по т.д. № 625/2021 г. на Апелативен съд – София, Търговска колегия, единадесети състав, с което е потвърдено решение № 260525 от 26.03.2021 г. по т.д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав, в частта за отхвърляне на предявения срещу ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.229 КЗ /отм./ - за заплащане на сумата от 120 000 лв., представляваща остатък от заплатеното на 13.04.2016 г. от ищцовото дружество на Я. Х. обезщетение за вреди, въз основа на съдебна спогодба от 04.04.2016 г. по гр.д. № 202/2014 г. на Окръжен съд – Разград, по застрахователна полица № 13170092140000026/07.05.2009 г., с предмет „Професионална отговорност в проектирането и строителството“. Въззивното решение в частта, с която първоинстанционното отхвърлително решение по акцесорния иск по чл.86 ЗЗД е потвърдено, не е предмет на настоящото касационно производство. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че макар въззивната инстанция да е съобразила силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на САС по т.д. № 5174/2018 г., с предмет частичен иск по чл.229 КЗ /отм./ - за сумата от 50 000 лв., е пренебрегнала задължението си по чл.146, ал.2 ГПК. В жалбата се изтъква, че констатацията за липса на ангажирани доказателства за размера на дължимото обезщетение е изведена едва във въззивното решение. Сочи се, че след отстраняване на констатирания от САС недостатък на исковата молба, изразяващ се в липса на конкретизация на различните по вид и размер претенции, формирали изплатеното от „Нола 7” ООД обезщетение в полза на пострадалото лице, въззивният съд е дължал указание за кои от твърдените факти страната не сочи доказателства, предвид обстоятелството, че в доклада на СГС такива липсват заради отсъствието на внесени едва пред САС уточнения на иска по нередовната искова молба. Касационният жалбоподател счита още, че при безспорна установеност с влязла в сила присъда, че пострадалото лице е загубило своята 12-годишна дъщеря И. Х. чрез причинена по непредпазливост негова смърт от физически лица, част от които са служители на „Нола 7” ООД, възприето и във влязлото в сила решение по частичния иск, въззивният съд не е имал основание да отхвърли предявения иск за присъждане на застрахователно обезщетение. Твърди, че при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на чл.300 ГПК и не е съобразена практика на ВКС по приложение на тази разпоредба. В изложението към жалбата са формулирани следните въпроси: 1. Дължи ли второинстанционният съд указания по чл.146, ал.2 ГПК за това, че страната не сочи доказателства за твърденията си в исковата молба, когато едва пред него са отстранени нейни недостатъци, от които произтича въпрос за размера на предявения иск и такива не са дадени от първоинстанционния съд и 2. Има ли право съдът да отхвърли предявен иск поради недоказаност на размера на претърпени неимуществени вреди при установена вреда, вина и причинна връзка между вредата и противоправното поведение. Допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснован с: т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС по гр.д. № 899/2011 г., IV г.о. и по гр.д. № 1553/2009 г., I г.о. – по първия въпрос, а по въпрос № 2 – решения №№ 138/08.05.2013 г. и 488/07.02.2012 г. на IV г.о. и решение № 31/25.03.2014 г. на II т.о., копия от които са приложени. Ответникът по касационната жалба – Застрахователно акционерно дружество „Алианц България”, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на обжалваното решение съдебният състав на Апелативен съд – София е приел за безспорно, че: между страните по делото е бил сключен валиден договор за застраховка “Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в застрахователна полица № 13170092140000026/7.05.2009 г., със срок от 08.05.2009 г. до 07.05.2010 г., при ретроактивна дата – 03.05.2005 г.; по гр.д. № 202/2014 г. на Окръжен съд – Разград е била сключена спогодба, одобрена от съда, по силата на която част от ответниците са се задължили да заплатят на Я. Г. Х. обезщетение в общ размер от 180 000 лв., от които 170 000 лв. – от „Нола 7” ООД за сметка на това дружество и за ответника З. М., и 10 000 лв. – от Т. Т..; сумата от 170 000 лева е изплатена на 13.04.2016 г. от „Нола 7” ООД на пострадалото от деликта лице; с влязло в сила решение от 03.12.2018 г. на САС по т.д. № 5147 /2018 г., ответното дружество е осъдено да заплати на „Нола 7“ ООД, на осн. чл. 435 КЗ, сумата от 50 000 лв., представляваща част от заплатено на 13.04.2016 г. от ищеца на пострадалата Я. Х. обезщетение за вреди по съдебната спогодба, ведно със законната лихва от 22.11.2017 г.; в посоченото въззивно решение по частичния иск е прието, че предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя са налице, тъй като: с влязла в сила присъда по НОХД № 238/2012 г. на ОС - Разград са признати за виновни за престъпление по чл.123, ал.1 от НК четири физически лица /едното от които е било технически ръководител, представител на ищцовото дружество/ за настъпилата на 16.07.2009 г. смърт на 12-годишната И. Х., която е причинена при условията на независимо съпричиняване по непредпазливост от подсъдимите, поради немарливо изпълнение на осъществена в периода 08.09.2004 г. – 01.09.2005 г. дейност, представляваща източник на повишена опасност, съгласно нормите на ЗУТ, по време на осъществявано от ищеца строителство и въвеждане в експлоатация на обект „Реконструкция на басейн“; в последващо исково производство по гр.д.№ 202/2014 г. на ОС - Разград е била одобрена съдебна спогодба, по силата на която „Нола 7” ООД се е задължило да заплати на увредената от същото събитие майка на починалата, обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 170 000 лв. – по предявен срещу дружеството иск по чл.49 от ЗЗД; гражданската отговорност на ищеца за причинените при процесното събитие вреди, е била покрита от сключения между страните договор за застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в представената застрахователна полица, със срок от 08.05.2009 г. до 07.05.2010 г., при ретроактивна дата – 03.05.2005 г.; на 02.03.2016 г. ищецът е поискал от ответника да одобри постигнатата спогодба по гр.д.№ 202/2014 г. на ОС - Разград, но застрахователят е отказал по съображения, че не е бил привлечен от застрахования като трето лице помагач в процеса, а и поради това, че правото на застрахователно обезщетение е погасено с изтичането на 5- годишна давност по чл.197 от КЗ /отм./, доколко събитието е настъпило на 16.07.2009 г.; обстоятелството, че ищецът реално е заплатил определеното в спогодбата от 04.04.2016 г. обезщетение в размер на 170 000 лв. При зачитане на постановките в т.2 от ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е приел за безспорни правопораждащите за спорното право факти, а именно: наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка “Професионална отговорност в проектирането и строителството”, както и установените - деяние, деец, причинна връзка, противоправност, вина и отношение по възлагане на работа. Апелативният съд е констатирал, че за да отхвърли иска за претендираната в настоящото производство сума в размер на 120 000 лв. СГС е счел, че последната не е конкретизирана, предвид, че одобрената съдебна спогодба по гр.д. 202/2014г. на Окръжен съд - Разград, според която, дължимата от „Нола 7“ ООД обезвреда, възлизаща общо в размер на 170 000 лв., включва в съдържанието си различни по вид претенции: за неимуществени и имуществени вреди, всички лихви и разноски, дължими на ищцата по делото с предмет чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД. В рамките на въззивното производство, с разпореждане № 1054 от 03.07.2021г., САС е оставил без движение подадената от „Нола 7“ ООД искова молба, с указания за привеждането й в съответствие с изискванията на чл. 127 от ГПК, като ищецът да конкретизира различните по вид и размер претенции, формирали изплатеното от „Нола 7“ ООД обезщетение в полза на пострадалото лице, чието репариране се търси в този спор. При липса на предхождащи постановяване на решението процесуални действия на САС по повод указанията, в мотивите към решението съдът е изтъкнал, че с постъпила на 10.08.2021 г. молба ищецът е изпълнил така дадените указания, като е уточнил, че претендираната в настоящото производство сума в размер на 120 000 лв. представлява претенция, включваща единствено неимуществени вреди, изплатени от „Нола 7“ ООД под формата на обезщетение в полза на пострадалото лице по съдебна спогодба, обективирана в съдебен протокол от 04.04.2016 г. по гр.д. 202/2014г. по описа на Окръжен съд - Разград. Въззивният съдебен състав, квалифицирайки иска по чл.229 КЗ /отм./, е приел, че макар застрахованото дружество по застраховка "Гражданска отговорност" да има право да получи застрахователното обезщетение след като е удовлетворил увреденото лице, и независимо от влязлото в сила решение на САС по т.д. № 5147 /2018 г. за уважаване на частично заявената от „Нола 7” ООД искова претенция, в настоящото производство ищецът не е ангажирал никакви доказателства относно размера на претърпените от пострадалата неимуществени вреди, които претендира да му бъдат заплатени в настоящото производство от застрахователя. Извел е извод, че липсата на доказателства за размера на претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, представлява пречка не само при произнасяне в посока дължимост на същите, но и за основателност на самото регресно вземане, а това води до недоказаност на основанието и на размера на претендирания остатък от съществуващото в полза на ищеца регресно вземане. По тези съображения, предявеният от ищцовото дружество, сега касатор, иск за разликата над 50 000 лв. до изплатените на увреденото лице 170 000 лв., е отхвърлен, като е потвърден крайният правен резултат, обективиран в решението на първостепенния съд. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.146, ал.2 ГПК, формулиран в т.1 от изложението към жалбата. Поставеният въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие на атакувания акт с т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с разрешенията, дадени в посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК- ДВ, бр.86 от 2017 г./ За разглеждане на касационната жалба по същество се дължи държавна такса в размер на 2 400 лева, на основание чл. 18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение