Определение № 159 от 29.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2495/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 6406/28.04.2020г. по в.ч.гр.д. № 638/2019г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III-В състав е оставена без уважение частната жалба на К. В. И., подадена чрез пълномощника ѝ адв.К. М., срещу разпореждане №526065, постановено в закрито заседание на 05.11.2018г. по гр.д.№53746/2017г. на СРС, Второ ГО, 164 състав, с което е върната подадената от К. В. И. срещу Т. М. Т. искова молба с вх.№2017127/04.08.2017г. и е прекратено производството по делото. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 56908/22.06.2020г., подадена от К. В. И. чрез процесуалния ѝ представител адв.К. М., с оплаквания, че същото е неправилно и с искане да бъде отменено и делото бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Поддържа, че обжалваното определение е неправилно на първо място по причина, че с предходно определение №459507/27.07.2018г. по гр.д.№53746/2017г. първоинстанционният съд вече веднъж е връщал подадената от нея искова молба, като е оставил без разглеждане предявените искове и е прекратил производството по делото, като по същество е изложил в определението същите мотиви, каквито е изложил и в последващото разпореждане №526065/05.11.2018г. Твърди, че определение №459507/27.07.2018г. на 164 състав на СРС е било отменено от въззивния съд с определение №22658/23.10.2018г. по ч.гр.д.№13827/2017г. и делото е било върнато на СРС, 164 състав за продължаване на съдопроизводствените действия, като с дадените от въззивния съд указания първоинстанционният съд не се е съобразил, а вместо това отново е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото с разпореждане №526065/05.11.2018г. За неправилен счита и извода на съда, че за нея липсва правен интерес от воденето на иск за собственост, обоснован от съда с обстоятелството, че не е твърдяла да е била във владение на имота, възложен на ответницата след проведена публична продан, нито е оспорила валидността на ипотеката. Поддържа, че съдът не ѝ е давал указания нито да уточни дали владее процесния имот, нито да уточни дали оспорва действителността на учредената от нейните наследодатели ипотека. Твърди, че е изпълнила всички указания, дадени ѝ от първоинстанционния съд, както и че съдът е следвало да ѝ укаже да уточни горните обстоятелства и едва след това да прави преценка относно правната квалификация и допустимостта на предявения иск. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Нарушава ли разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК първоинстанционният съд, постановявайки второ прекратително определение на същото основание, след отмяна на предходно такова от въззивния съд, респ. са налице две противоположни определения на въззивния съд по един и същи въпрос. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение №119 от 11.07.2017г. по ч.гр.д.№2233/2017г. на Второ ГО на ВКС. 2.Има ли правен интерес съсобственик от завеждане на установителен иск за собственост, при наличието на възможност за предявяване на други осъдителни искове, в т.ч. иск по чл.108 ЗС. Поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №8 от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№8/2012г. В писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по жалбата Т. М. Т. чрез процесуалния си представител адв.В. Т. Т., изразява становище, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата и по същество е неоснователна, по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд, съставът на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: За да остави без уважение частната жалба срещу преграждащото първоинстанционно определение, въззивният съд е взел предвид, че СРС е сезиран с предявени от К. В. И. срещу Т. М. Т. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по наследство на 1/3 ид.част от недвижим имот, представляващ апартамент №3, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и с правно основание чл.496, ал.3 ГПК за прогласяване нищожността на постановление за възлагане на недвижим имот от 17.09.2016г. по изп.д.№20097860400501 по описа на ЧСИ М. М.. За безспорно е прието, че ищцата К. В. И. е наследник по закон /дъщеря/ на Ф. Н. Д., починала на 27.02.2010г. и на В. А. Д., починал на 15.09.2010г., както и че наследодателите са учредили в полза на кредитора „Банка Д.“ ЕАД договорна ипотека върху процесния имот за обезпечаване на кредит, отпуснат на кредитополучателя А. В. А., техен син. За безспорно и установено от доказателствата е прието също така, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 17.09.2016г. по изп.д.№2009786040501 по описа на ЧСИ М. М. процесният недвижим имот е възложен след проведена публична продан на ответницата Т. М. Т., както и че постановлението е било обжалвано от длъжника по изпълнителното дело А. В. А. и с влязло в законна сила решение по ч.гр.д.№559/2017г. по описа на СГС, ТО, 6-6 състав жалбата му е оставена без уважение. За неоснователно е прието твърдението на К. В. И., че тя не е могла да обжалва постановлението за възлагане, като са изложени съображения, че същата като наследник на своите родители – ипотекарни длъжници, също е имала качеството ипотекарен длъжник и е разполагала със същите възражения срещу постановлението за възлагане, каквито има и длъжникът по изпълнението. Изложени са съображения, че обжалването на постановлението за възлагане в производство по чл.435, ал.3 ГПК е ограничено до две изчерпателно посочени основания – когато наддаването при публичната продан не е извършено надлежно, т.е. когато са допуснати нарушения при самата процедура по наддаването или когато имуществото не е възложено по най-високата предложена цена, т.е. когато независимо от начина на провеждане на наддавателната процедура е опорочен по същество издаденият въз основа на проданта акт. Изложени са също така съображения, че по реда на чл.496, ал.3, изр. първо ГПК, ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл.490 ГПК или при невнасяне на цената, като в настоящия случай с депозирана на 13.07.2018г. молба-уточнение ишцата К. В. И. изрично е уточнила, че не твърди ответницата да е лице, което няма право да участва в публичната продан по смисъла на чл.490, ал.1 ГПК, нито твърди ответницата след обявяването ѝ за купувач да не е заплатила продажната цена на имота. Взето е предвид, че с цел стабилизиране на публичната продан законодателят е изключил допустимостта по исков ред да се търси прогласяване нищожност на постановлението за възлагане на недвижим имот, като е предвидил възможност в последващ исков процес да се претендират собственически права върху имота единствено на основанията, предвидени в чл.496, ал.3 ГПК, каквито обаче по настоящето дело не се поддържат, като извън тези случаи, вкл. при липса на валидно учредена ипотека върху продадения имот, публичната продан не може да бъде атакувана като недействителна в последващ исков процес. Взето е предвид също така, че легитимирано да предяви иск за собственост по чл.498, ал.2 ГПК срещу купувача по публичната продан е всяко лице, което разполага с правен интерес, вкл. и длъжникът по изпълнението, но исковата претенция на последния, след като постановлението за възлагане е влязло в сила, може да се основава само на твърдения за недействителност на публичната продан на основанията по чл.496, ал.3 ГПК, респ. че влязлото в сила постановление за възлагане е отменено по реда на глава 24 ГПК. А след като исковата претенция в случая не се основава на основанията, изрично предвидени в разпоредбата на чл.496, ал.3 ГПК, както и че не се твърди постановлението за възлагане да не е породило транслативен ефект по отношение на собствеността поради несъществуване на изпълняемото право, въззивният съд е приел, че за ищцата липсва правен интерес от предявяването на установителен иск за собственост по отношение на 1/3 ид.част от процесния недвижим имот. При така изложените от въззивния съд съображения и с оглед данните по делото, следва да се приеме, че поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Действително в посоченото в изложението определение №119/11.07.2017г., постановено по ч.гр.д.№2233/2017г. по описа на ВКС, Второ ГО, тричленният състав е приел, че когато въззивният съд отмени прекратително първоинстанционно определение и върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд, съгласно чл.278, ал.3 ГПК постановеното определение е задължително за долустоящия съд и при отмяна на обжалваното първоинстанционно определение неговите последици се заличават с обратна сила като се заменят с правните последици на въззивното определение и с тях първоинстанционния съд е длъжен да се съобрази. Към настоящия случай обаче така даденото тълкуване на разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК не намира приложение – с определение №459507/27.07.2018г., постановено по гр.д.№53746/2017г. 164 състав на СРС е върнал подадената от К. В. И. искова молба като нередовна, като е прието, че дадените от съда указания за обосноваване на правния интерес от воденето на установителен иск за собственост, както и за привеждане на исковата молба в съответствие с чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК не са изпълнени. Правилността на тези съображения е била отречена от въззивния съд, като с определение №22658/23.10.2018г., постановено по ч.гр.д.№13827/2018г. I-ви въззивен брачен състав на ГО на СГС е отменил определение №459507/27.07.2018г. и е върнал делото на СРС, Второ ГО, 164 състав за продължаване на съдопроизводствените действия, приемайки, че при наличието на молба-уточнение от 13.07.2018г., ако съдът е приел, че указанията му не са изпълнени в пълнота, е следвало повторно да остави исковата молба без движение и да укаже на ищцата какви точно указания не е изпълнила в пълнота, като ѝ даде и възможност да стори това с допълнителна молба. В определение №22658/23.10.2018г. I-ви брачен състав на ГО на СГС е посочил, че при това положение с обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд е създадена индиция, че е налице нередовност на исковата молба, която нередовност ако би била отстранена, то съдопроизводствените действия биха продължили и по тези съображения е отменил обжалваното определение и е върнал делото на първоинстанционния съд, подчертавайки при това, че исковата молба не е била върната поради недопустимост на предявения иск. С това определение първоинстанционният съд изцяло се е съобразил и след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия е извършил проверка по допустимостта на предявените искове, приемайки че нередовността на исковата молба по смисъла на чл.127 и чл.128 ГПК е отстранена – на ищцата е указано да посочи твърди ли ответницата да е лице от кръга лица, които нямат право да участват в публичната продан по смисъла на чл.490, ал.1 ГПК и твърди ли, че след обявяването ѝ за купувач ответницата не е заплатила продажната цена, по която е била обявена за купувач на процесния имот, като от ищцата на 13.07.2018г. е подадена молба-уточнение с вх.№5118019. Именно с оглед твърденията, съдържащи се в молбата-уточнение първоинстанционният съд е извършил проверката по допустимостта на предявения иск при постановяване на разпореждане №526065/05.11.2018г., предмет на инстанционен контрол в обжалваното пред настоящия състав въззивно определение. Не е налице идентичност на съображенията за връщане на подадената от К. В. И. искова молба в двата, постановени от първоинстанционния съд съдебни акта, поради което и не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя за несъобразяване с определението на въззивния съд, постановено по ч.гр.д.№13827/2018г. Не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос – с обжалваното определение правният интерес на съсобственика от завеждане на установителен иск за собственост при наличието на възможност за предявяване на други осъдителни искове, в т.ч. иск по чл.108 ЗС не е отречена. Наличието на подобна отрицателна процесуална предпоставка за предявяването на иска не е било обсъждано от въззивния съд. Предмет на обсъждане, а оттам и на преценка е било наличието на правен интерес от предявяването на установителния иск единствено с оглед разпоредбите на чл.496 и чл.498 ГПК, за които възможността за предявяване на осъдителен иск е ирелевантна. В съответствие с практиката на ВКС /т.2 на ТР №4 от 11.03.2019г. по тълк.д.№4/2017г. на ОСГТК на ВКС/ въззивният съд е приел, че този, който е ипотекирал своя вещ за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство, а оттам и че наследникът на ипотекарния длъжник има такова качество, поради което е извършвал преценката за допустимостта на предявените искове именно с оглед правните възможности за това, които процесуалният закон предоставя на длъжника в изпълнителното производство. В съответствие с практиката на ВКС /определение №329/10.10.2013г. по ч.гр.д.№5204/2013г. на Второ ГО на ВКС/ въззивният съд е приел, че и длъжникът по изпълнението, вкл. ипотекарният длъжник, е легитимиран да предяви иск за собственост по чл.498, ал.2 ГПК. Преценката за допустимостта на установителния иск, т.е. за наличието на предпоставките на чл.498, ал.2 ГПК и чл.496, ал.3 ГПК въззивният съд е направил единствено с оглед посочените в исковата молба и молбата-уточнение обстоятелства. Подобен подход съответства изцяло както на изискванията на процесуалния закон, така и на установените в този закон основни принципи и трайно установената практика на съдилищата по тяхното приложение – указания за уточняване на обстоятелствената част на исковата молба следва да бъдат дадени при липса на фактически твърдения за релевантни факти, както и при противоречие между обстоятелствена част и петутим. Не съществува обаче задължение за съда да дава указания за посочване на твърдения за несъществуване на права и недействителност на сделки /в случая за недействителност на ипотеката/, тъй като подобни указания биха противоречали на диспозитивното и на състезателното начало в процеса, както и на принципа на равенство на страните. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение