Определение № 443 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2406/2020 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 17 323/25.06.2020 година, подадена от Х. Н. К., срещу определение № 543/23.03.2020 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 163/2020 година. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 11 944/28.10.2019 година на Районен съд Пловдив, ХVІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 12 404/2019 година, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от Х. Н. К. срещу „И. А. Мениджмънт“ АД [населено място] евентуално съединени искове както и постановеното по същото първоинстанционно производство определение № 13 201/26.11.2019 година, с което К. е осъден да заплати на дружеството сумата от 506.17 лева разноски по делото. В частната си касационна жалба Х. Н. К. излага доводи за това, че обжалваното въззивно определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна води до неговата необоснованост. Поискано е същото, както и потвърдените с него определения на Районен съд Пловдив да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените срещу „И. А. Мениджмънт“ АД [населено място] искове. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният касатор твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Х. Н. К. е бил уведомен за обжалваното определение на 22.06.2020 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 17 323/25.06.2020 година, поради което е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, но е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Производството по гр. д. № 12 404/2019 година по описа на Районен съд Пловдив е било образувано по предявени от Х. Н. К. срещу „И. А. Мениджмънт“ АД [населено място] два евентуално съединени иска. С първият от тях е поискано да се прогласи нищожността на сключения на 31.10.2018 година между страните договор за паричен заем № 3361443, а ако този иск не бъде уважен е поискано да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 4, ал. 2 от този договор. Касационното обжалване на постановените в съдебното производство определения е уредено в разпоредбите на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. Съгласно първата от тях, за да е допустимо касационно обжалване на определенията, те трябва да отговарят на изискванията посочени в т. 1 и т. 2 на същата и за тях да са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на това обжалване. Не всички, отговарящи на тези изисквания, определения обаче подлежат на касационно обжалване. Допустимостта на касационното обжалване на определенията е поставена в зависимост и от възможността за касационно обжалване на постановените в същото производство решения. Съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията, по които не подлежат на касационно обжалване. Затова, ако въззивното решение, което ще бъде постановено по конкретния спор няма да подлежи на касационно обжалване, било поради ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК, било поради това, че законът изрично е предвидил, че производството е двуинстанционно, то на такова няма да подлежат и постановените в производството по този спор въззивни определения. И в двата посочени случая производството приключва окончателно след произнасянето на въззивната инстанция. Затова постановените в тях решения по силата на чл. 296, т. 1 от ГПК влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд и разрешените с тях въпроси не могат да бъдат пререшавани по пътя на касационното производство. Предвидената за тези спорове двуинстанционност се отразява и на възможността за касационно обжалване на постановените по тях определения, като води до недопустимост на касационното производство за тях. В разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване въззивните решения с цена на иска до 5000.00 лева-за граждански дела и до 20 000.00 лева-за търговски дела. От това следва, че ГПК е предвидил двуинстанционно съдебно производство по гражданските и търговските дела с посочената цена на иска, като постановените от въззивния съд решения са окончателни и не подлежат на касационно обжалване. С оглед на това и предвид чл. 274, ал. 4 от ГПК на касационно обжалване няма да подлежат и постановените в същото производство въззивни определения, каквото в случая е обжалваното. Цената на исковете се определя по правилата на чл. 69 от ГПК като съгласно ал. 1, т. 4 от тази разпоредба по исковете за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор цената се определя от стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК. Със сключения на 31.10.2018 година между страните договор за паричен заем № ******* „И. А. Мениджмънт“ АД [населено място] е предоставило в заем на Х. Н. К. сумата от 2000.00 лева за срок от тридесет и четири седмици, която е трябвало да бъде погасена на седемнадесет двуседмични вноски. Заемът е бил отпуснат при фиксиран годишен лихвен процент от 35.00 %, поради което крайната сума, която К. е трябвало да възстанови на дружеството е 2250.97 лева. Независимо от това коя от тези две суми ще бъде възприета като стойност на договора за заем, съответно за цена на иска за прогласяване на нищожността на договора, то същата ще е под сумата от 5000.00 лева посочена в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК. Това ще е така дори и ако към сумата от 2250.97 лева се прибави и фиксираната чл. 4, ал. 2 от договора за заем неустойка за неизпълнението на задължението по чл. 4, ал. 1 в размер на 1185.24 лева. В този случай цената на иска за прогласяване на нищожността на договора ще е 3436.21 лева, която сума е посочена като цена и от Х. Н. К. в молбата му от 07.08.2019 година (постъпила в първоинстанционния съд на 08.08.2020 година). С оглед на това евентуално постановеното по този иск решение не би подлежало на касационно съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, поради което по силата на чл. 274, ал. 4 от ГПК на такова обжалване не подлежат и постановените в производството по иска определения. С евентуалния си иск Х. Н. К. е поискал прогласяването на нищожността на чл. 4, ал. 2 от сключения на 31.10.2018 година между страните договор за паричен заем № 3361443, който предвижда неустойка в размер на 1185.24 лева за неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от същия договор. Затова и този иск е оценяем като съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК цената му е равна на размера на неустойката, като е под предвидената в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК цена. Затова и постановените по този иск определения няма да подлежат на касационно обжалване съгласно правилото на чл. 274, ал. 4 от ГПК. Предвид горното подадената от Х. Н. К., срещу определение № 543/23.03.2020 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по ч. гр. д. № 163/2020 година, частна касационна жалба с вх. № 17 323/25.06.2020 година е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в обжалваното определение е посочено, че подлежи на касационно обжалване не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. В настоящето производство съдът не следва да присъжда разноски тъй като същите подлежат на разпределение с оглед на крайния резултат по спора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение